Провинция Аликанте – плажове, архитектура и културно наследство
Кои са първите ви асоциации, когато чуете „Испания“? Фламенко, корида, слънце, големите курорти на брега на Средиземно море, още по-големите градове като Мадрид и Барселона? Да, в една или друга степен Испания е и всичко това. Но и несравнимо повече. Разнообразието от гледки, вкусове, култури, хора, изживявания в тази фантастична страна наистина няма край. Кралството, в което сякаш никоя автономна област не прилича на останалите, крие безброй неочаквани съкровища за любопитния пътешественик. И все пак това е страна, която има неизчерпаема способност да изненадва. Затова искаме да преоткрием Испания и да я представим по един любопитен и нов начин. Защото, признаваме си, сме влюбени в Испания. И нямаме търпение и вие да усетите омайващия ѝ чар.
В партньорство с Испанския туристически борд преоткриваме и представяме Испания по нов начин, а началото на тази разходка ще сложим с поредица от материали за автономната област Валенсия.
Нашата обиколка завършва с най-южната ѝ провинция – Аликанте. Тя е може би най-прочута с дългата над 200 км крайбрежна ивица, известна като Коста Бланка. И има защо. Между прекрасните и наглед безкрайни плажове се редуват романтични градчета и големи модерни курорти, които обаче ревниво пазят и старинните си квартали. А и на брега, и във вътрешността на провинцията си личи, че историята, културата и природата са поставени на пиедестал. Затова да не се бавим повече, а да посетим някои от най-интересните кътчета на провинция Аликанте.
Хавеа – градът на светлината
В Хавеа (на валенсиански – Шабиа) явно открай време живеят много находчиви и ефективни в действията си хора, защото тук сякаш всяко нещо има поне две предназначения. Главната църква в историческия център на града, е и крепост с високи стени, кула, зъбери и бойници, откъдето нашествениците (най-често пирати) са били обстрелвани. Пред домовете се отглеждат големи жасминови храсти, които ухаят невероятно, но и гонят насекомите. При честите наводнения дървените корита за пране се използват и за предпазване на къщите от водата. Някои от позлатените чукчета на входните врати пък са с формата на човешка ръка… която става и за чупене на ядки.
Днес градчето разчита основно на туризма, но някога местните са се препитавали главно с риболов. Затова не е случайно, че много от къщите са боядисани в цветовете, характерни за риболовните селища из цялото Средиземноморие – бяло и синьо. Друга интересна подробност е, че в строежа на много от къщите са използвани големи парчета от някогашните крепостни стени на града, които са премахнати в края на XIX век. По това време най-важният бизнес вече е търговията със стафиди. Хавеа изнася продукта за цяла Европа (най-вече Великобритания и северната част на континента) и дори за САЩ и Канада. Най-качествената продукция е била продавана в красиво изрисувани кутии, предназначени за богатите купувачи, досущ като днешните луксозни шоколади. Дизайнът на кутиите е бил променян всяка година, за да добият те и колекционерска стойност.
Не случайно известният валенсиански художник Хоакин Сороя избира Хавея за място, в което да създаде едни от най-впечатляващите си произведения. Той идва в града в търсене на вдъхновение по терасите на лозовите насаждения, за да създаде няколко пана, за които му е поръчан мотив, свързан с отглеждането на грозде. При пристигането си, той открива уникален пейзаж с големи контрасти на море и планина, кристално чисти води и ярко слънце. Той обобщава първите си впечатления в следната телеграма към жена си:
“Хавея е възвишена, необятна, най-доброто място, което познавам за рисуване. Светлината тук е всичко, което съм търсил. Тя надминава всичко. Ще остана за няколко дни…”
В наши дни Хавеа обхваща три ясно обособени зони – отлично запазения стар град, пристанището и плажната ивица Аренал. Градът приютява и голяма общност от чужденци, които се наслаждават на климата и спокойния живот тук.
