Единбург, където словото живее
Откъс от статията „Единбург, където словото живее”, която може да прочетете в брой 73 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Откъс от статията „Сага за откриването на Америка”, която може да прочетете в брой 73 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Напоследък явно ми върви да заминавам за непознати дестинации без предварителни очаквания и да се връщам във възторг. Може би така е най-добре – очакванията могат да натоварват, а когато не се оправдаят – и да разочароват. Далеч по-смислено е просто да се оставиш на усещанията си за мястото. А ако то те плени с красотата и духа си, толкова по-добре.
Именно такъв е случаят с Единбург, който местните наричат Единбъръ. Преди да го посетя, познанията ми за града бяха по-скоро бегли и се основаваха на обща култура, впечатления от масовата такава (например „Трейнспотинг“ на Дани Бойл) и спомени от разкази на приятели. Не бях задълбавал в детайлни проучвания за забележителностите и историята на шотландската столица, нямах изграден план как да прекарам няколкото дни там. В общи линии, наясно бях само, че трябва да опитам шотландско уиски и да се обличам топло.
Да, в началото на май (поне тази година) градусите в Единбург се колебаят в диапазона между 5 и 15, а влагата и вятърът, за които градът трябва да благодари на местоположението си (на южния бряг на дългия и тесен залив с име от скоропоговорка – Фърт ъф Форт), ги правят да изглеждат още по-малко. Но няма от какво да се оплаквам, защото съм оставил София с приблизително същата климатична картина, която напомня по-скоро на края на ноември. Всъщност не само не трябва да се оплаквам, а съм благодарен, че успях да видя и изживея този град, защото той завинаги си запази място в сърцето ми. Заради хората, заради архитектурата си и заради атмосферата, която те заедно създават.
Ако трябва да сме по-точни, Единбург не е просто град, а два града в едно – Стар и Нов. И те са много различни като гледки и усещане.
Новият е изграден между 1767 и около 1850 г., за да облекчи вече задъхващия се от пренаселване град. Със своите широки улици, покрай които се редуват елегантни сгради, издържани в стила на неокласицизма и Джорджианската епоха, с обширните си зелени пространства и красиви площади, с характерния си „решетъчен“ (или „шахматен“) план, при който улиците се пресичат под прав ъгъл, районът повлиява силно на европейското градоустройство.
Най-автентичният дух на Единбург обаче се усеща в Стария град, макар той днес да се е превърнал в епицентър на туристическия интерес. Честно да си призная, не съм най-големият почитател на „Хари Потър“ в света, но напълно разбирам защо Дж. К. Роулинг се е вдъхновила именно от тази част на Единбург за своята поредица от книги. Тук сякаш наистина си потънал в света на малкия магьосник, отвсякъде те заобикалят сгради, които са двойници на „Хогуортс“ (или по-скоро той на тях). Наглед мрачни, но богати на изящни детайли, красиви в своята готическа строгост, увенчани с безброй кули и кулички, със стръмни покриви, под които надничат тесни прозорци… Добавете уютни пъбове и пъбчета, кафенета и магазинчета, тесни павирани улички, старинни църкви, заобиколени от малки, наистина красиви и добре поддържани… гробищни паркове с паметници, и може би ще започнете да добивате смътна представа за мистичната и странно привлекателна атмосфера на това неповторимо място.
