Теснолинейката по линията Септември–Добринище
Като дете обожавах пътуването с влак. Ползвахме го често, за да стигнем до баба, на село. Обичах да стоя на гарата и да гледам преплетените релси, облечените в костюм и фуражка възрастни, които „пускаха влака“, пътниците, натоварени с какво ли не. Обичах разговорите, суетнята преди отпътуване и мига на смирение, когато чуех свирката – влакът тръгва. Колелата се завъртаха по релсите и отнасяха хората, съдбите и багажите им в различни посоки. Залепях нос за стъклото и гледах как картините се сменят бавно и ритмично, мама не пропускаше да ми се скара поне няколко пъти, а аз броях спирките, които ме деляха от свободата. Там, на малката селска гара, започваше животът без „Внимавай да не се изцапаш!“, пълен с мекици, лов на раци в селската бара, джобове, в които подрънкват плячкосани съкровища, и бабиното: „Веднага да слизаш от черешата на баба ти Ристана, че ше те утепа!“.
През тийнейджърските години пораснахме с влаковете. Наравно със стопа това бе другата алтернатива за безплатен транспорт, който с цената на криене от кондуктора, прекачване през вагоните и много смях те транспортираше до морето или докъдето стигнеш. Винаги имаше реален шанс да не стигнеш дотам, накъдето си тръгнал. Заставахме в края на гарата, напълнили раниците с каквото ни падне, но задължително със спален чувал, и чакахме свирката на началник-гарата, която за нас беше стартът на дисциплината „бягане с препятствия“. Докато тежката машина се задвижи със скърцане по релсите, сме се качили в последното купе и чакаме да тръгнем… без да знаем накъде отиваме. Но винаги бе приключение.
По ред причини ползвам влак все по-рядко. Но любовта ми към тези особени пространства, създаващи задушевна атмосфера и възможност да се запознаеш с хора, които не би срещнал никъде другаде, остана.
В това издание на поредицата „Има хора“ в светлината на прожекторите застава влак. Той е много специален и единствен по рода си в България: теснолинейката по линията Септември–Добринище, която местните хора наричат умилително „влакчето“, изминава 125 километра за 5 часа. Линията пресича низината на река Марица, минава през красивото скалисто дефиле на Чепинска река, достига най-голямата котловина в Родопите – Чепинската, и спира във Велинград. Благодарение на уникално инженерно-транспортно решение, наречено „осморка“ или „осмица“, при което трасето се изкачва над себе си на няколко нива във формата на тази цифра, достига на кота 1267 метра най-високата жп гара на Балканския полуостров – Аврамово, където среща Рила планина. Оттам се спуска в зелената долина на Места по стария римски път към Солун и достига Разложката котловина – една от най-високите в България. Преминава през Банско и достига Добринище, сгушено в полите на Пирин.
Историята ѝ започва в началото на миналия век, когато правителството взема решение, че е необходимо да се изгради железопътна линия до Неврокоп (днешен Гоце Делчев). Тежкото инженерно предизвикателство е прието от току-що дипломирания в Германия млад инженер Стоян Митов. Именно той започва проекта на тясната жп линия, която в крайна сметка стига от Тракия до Пирин.
Историята на влакчето е като маршрута, по който минава, свързвайки съдбите на хората от три планини: трудна, изпълнена с неочаквани завои, но красива и кипяща от живот. Живот, който вече е в червената книга за изчезващите видове. Ние срещнахме всякакви хора по гарите на теснолинейката, но избрахме да ви разкажем за тези, които милеят за нея, грижат се да продължи да съществува, ползват я и тя е част от живота им. Хора, в които има хляб.