Калпе – архитектура, плажове и катерачни маршрути
Калп, както го наричат валенсианци, също е няколко неща в едно: морски курорт с високи ол инклузив хотели, старинен град, запазил своя някогашен чар, дълга плажна ивица и едно природно чудо, което доминира над всичко това. Огромната скала Пеньон дe Ифак (на валенсиански – Пенял д‘Ифак) се извисява на 332 м над морето и е свързана със сушата само с тесен провлак. Тя е символ не само на Коста Бланка, но и на цялото средиземноморско крайбрежие на Испания. Още финикийците са я наричали Северната скала, за да я отличат от подобната на външен вид гибралтарска такава. Внушителното варовиково образувание се белее дори и в нощния мрак. До върха може да се стигне след предварителна онлайн резервация, като изкачването преминава през два много различни етапа. Първият е лек и приятен и стига до 30-метров доста хлъзгав тунел в скалата, който води до другата ѝ страна. От там нагоре изкачването е значително по-трудно. Пътеката става тясна и неравна, на места почти изчезва, а от лявата страна зее отвесна бездна. Ако искате да изкачите Пенял, препоръчително да носите подходящи обувки, да внимавате къде стъпвате и да нямате страх от високо. Но гледките от върха си заслужават усилията. Твърди се, че в ясни дни от там може да се види дори остров Ибиса.
Тясна ивица земя отделя скалата от соленоводната лагуна на Калпе, в която важно крачат розови фламинги. Подобен е цветът и на една от най-известните архитектурни забележителности на Калпе – Ла Мурая Роха („Червената стена“). Жилищната сграда, родена от нестандартното въображение на каталунския архитект Рикардо Бофил, се появява на бял свят преди точно половин век, но и днес поразява с формите си. В нея на различни нива се преплитат стълбища, платформи и мостове, което кара мнозина да я оприличават на творба на художника Ешер, на видеоиграта Monument Valley или на сериала Squid Game. Обикновено ѝ лепват етикета „постмодерна“, но самият Бофил твърди, че е бил вдъхновен за създаването ѝ от северноафриканските касби (старите укрепени части на тамошните градове). Единственият начин да я разгледате отвътре обаче е да наемете апартамент в нея, било то и за една нощ.
Защитената зона на Фонтс д‘Алгар
Изворите на река Алгар, както се превежда името на тази защитена водна зона, осигуряват разнообразяване от плажните пейзажи на провинция Аликанте. Комплексът, разположен в близост до град Кайоса, включва поредица от впечатляващи водопади, многобройни извори, които извират от варовиковите скали, вирове, в чиито кристални студени води може да се вземе освежаваща баня, и старинни напоителни канали, които се използват и днес. Покрай всичко това преминава дълъг около 1,5 км туристически маршрут. Реката снабдява с питейна вода околните градове и е толкова чиста, че спокойно може да се пие от нея… е, поне сутрин, преди да са дошли туристите. Входът е на символична цена – 5 евро, а ако смятате да влизате в самата река, най-добре вземете плажни обувки, защото камъните може да са остри.
Кастел де Гуадалест – тюркоазено сини води и възвишени кули
Недалеч от Фонтс д‘Алгар се намира и едно от най-красивите селища в цяла Испания. В област Валенсия има няколко, които могат да претендират за тази титла, но Кастел де Гуадалест е наистина уникално, най-вече заради локацията си. Разположено е върху висока скала с отвесни стени и до него се стига само по един начин – през Портата на свети Йосиф (нещо като къс тунел с формата на арка), издълбана в самата скала. След входа попадате в плетеница от малки павирани улички с каменни къщи, ресторантчета, магазини за сувенири и любопитни малки музеи – на солници и пиперници от цял свят, на микроминиатюри, на къщи за кукли, на ретро автомобили, велосипеди и други исторически превозни средства. Селото обаче се обхожда бързо, защото е наистина скромно като размери, а жителите му са едва 189. На най-високата му точка, естествено, ще откриете руините на замък (от XI век). До тях се стига след изкачване на доста стълби, но отгоре се разкриват най-добрите гледки. В подножието на скалата от противоположната на входа страна се е кротнало прелестно езеро с тюркоазен цвят, в което може да се плува и да се влезе с каяк или падълборд. Водохранилището е захранвано от река Гуадалест и е изградено от човешка ръка, за да осигури постоянен резерв от вода за напоителни нужди, но днес е обитавано и от костенурки. Заобиколено е от високи планински върхове и затова пейзажът донякъде напомня рилския. Разликата е, че между планините в далечината се мярка и Средиземно море. Около езерото се вие кръгов пешеходен маршрут, който преминава през борови, маслинови и бадемови гори.
