Приключения в полярния север или как се оцелява в Свалбард
Свалбард – арктическата пустиня на Норвегия. Девствени природни чудеса в полярния север, скован от лед осем месеца в годината. Мрачен пейзаж от назъбени върхове, поддържани от огромни скални опори, които се спускат в океана. И въпреки суровата природа, Свалбард е много посещавано място от туристи от цял свят и едно от най-интересните кътчета по Света – най-северното място, което е заселено целогодишно. Това е архипелаг, който се намира в Северния ледовит океан, между Норвегия и Северния полюс, познат още и като Шпицберген. Тук живеят около 2 600 души, които са от над 50 различни страни. Вероятността да срещнете бяла мечка е по-голяма от тази да срещнете човек. Въпреки че е едно от най-студените селища, тук хората са изключително гостоприемни, а обстановката уютна и топла. Няма светофари, няма имена на улиците, няма и затвор. Приключенията тук са студени, но диви, красиви и неповторими. Планините, тундрите и небето създават пейзажи като картички, които се запечатват в съзнанието. А светлинното шоу, което Северното сияние предоставя, е магия, която само чудото на природата може да сътвори.
Мартин Граховски прекара в Свалбард 10 дни в началото на декември 2022г., в компанията на Panic Frame&Travel, и в разговор с него, откриваме чудесата на полярния север и защо студът не го е изплашил в компанията на Fjällräven Expedition.
InGlobo: Пътуването да Свалбард е твоя отдавнашна и стара мечта. Защо точно това място? С какво те привлича?
М.Г.: Мисля, че всяко едно отдалечено място ме привлича като цяло. Когато пътувам винаги гледам да се “изгубя” някъде. Това по принцип става в най-изоставените места, където живеят много малко хора. Когато чух за Свалбард, за този архипелаг, и разбрах, че там живеят само 2000 души, и че там има някакви абсурдни закони за нас, но много логични за тях, и трето, когато разбрах и за самите температури и за тези безкрайни нощи и безкрайните дни, а също като добавим и Северното сияние, всичко това малко по-малко се натрупа и се появи желание някой ден да отида там и да намеря начин да го направя.
InGlobo: Как се живее там? Всъщност какво е усещането да бъдеш в пълна тъмнина и да не виждаш слънцето? Ти си бил там 10 дни, а местните хора прекарват така месеци наред.
М.Г.: Всъщност това лято бях в Норвегия, през юли месец, и беше точно обратното – просто един безкраен ден. И много хора твърдят, че безкрайният ден и безкрайната нощ са еднакво депресиращи поне за хората, които ги живеят постоянно всяка година. За мен всъщност безкрайният ден беше уникално преживяване. Това беше страхотно, защото се събуждаш в 3 часа сутринта с изключително много енергия, да отидеш да направиш нещо, да снимаш, да се разхождаш. Ако си турист не е толкова лошо. Но с тази безкрайна нощ, която преживяхме в Свалбард за тези 10 дни, всъщност беше точно обратното. Ако трябва да бъда искрен, малко ми беше тежко това, защото от една страна това е свързано със снимане, малко по-сложно е, разбира се, когато е постоянна нощ, но и някак си това усещане за безопасност, което асоциираме с деня е много ключово. В Свалбард по-скоро имах някакво такова усещане, че постоянно има възможност нещо да се случи, нещо неочаквано, нещо едва ли не ще изскочи от ъгъла и ще те шокира, и може би това беше в подсъзнанието ми през целия ми престой. Да се събуждаш 10 дни подред сутринта в 10 часа и да няма никаква разлика от 10 ч. предишната вечер е доста особено усещане.
Може би едно от най смешните преживявания които имах бе една случка в планината. Отидох на час и половина разходка в планините около Свалбард, което по принцип не трябва да се прави, защото имат проблеми с белите мечки. Но все пак се качих горе и спрях на място с гледка, извадих си камерата, техниката, и започнах да се подготвям за някакъв кадър, и явно на слизане съм изпуснал микрофона някъде. Като цяло си беше усилие да се изкача, защото беше лед навсякъде, после да снимам града и т.н. И първата мисъл, която ми минава през главата е: “утре на светло ще отида да си потърся микрофона…” и това е след 7 дни престой вече във Свалбард. Интересно е как работи мозъка, така че след 7 дни пълна тъмнина пак бях убеден, че на другия ден когато изгрее слънцето ще си намеря микрофона.
