Скритите съкровища на Валенсия
Кои са първите ви асоциации, когато чуете „Испания“? Фламенко, корида, слънце, големите курорти на брега на Средиземно море, още по-големите градове като Мадрид и Барселона? Да, в една или друга степен Испания е и всичко това. Но и несравнимо повече. Разнообразието от гледки, вкусове, култури, хора, изживявания в тази фантастична страна наистина няма край. Кралството, в което сякаш никоя автономна област не прилича на останалите, крие безброй неочаквани съкровища за любопитния пътешественик. И все пак това е страна, която има неизчерпаема способност да изненадва. Затова искаме да преоткрием Испания и да я представим по един любопитен и нов начин. Защото, признаваме си, сме влюбени в Испания. И нямаме търпение и вие да усетите омайващия ѝ чар.
В партньорство с Испанския туристически борд преоткриваме и представяме Испания по нов начин, а началото на тази разходка ще сложим с поредица от материали за автономната област Валенсия.
Началото на тази разходка из испанските прелести поставихме с първия материал за автономната област Валенсия и едноимения град. Вече споменахме за изобилието от хранителни продукти по пазарите на град Валенсия. То е възможно най-вече благодарение на т.нар. Уерта (или Орта на валенсиански, в превод – „Овощна градина“) – исторически район около Валенсия, в който на площ от 120 км² са се ширнали плодородни обработваеми земи, портокалови и маслинови горички, лозя, ниви с тигрови ядки (от които се прави прочутата местна напитка орчата), зеленчукови плантации, и целият този пейзаж е прорязан от напоителни канали, останали още от времето на арабското присъствие в района. Важността на правилното функциониране на тази обширна иригационна система е толкова голяма, че още преди повече от 1000 години е довела до появата на една уникална институция – Водния трибунал, който решава споровете за използването на напоителните води. Това е най-старият съществуващ съд в света и най-старата непрекъснато функционираща демократична институция в Европа. Днес Водният трибунал е обявен от ЮНЕСКО за част от нематериалното културно наследство на света, а деветте му членове се събират всеки четвъртък пред Портата на апостолите на Катедралата на Валенсия за публично заседание, което привлича тълпи туристи.
Но може би най-важната култура, която се гледа в Уертата, е оризът. В района на Валенсия годишно се произвеждат около 120 млн. килограма ориз и се твърди, че се консумира два пъти повече, отколкото в цялата останала Испания. А това кулинарно богатство идва най-вече от природния парк Албуфера. Неговият фантастичен пейзаж е съставен от плажове (един от които е вече споменатият Ел Салер), дюни, средиземноморска гора, мочурища, безкрайни оризови полета и сладководната лагуна Албуфера. Историята на целия район е история на промени. Някога той е част от Валенсийския залив на Средиземно море, но постепенно наносите, наслагвани от реките Турия и Хукар, частично го преграждат и преди около 2000 години образуват соленоводна лагуна. С течение на времето реките и напоителните канали променят състава на лагуната и към XVII в. тя вече е сладководна. Днес езерото Албуфера е най-голямото в Испания, но въпреки това е десет пъти по-малко, отколкото преди две хилядолетия. И причината е именно оризът. След като тази култура е донесена в днешна Испания от арабите, става ясно, че районът на Албуфера е изключително подходящ за отглеждането ѝ, и постепенно оризовите полета се разпростират все повече, за да заемат в наши дни около 70% от територията на парка. Днес едно от най-приятните изживявания тук е разходката с лодка по залез из плитките води на лагуната, която е дом на около 300 вида птици, включително фламинги, които зимуват там.