Да, тук е и прелестната „Виктория Стрийт“, за която се твърди, че е вдъхновението за „Диагон-али“. Късата павирана уличка се спуска и извива като сърп, а по някои от разноцветните ѝ сгради са поставени табели, които ни уверяват, че ето тази старинна книжарница или този магазин са първообразите на „двойниците“ им в творчеството на Роулинг. Разбира се, това е една от основите спирки по пътя на пешеходните обиколки на тема „Хари Потър“, които се предлагат на всевъзможни езици (докато чакам останалите от компанията за вечеря в едно от заведенията на улицата, се любувам на група италиански фенове на поредицата и на техния гид, който ги подканя да се усмихнат широко за групова снимка с думите „Харри Поттер“). Въобще манията по книгите и филмите за Хари тук е превърната в много сериозен бизнес. И на самата „Виктория Стрийт“, и в целия Стар град е пълно с магазинчета за магьоснически джунджурии и обикновени Потър сувенири. Ако пък се изкачиш до края на шарената улица и завиеш надясно по моста „Джордж IV“, две преки по-нататък на ъгъла откриваш кафенето The Elephant House, където Джоан пише големи части от втората и третата книга от поредицата си (макар заведението смело да твърди, че това е „родното място на „Хари Потър“).
Малко по-нататък е над 400-годишната църква „Грейфрайърс“, заобиколена от едноименното гробище, чиито надгробни камъни са дали идея на Роулинг за имената на някои от героите ѝ. Най-известните сред тях са Томас Ридъл (в книгите – Том Ридъл, по-известен като лорд Волдеморт) и Уилям Макгонагъл (един от най-лошите поети на Шотландия, „предоставил“ името си на преподавателката в „Хогуортс“ Минерва Макгонагъл). Посещаваме малкия парк привечер и сме сами, но усещането не е мрачно или призрачно, а по-скоро успокояващо.
С „Грейфрайърс“ е свързана и една много затрогваща история. Тази за скай териера Боби, който става пример за неподправената любов и лоялност на кучетата към стопаните им. Боби и собственикът му – полицаят Джон Грей, са неразделни през първите две години след раждането на симпатичното рошаво кученце. През февруари 1858 г. обаче Грей умира от туберкулоза и е погребан именно в гробището „Грейфрайърс“. А мъничкият Боби прекарва следващите 14 години до края на живота си, седейки неотлъчно на гроба на своя любим човек. Хората, които се грижат за гробищния парк, се опитват многократно да го изгонят, но накрая им става за жал за него, построяват му колибка и започват да го хранят. Боби не се отделя от гроба на Джон дори в най-лошите атмосферни условия и всяка вечер нощува там.
Постепенно обаче се сприятелява с войника сержант Скот и започва да го съпровожда до дома му на близка улица. Скот също така тренира Боби всеки ден в 13 ч., когато чуе гърмежа от оръдието в Единбургския замък, да напуска „Грейфрайърс“, за да се отправи към съседното кафене за традиционния си обяд – горещ пай с месо. Боби е погребан на входа на гробищния парк и днес на мястото има малък негов паметник с надпис: „Нека верността и предаността му бъдат урок за всички нас“.
Вечеряме в пъба в съседство, който носи името на сладкия скай териер – Greyfriars Bobby, или „Боби Францисканеца“ (greyfriars, буквално „сивите монаси“, наричат конвентуалците – един от клоновете на Францисканския орден). Там се запознаваме със симпатичната двойка исландци Йохан Видар и Анна София – първите исландци, с които имам удоволствието да общувам на живо. „Удоволствие“, защото това е един от най-приятните и смислени разговори, които съм имал наскоро, а допреди малко изобщо не сме подозирали за съществуването едни на други. И така е навсякъде в Единбург – неведнъж ставам свидетел как по местните пъбове напълно непознати повеждат непринудени разговори и се държат сякаш са стари приятели. Може би към това предразполагат и нашите шотландски домакини.
Не обичам този тип обобщения, но жителите на Единбург са може би едни от най-приветливите, топли и усмихнати хора, които съм срещал. Дали е в отговор на студения климат, или заради качествата на местното уиски, не знам, но нагласата им сякаш винаги изглежда положителна, а чувството им за хумор е пословично. Проявява се дори върху сградите. На една от тях е монтирана метална табелка, на която важно пише: „На това място през 1897 г. не се случи нищо“. Което си е цяло събитие в град с толкова история.
Цялата статия „Единбург, където словото живее”, може да прочетете в брой 73 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