InGlobo: Споменахме за местните хора, всъщност доколкото знам, там се събират хора от цял свят, макар и да са малко, както ти спомена. Какви са хората там? Има ли чувство за общност, за задружност на това място, където всъщност се живее много трудно?
М.Г.: Мисля че, няма как да няма такова усещане. Свалбард е изграден около мините, така че хората, които са били там, най-вече първите хора, заселили се там са били доста сурови хора, които са прекарвали цялото си ежедневие под земята в изключително опасни ситуации, така че това някакси е изградило един особен характер у хората и бих казал, че те дори са антисоциални.
Много са различни от хората, които срещнах това лято в друга част на Норвегия. Въпреки това са и много гостоприемни, защото Свалбард е известен и с туристическата си индустрия – хората ходят там предимно за видят какво е да живееш накрая на света. В Свалбард има и Мишлен ресторант например. До голяма степен те като че ли имат за цел да впечатляват чужденците, това се усеща и в разговорите с хора от туристическите места. Аз имах възможност да говоря и с други хора, извън туристическия сектор, извън туровете в мините, и се запознах с 2-ма, 3-ма, които ми оставиха едно особено впечатление. Единият започна да разказва за това, че кара моторна шейна, с изключително много детайли – как всичките си средства вкарва в това, защото това му е най-голямата страст и преди няколко месеца е направил някакъв скок с тази шейна, като при падането си чупи ребрата. И започва да се шегува с това и да се смее, да ми показва видеа от това пребиване със шейната, след което излиза неговия приятел зад бара и той започва да се смее и двамата не спират да се веселят на тази случка. И в този момент си казах, че тази безкрайна нощ явно много влияе на хората там и няма много неща, които да се случват през годината.
InGlobo: Ти спомена за полярните мечки, Свалбард е тяхното царство. Там вероятността да срещнеш мечка е по-голяма от тази да видиш човек. Доколкото знам хората, които живеят там много уважават техните територии и гледат да стоят настрани от тях. И все пак всеки човек е длъжен да носи пушка, когато излиза и дори е абсолютно забранено да излизаш далече от града невъоръжен. Как се живее по този начин? Как се чувстват хората там? Има ли някакъв перманентен страх или поне повишено внимание, защото може да те нападне мечка във всеки един момент или просто е нещо с което се свиква и е част от живота им?
М.Г.: По скоро е второто – нещо, с което се свиква. Преди да отида там, това също беше едно от тези неща, които най-много ме впечатли. Тази идея, че всеки човек трябва да се научи как да стреля, ако иска да излезе от града. И си мислих, че това е едно от нещата, които имат голям ефект върху живота на хората, повече отколкото се оказа всъщност. Аз си говорих с тях и ги питах колко често виждат мечки, които влизат в града Лонгирбюен, защото това се случва от време на време, но всъщност се оказа доста рядко и дори трябва да отидеш доста далече, за да попаднеш случайно на мечка. Явно мечките са се научили с времето да бъдат по-предпазливи, но е много интересно какви са правилата когато се случи да видиш мечка, защото те все пак са застрашен вид. Ако има случай в който те нападне мечка и се наложи да я убиеш, след това започва цяло разследване за да се уточни дали това е наистина самозащита или си имал за цел да убиеш мечката нарочно.
InGlobo: В Свалбард по разбираеми причини всичко е най-северното в света – там е най-северният ресторант, най-северните бюстове на Ленин (тъй като има стари съветски изоставени градчета) и най-северният университет е също там. До колкото знам ти имаш някакви впечатления от него конкретно?
М.Г.: От самия университет вътре не толкова, колкото самия факт, че главния музей на Свалбард е част от университета в Лонгирбюен. Един от нашите гидове беше едно момиче от този университет. Тя е от Германия и решава да се премести да учи за кратък период от време в Свалбард, но толкова много се влюбва в мястото, в природата и как тя се променя, защото разликата между лятото, зимата и пролетта е огромна, не само заради температурите, но и небето се променя (март месец например небето е едно особено синьо, особено по залез, а през лятото светлината е нон стоп) и това толкова я впечатлява, че тя убеждава брат си да се премести в Свалбард за да учи и той при нея. А докато бях там, тя вече беше в процес на убеждаване към майка си и баща си, да дойдат и те при нея. Сестра й идва често да прави ски бягане на дълги разстояния. Така че тя малко по-малко ще убеди цялото си семейство да отиде в Свалбард.