Бенидорм – небостъргачи, безкрайни плажове и природни паркове
Трудно бихме могли да открием място в провинция Аликанте, което да контрастира толкова силно с миниатюрното планинско селце, от Бенидорм. Наричат го още Бенийорк, Испанския Лас Вегас и Средиземноморския Манхатън. Причината са десетките небостъргачи, накацали край плажовете на прочутия курорт. Тук има 27 сгради с височина над 100 метра, а първенец сред тях е най-високата жилищна сграда в ЕС – 202-метровата, 47-етажна Intempo. Гледката на всички тези гиганти от бетон и стъкло непосредствено до идиличната плажна ивица може да ви се стори сюрреалистична, дори неестествена. Този начин на строителство обаче всъщност гарантира, че Бенидорм има много повече зелени площи и въздух между сградите, отколкото обикновено ще срещнете в останалите испански селища и курорти. Заслугата за това е на общия устройствен план на града, създаден още през 1954 г. от 32-годишния тогава кмет Педро Сарагоса, който заема поста четири години по-рано. Планът, който се спазва стриктно и до днес, предвижда по-голямата част от всеки имот да е свободна от застрояване и да се използва за неща като градини, басейни, тенис кортове или паркинги. Именно на визионерския усет, маркетинговите умения и упоритостта на г-н Сарагоса, Бенидорм дължи преобразяването си от бедно рибарско градче без почти никакви комунални услуги и икономически перспективи в първия европейски курорт за масов туризъм, който днес привлича стотици хиляди почиващи главно от Северна Европа. В началото на 50-те Сарагоса забелязва, че първите посетители от тези страни остават в градчето не само за уикенда, както го правят испанците, но по седмица-две, и решава да обвърже бъдещето му с туризма. Легенди се разказват за 9-часовото пътуване на сеньор Сарагоса с мотопед до Мадрид, за да убеди самия диктатор Франко, че Испания трябва да заложи на туристическата индустрия за икономическото си развитие. Мисията му е успешна, а той самият се заема лично да промотира Бенидорм из цяла Северна Европа. Изпраща на кралица Елизабет II местно вино, засажда портокалови дръвчета, носещи нейното и на Шарл дьо Гол имена и им изпраща реколтата, през зимата в Швеция пълни витрините на туристическите агенции с плодове от града, а универсалните магазини – с цъфнали бадемови клонки, наема билбордове по европейските магистрали, от които информира шофьорите, че слънцето на Бенидорм е отдалечено само на, да речем, 2500 км и т.н., и т.н. Но усилията му се насочени и към испанския пазар. Кани например стотици семейства от северните части на страната да дойдат на почивка в Бенидорм на разноски на града, за да се убедят в предимствата му.
Бенидорм е и първото място в Испания, където през 1952 г. е разрешено на жените да носят бикини вместо цял бански костюм, което е посрещнато на нож от Католическата църква. Разбира се, туристите, които започват да се стичат масово в курорта, трябва да бъдат настанени някъде, а и всички искат гледка към морето, затова вместо градът да се презастрои и разпростре на огромна площ, решението е да расте нагоре, като за целта са променени и законите, така че да премахнат ограниченията за височината на сградите.
Днес, ако се разходите в района на един от двата големи плажа на Бенидорм – Леванте, спокойно можете да се почувствате сякаш сте в Англия, като изключим средиземноморския пейзаж. Там не само е пълно с поданици на Чарлз III, но и с пъбове и ресторанти, сервиращи типична британска храна. Това е и парти зоната на Бенидорм. Далеч по-тих и спокоен е районът зад другия основен плаж – Пониенте. А между двата се намира Старият град, където са и повечето магазини. Този район е предпочитан от испанците, а по уличките на най-старата му част ще откриете и много тапас барове. В подножието на Стария град се намира и любимият ни плаж в Бенидорм – Мал Пас. Представлява малко заливче, много подходящо за съзерцаване на залеза. Точно зад плажа е църквата на Стария град – „Сант Жауме и Санта Ана“, а за спокойствието на водите му се грижи дългият скалист нос от едната му страна, на който е изграден един от най-прочутите символи на Бенидорм – Ел Балкон дел Медитеранео. Представлява красива петоъгълна наблюдателна площадка, до която се спуска дълго стълбище със снежнобяла балюстрада.
