Андалусия – горещото сърце на Испания
Мечтата за Андалусия се зароди отдавна, подклаждана от старата ми любов към Испания, с която ме свързва нещо необяснимо, но вероятно и от филми, музика и онова ефимерно усещане за място извън времето, застинало под парещото слънце, но и изтъкано от емоции, там, далеч, в самия край на континента.
Пътят към нея е дълъг, но в началото на юни дългоочакваният ден най-после идва. Мария е в розово, стюардесите на „Райънеър“ – в тъмносиньо и бяло, а докато наблюдавам традиционната им пантомима преди полета, усещам как ме завладява неповторимата лекота, която се появява винаги, когато пътуването започва.
Кацаме в Малага, вземаме наетия предварително автомобил и се отправяме към Севиля. А очакванията ми моментално излизат във ваканция. Тъй като Андалусия е най-южната област на континентална Испания, съм си представял, че пейзажът ще е сух, опърлен, едва ли не полупустинен. Слънцето наистина не прощава, но отвсякъде ни заобикаля цветна градина. По целия път разделителната мантинела е потънала в плътно редуващи се розови и бели олеандри. Красивото растение е навсякъде в Андалусия, обагрено и в червено, виолетово и жълто – като храсти и дървета в паркове и градини, като цвете в саксии и в най-фотогеничното си превъплъщение – спускайки се по снежнобелите стени на старинните къщи. А погледът встрани, към ширналите се поля и меките хълмове, те оставя с усещането, че си попаднал в аптека, толкова спретнати и подредени са маслиновите насаждения, лозята, нивите с пшеница, портокаловите горички.
Андалусия е малко по-малка от България (площта ѝ е над 87 000 км²), но почти никъде не виждаме земя, която да не се обработва. Дори по най-стръмното и наглед неподходящо хълмче маслиновите дръвчета са опънати като по конец от подножието до самия му връх. А сред тази идилия са пръснати много приятно изглеждащи финки (вили, имения), в някои от които може и да се отседне. Скоро попадаме и на един от най-популярните символи на Испания, роден именно в Андалусия. Става дума за огромните, високи 14-метра, фигури на черен бик. Историята им започва през 1956 г., когато фирмата „Осборн“ издига своеобразните билбордове, за да рекламира произвежданото от нея прочуто местно ликьорно вино херес (или шери), което се дестилира в района на андалусийския град Херес де ла Фронтера.
През 1994 г. в Испания е приет закон, забраняващ рекламата на алкохолни напитки край пътищата, съгласно който бордовете трябва да бъдат демонтирани. Черните бикове обаче вече са станали толкова популярни, че обществеността се възпротивява и в крайна сметка те са запазени, като са премахнати само рекламните им надписи. Днес са останали около 90 от нетрадиционните билбордове, които са пръснати край пътищата из цяла Испания. Черните бикове красят и всевъзможни сувенири – фланелки, чаши, стикери, картички, а много често можете да ги видите и върху испанските знамена на феновете по време на различни спортни събития.
Столицата на Андалусия, Севиля, също изненадва неосведомения турист – с чистотата си, с широките булеварди, с пищните си градини и прохладни паркове, с внушителните размери на плавателната река Гуадалкивир. Донякъде сме очаквали градът да е витрина на фантастичната смесица от арабско и християнско влияние, която намира ярко изражение в декоративния архитектурен стил мудехар, но тази симбиоза наистина се усеща, накъдето обърнеш поглед – от огромната камбанария Хиралда на най-голямата готическа църква в света (бившето минаре на местната джамия) до най-малките патиота (вътрешни дворове) на местните сгради. Радва и приветливият нрав на тукашните хора. Знам, за туриста всичко изглежда по-захаросано, но колко често ви се случва да попаднете на сервитьори, които пеят и си свирукат, докато работят, а продавачите да ви се усмихват сякаш най-голямата им радост е да ви видят?
Вълнуващият пътепис за Андалусия може да прочетете в брой 64 на InGlobo, където освен Севиля ви разхождаме из Кордоба, Кадис, Кралският алкасар, Белите селища и Гранада.