InGlobo: Всъщност много туристи отиват в Свалбард за да търсят Северното сияние. Доколкото знам обаче не е лесно да бъде видяно. Обикновено за да се случи това, трябва да си на място, което е далеч от светлините на града. Ти докато беше там успя ли да “хванеш” Северното сияние и ако да, къде се случи това и какво е усещането да наблюдаваш това феноменално явление?
М.Г.:Има хора доколкото разбрах, които пътуват цял живот с идеята да видят Северното сияние, хора които имат поредни 5-6 пътувания точно до такива безумно студени места, в опити да го уловят така, че и това, разбира се, беше много голяма моя надежда, че ето от първия опит ще отида и ще го видя. Свалбард е едно от тези места, където шанса да го видиш е почти най висок. Тромсьо също в северна Норвегия е друго такова място. Този момент, за който споменах с микрофона горе в планината, когато се изкачих и точно тогава го изгубих, всъщност се случи, защото вниманието ми беше хванато от нещо горе в небето.
Започнах да виждам за първи път някакви светлини, някакви цветове, а аз съм далтонист, така че тези цветове, които виждам може би са малко по-лимитирани от това, което другите хора виждат. Видях нещо зеленикаво в небето, но това продължи може би за 1 минута и беше много, много бледо и разбира се както много от тези неща, обикновено се виждат много по-ясно на телефона или фотоапарата. И така следващите дни прекарвах на водната станция над Лонгирбюен, защото от там уж се вижда Северното сияние най-добре. Там също се показа някакъв цвят в небето, някакво движение, но не нещо конкретно.
Надеждата ми беше в една от последните вечери, когато отидохме до една къща, където се събират ловджии, но започна снежна буря, небето стана сиво и нищо не се получи. Така че този път видях по-скоро като какво би изглеждало Северното сияние, ако беше по-силно, но това може би ще остане за други пътувания. Някак си мистерията около това може би е още по интересна, тази надежда, че някой ден ще успееш да го видиш, а не още от първия път да си кажеш: “добре, това вече е отметнато, махам го списъка.”
InGlobo: Ти вече загатна, че в Свалбард се намира и глобалното хранилище за семена, където се пазят семена от почти всички зърнени и растителни видове в света. Идеята е, ако се случи някаква глобална криза, така да може да се запази биоразнообразието и да се осигури производството на храна. И това в крайна сметка да спаси човечеството от глад. А ти какво знаеш за това място? Успяхте ли да стигнете до там?
М.Г.: Стигнахме до там, но това, което мога да кажа за това място е до голяма степен това, което ти каза вече. Преди години бях изчел много по темата, защото си мислих, че може би ще е интересно да се заснеме някакъв документален филм около това (разбира се преди да разбера, че вече са заснети изключително много филми за това място!). Преди 4 години се беше случило едно наводнение на няколко етажа под земята, където се съхраняват тези семена и тогава трябваше да променят цялата система на защита на мястото. И реално от тогава стана много по-трудно за посетители да влизат на това място. Имало е време, в което ако си журналист от някоя по-специална медия или посланник, да имаш право на достъп, но с времето това е отпаднало. Сега можеш да видиш това място само отвън и е много по-малко отколкото очаквах, разбира се знаейки, че по-голямата част на това нещо е под земята. На снимки изглежда огромно, като нещо от Междузвездни войни, но всъщност е едно малко нещо, което стърчи от хълма и изглежда доста сюрреалистично!
InGlobo: Едно от най-приключенските и забавни неща, които можеш да правиш в Свалбард е така нареченият скишъринг. Това е да пътуваш с кучешки впряг. Скишъринг реално е разновидността в която ти караш ски, теглен от кучета. Ти успя ли да преживееш това нещо и разкажи за усещането?
М.Г.: Да успях, това е едно от тези неща, които всеки си мечтае може би да направи от дете. Отидохме при едно семейство, коeто се грижи за тези кучета, бяха много на това място, може би над стотина кучета. Това, което направихме е по главния път, да обиколим Лонгирбюен, като имах възможност и аз да управлявам впряга. Беше изключително студено, макар, че бях облечен с много топли дрехи, но в този момент, в който си седнал в шейната и кучетата те дърпат и те духа вятъра, усетих студа на Свалбард.