При такова изобилие от ориз, не е никаква изненада, че може би най-прочутото испанско ястие – паелята, се ражда именно в района на Албуфера. Всъщност разнообразието от блюда с ориз в цялата автономна област Валенсия е огромно, но „правоверните“ радетели за автентичността на местната кухня твърдят, че истинската паеля е само една – т.нар. паеля валенсиана. За да решат завинаги споровете по темата, през миналата година социолози от Католическия университет на Валенсия провеждат допитване до 400 непрофесионални готвачи над 50-годишна възраст от 266 валенсиански села, а те посочват 10-те съставки, които задължително трябва да присъстват в класическата паеля: ориз, вода, зехтин, сол, шафран, домати, зелен фасул, маслен боб (Phaseolus lunatus, на валенсиански – garrofó), пилешко и заешко. Да, на всички ни са по-познати други разновидности на паелята, например паеля де мариско (с морски дарове) или паеля микста, която смесва месо с морска храна и зеленчуци, но валенсианци наричат всичко това с леко пренебрежителното име арос кон косас („ориз с неща“). Истината обаче е, че оризът е базова и великодушна храна, която позволява на всеки да я смесва с продуктите, характерни за неговия регион, иначе казано – с това, което му е подръка: хората от крайбрежните райони – с морска храна, тези от вътрешността – с храната от своите животински стопанства и градини.
Подобна философия явно изповядват и организаторите и участниците в Купата на Световния ден на паелята. В първите издания на състезанието за най-добра паеля, което се провежда на Световния ден на паелята – 20 септември, победителите са испанци, но от миналата година е взето решение само журито да е испанско, а участниците да представляват различни страни, за да допринесат за обогатяването на представата за това какво е паеля и, разбира се, да увеличат популярността ѝ по света. Тази година в състезанието, провело се на площада пред красивата сграда на Кметството на Валенсия, взеха участие не само представители на испаноговорещи страни като Колумбия, Еквадор и Мексико, но и готвачи от Индия, Германия, Мароко, Япония, Полша, Франция, Румъния, Италия и САЩ, и всички те вплетоха в рецептите си за паеля продукти, характерни за тяхната национална кухня. Купата грабна японецът Кохей Хаташита с неговата паеля с патешко, портокали и праз.
А ние, замаяни от вкусове и гледки, напускаме Валенсия, за да потънем във вътрешността на едноименната провинция. Там също има много за разглеждане и изживяване, но ще ви разкажем за две от най-интересните места.
Бокайрент
Едно очарователно градче, което сякаш е застинало във времето. Каменните сгради на стария му квартал са кацнали живописно по склоновете на хълм и образуват истински лабиринт от тесни улички, които се изкачват и спускат стръмно, извиват се и преминават в стълбища, отварят се към малки площадчета или просто се задънват в някоя стена. Арабите, които са оставили своя неизличим отпечатък и тук, неслучайно са проектирали така градовете си. По тесните улици през лятото е трудно да проникнат слънчевите лъчи, а през зимата – студените ветрове. Едва ли не на всяка крачка тук се срещат и красиво изработени чешми, но те се появяват доста по-късно – през XVIII век. А над всичко това доминира високата камбанария на енорийската църква, построена на върха на хълма.
Още по-нависоко – на съседен хълм, се намира друга църква, чийто строеж започва през XV век. Легендата разказва, че по това време в Бокайрент върлувала чума, но един ден двама непознати пристигнали в града и казали на жителите му, че на върха на хълма трябва да се построи място за молитва. Местните хора първоначално не им обърнали внимание, но след като болестта така и не отшумяла, решили да се вслушат в думите им и най-накрая градът бил спасен от епидемията. Днес по склона на хълма до църквата се изкачва зигзагообразна павирана пътека, на чиито завои са изградени параклиси, символизиращи спирките по Кръстния път на Христос към Голгота.