Може би най-добрият начин да се разгледа всичко това е с електрически велосипед, с който можете и да излезете от града и да стигнете по затворен за коли път до високите 300 м отвесни скали в природния парк Сиера Елада, гмуркащи се направо във водите на Средиземно море. А по пътя се отбийте и до миниатюрното каменисто плажче Тио Чимо. Но забавленията не свършват дотук. Можете да избирате между атракциите в няколко тематични парка или пък да направите джип сафари из близките планини. С други думи – в Бенидорм има за всекиго по нещо.
Елче – царството на палмите и фурмите
Градът е изключително приятна изненада за любопитния пътешественик, решил поне за малко да се откъсне от плажовете на Коста Бланка и да навлезе във вътрешността на провинция Аликанте. За да не сме голословни, ще цитираме Ханс Кристиан Андерсен, който през 1862 г. свидетелства: „Наближавахме Елче, вече виждахме долината му, препълнена с плодове, и огромната палмова гора, най-голямата и най-красивата в Европа“. Тази „гора“ е известна като Палмерал и всъщност представлява огромна система от свързани помежду си овощни градини с финикови палми. Тя е сърцето на сложна напоителна система, създадена за нуждите на интензивно градинарство от мюсюлманите, основали съвременния град Елче преди 1000 години. Първите палми в района са засети от картагенците още през V в. пр.Хр, а 300 години по-късно римляните въвеждат първите форми на управление на водните ресурси за селскостопански цели. През X в. обаче арабите от Кордобския халифат осъзнават, че е по-удачно да преместят града на сегашното му местоположение край бреговете на река Виналопо, чиито води те „улавят“ в разработената от тях сложна система от напоителни канали. Но сблъсквайки се с оскъдните валежи, нередовното течение на реката и високите температури, те започват да засаждат огромни количества палми, които предотвратяват ерозията на почвата, намаляват изпаряването на водата, осигуряват сянка и пазят от вятъра посевите, с които хората и животните се изхранват. Така създават истински оазис в иначе безплодната заобикаляща среда, който освен това носи и чисто естетическа наслада. Някога градините са заобикаляли града, но с разширяването му стават част от него и го превръщат в огромно зелено „море“.
Днес Палмерал е по-скоро туристическа забележителност с културна стойност и е част от Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. В 97-те градини на територията на Елче има около 70 000 палми, но в плантациите извън града те са още 130 000. Най-известната градина е Уерто дел Кура, а най-прочутото дърво в нея е Имперската палма, наречена така след посещението на императрицата на Австрия Сиси през 1894 година. 176-годишното дърво е с уникална форма – има 7 отделни стебла, наподобяващи канделабър.
Другият най-известен символ на града е Дамата от Елче. Представлява варовиков бюст, създаден през IV в. пр.Хр. от древните обитатели на днешна Испания – иберите. Скулптурата изобразява красива жена с изящна украса за глава и две големи спирали, подобни на колела, от двете страни на лицето (известни като родети и много напомнящи за прическата на принцеса Лея от „Междузвездни войни“). Открита е през 1897 г. и в наши дни нейни репродукции може да се видят навсякъде из града, но оригиналът се пази в Националния археологически музей в Мадрид.
Елче има и едно голямо нематериално културно богатство – т.нар. Мистери д‘Елч. Представлява музикално-театрална възстановка на библейската история за Успение Богородично със средновековен произход, изпълнявана всяка година на 14 и 15 август в базиликата „Дева Мария“. Легендата разказва, че на 29 декември 1370 г. войник от местната брегова охрана открил във водата до близкия плаж Тамарит дървен ковчег, в който имало статуя на Дева Мария и книга с текста на пиесата. Той веднага препуснал с коня си, за да отнесе находката в Елче. Днес тази история също се пресъздава в дните преди същинското събитие. По принцип е крайно необичайно такъв тип постановка да се изпълнява в църква, но хората от Елче са се преборили за правото си да спазват тази традиция. Всички роли са поверени на непрофесионални „актьори“, които се готвят цяла година за събитието, а цялото представление е изключително въздействащо. То е оценено и от ЮНЕСКО, което го обявява за един от шедьоврите на устното и нематериалното наследство на човечеството.
Елче има и още много природни и създадени от човешка ръка шедьоври, за които просто няма да ни стигне мястото да разкажем. Същото се отнася и за цялата автономна област Валенсия. Но се надяваме, че с настоящия текст и с материалите ни за град Валенсия за едноименната провинция и за провинция Кастейон сме ви вдъхновили да откриете сами тази окъпана от слънцето земя, в която щастието никога не е далеч.