Вече споменах пътищата, но това е нещо, с което не можах да свикна там. Тези пътища бяха постоянно в лед или в сняг. Нямаше момент, в който да видиш истинския път. Но по-впечатляващото е, че хората караха колите си стабилно със 100-120 км в час. Те просто хвърчаха по пътя. Пътят е това нещо, с което така и не свикнах, защото никога не го виждаш, много е сюреалистично.
InGlobo: В Свалбард е обичайно да събуваш обувките си преди да влезеш в ресторант. Това е един обичай, който датира от епохата на минното дело, за което ти спомена, че е било основната дейност в тази отдалечена точка на света. Тогава въглищният прах е бил много голям проблем и именно затова хората са събували обувките си. Ти беше ли в някоя от мините и влезе ли вътре? Какво е усещането на едно толкова студено и тъмно място?
М.Г.: Като цяло Свалбард е студено и тъмно място, но реално почти всички мини са вече затворени. Но има две, които все още са отворени и реално ние влязохме в една от тях, която все още е работеща. Наистина е много сюреалистично. Заедно с групата гледахме един филм, който беше заснет в 80-те години, който показва всъщност в каква ситуация работят тези хора и колко опасно е наистина там. Когато човек влезе в пролуките, от които започва да се разбива, ако има повече от 60 см., в които да се промуши е голям късметлия. И като влезеш в този тунел на тези 40-60 см., трябва да поставиш и едни греди, които след това се разбиват и има огромен шанс скалата да падне върху теб. Аз имах възможност да вляза на около 50cм. и да пълзя в дупката около 20-30 м. Аз нямам клаустрофобия и това не ме уплаши, но това в комбинация със студа долу и целия ден прекаран в тъмнина прави преживяването доста потискащо. Но в същото време няма как да не си помислиш за всички онези доживотни приятелства изградени там долу и доверието, което хората са имали един на друг. Приятелствата, които се изграждат в тези мини са едни от най-силните. И сега от тези две останали мини, хората се борят да ги оставят отворени, защото именно работата в тях е довела до много други позитивни неща, приятелства, вяра един в друг и т.н.
InGlobo: Няколко пъти вече стана дума за студ. Това може би е едно от основните понятия, с които свързваме Свалбард. Той е класифициран като арктическа пустиня. Там температурите достигат до минус 20-30 градуса по целзий, че и повече. Ти как се справяш с този студ?
М.Г.: Въпреки, че съм израстнал в Канада, всъщност аз нямам дрехи за такива условия. Точно за този проект, имах имах възможност да работя с Fjällräven. Бях с якето Expedition, което е точно за такива арктически условия, до минус 40 градуса. Когато го облякох за първи път тук в София, си казах: “ок, топло ми е, но за всеки случай ще взема и други дрехи и още едно яке.” Но осъзнах още на втория ден в Свалбард колко голяма грешка съм направил, защото въпреки минусовите температури до -30 градуса и силния вятър, не усещах студа и ми беше много топло. Аз бях единствения човек от цялата ни група, който не усети студ нито за секунда там. И това ми даде една увереност, в дните когато исках да снимам из планините около Лонгерберн и да прекарам часове навън. Всички останали се прибираха навреме, само аз оставах навън и определено якето ми беше най-важното нещо в моето пътуване, защото прекарвах голяма част от времето си в дълги разходки до най-крайните точки на града. Не усетих въобще тези минус 20-30 градуса и даже ми беше прекалено топло.
Дългото и добре изолирано пухено яке от серията Fjällräven Expedition. наистина прави чудеса в студения зимен климат. Любима класика на Fjällräven от 1974 г., якето е с топла качулка и щедри джобове с допълнителни отвори, които ви позволяват да поставите ръцете си отстрани. Подплатено с висококачествен етично произведен пух. Раменете са подсилени със синтетична подплата за устойчивост на влага и натиск. Якето е издръжливо, водоустойчиво, ветроустойчиво и изолиращо студа. Независимо какъв е вашият стил на изследване на природата, може да сте сигурни, че екипировката от Fjällräven ще бъде с вас приключение след приключение и няма да ви изневери!