Ако човек пък се вгледа в отвесната скална стена на още един от местните хълмове, ще зърне може би най-известната забележителност на Бокайрент – Мавърските пещери. В скалата се виждат четвъртити дупки, подобни на прозорци, водещи към неголеми помещения, издълбани на ръка. Те също са наследство от арабите и дълго време са обект на различни предположения за предназначението им. Днес консенсусът е, че са били използвани като складове за зърно. Разположението им е подбрано идеално, защото тази част на скалата почти не е огрявана от слънцето, а вътрешността ѝ поддържа температурните амплитуди в много тесни граници през цялата година. Изникват много въпроси за начина на изграждане и използване на тези старинни силози, но всички те си имат отговор. Първоначално строителите им най-вероятно са се спуснали с въжета от върха на скалата и са започнали да я дълбаят с чукове и длета. А после са спуснали стълби, по които са се изкачвали и слизали от складовете (неслучайно нито един от отворите не се намира над друг, за да не си пречат). Дупките пък са били затваряни с врати. За всичко това свидетелстват жлебовете и вдлъбнатините около отворите, а в едно от помещенията дори има следи вероятно от разположението на кран, който е бил използван за вдигане и спускане на товара от зърно. Някога всяко помещение си е било самостоятелно, но в по-късни времена те са свързани в същинска мрежа посредством дупки в стените и таваните, през които можете да се катерите, спускате и пълзите. Само не забравяйте винаги да сте приклекнали, защото изправите ли се, моментално ще ударите глава в ниския таван.
Районът на Бокайрент е известен и с едни други пещери, също използвани за складиране, но на съвсем различна стока, в по-големи количества и в доста по-късен период. Между XVII и XIX в. своя връх достига търговията с… лед, използван за медицински и кулинарни цели. Тъй като Бокайрент се намира в район, виждащ доста сняг, предприемчивите местни хора намират в него начин за изкарване на допълнителни доходи през зимата, паралелно с основния поминък на града – изработката на вълнени одеяла. Те тъпчат снега на пластове в големи пещери и после транспортират и продават получените ледени блокове в по-големите градове в околността. Повечето пещери, изпълнявали ролята на естествени фризери, се намират в близката до Бокайрент планина Мариола, но една такава – Сант Блай, се намира в подножието на стария квартал на града. „Леденият кладенец“ има цилиндрична форма с диаметър 7,7 метра и дълбочина 11 метра.
По официални данни Бокайрент има около 4000 жители, но ако се разходиш в града в неделя следобед, както ние направихме, спокойно можеш да решиш, че си единственият му обитател. Уличките на стария квартал са напълно пусти и навсякъде властва тишината, необезпокоявана от никого и нищо.
Рекена
Градът е заселен още в VII в. пр.Хр., но преживява истински разцвет през XVIII в. благодарение на копринената индустрия и се превръща в четвъртия най-голям производител на ценната стока в Испания. През втората половина на XIX в. коприненият бизнес постепенно запада, но за сметка на това се увеличава производството на вино – традиционен за районите около Рекена занаят. С винопроизводството е свързана и може би най-интересната забележителност на града – пещерите в старата му част, известна като Ла Вила. Рекена на практика е построена върху мрежа от около 300 пещери, част от които днес са превърнати в истински подземен музей. Повечето от тях са били използвани като винени изби, но и за складиране на зърно, като убежища за жителите на града и дори като костници. Днес най-голямо впечатление правят огромните глинени делви, използвани за производство и съхранение на вино още от Средновековието. Размерите на някои от тях подсказват, че те са изработени директно в подземията, защото е нямало как да бъдат транспортирани отвън. Сега достъпът до пещерите се осъществява през Посетителския център на главния площад в стария град, а обиколката из недрата им наистина си заслужава.
Както си заслужава и да посетите някоя от над 100-те винарни в района на Рекена, а ние препоръчваме Pago de Tharsys, известна с екологичното си вино и кава (прекрасното испанско пенливо вино). Но това не е всичко. В околностите на Рекена има семейни компании и за производство на органичен зехтин (Oli Oli), и на сирене от козе мляко (Hoya de Iglesia), и на още естествени, чисти и висококачествени хранителни продукти.
Така е в автономната област Валенсия. Сигурно вече сте разбрали, че тя е земя на изобилието. А затова – и земя на щастието. Сега ви представихме едноименната ѝ провинция, а тепърва ни предстои да поемем на север, към Кастейон, и на юг – към Аликанте и Коста Бланка.
Очаквайте скоро!
