Забравеният музикален гений на Чарли Чаплин

Гениален актьор, сценарист, режисьор и продуцент, считан за една от най-важните фигури в историята на филмовото изкуство. За британците познат като сър Чарлз Спенсър Чаплин, но за света известен просто като Чарли Чаплин.

Повече от век след като неговият персонаж Скитникът се появява за първи път на екран, Чаплин се помни с много неща: като комичен символ на мълчаливия екран, една от първите истински международни суперзвезди, творец, издигнал филмовото изкуство до висоти, които неговото време все още не познава.

Повечето хора са чували и познават добре песните Smile, Eternally и This Is My Song, но вероятно не знаят, че Чаплин ги е написал – съответно за филмите си „Модерни времена“, „Светлините на рампата“ и „Графинята от Хонконг“. От „Светлините на града“ (1931) нататък той създава партитурите за всичките си филми и пише нова музика за по-ранните си ленти. И въпреки това той никога не е споменаван сред великите филмови композитори.

Чаплин буквално е отгледан в английските музикални зали и свири на няколко инструмента, без да чете ноти, а само по слух. По-късно той започва да композира музиката за своите филми, разчитайки на музикални асистенти, които да му помогнат да превърне идеите си в партитури и след това в саундтраци. Музиката изиграва особено голяма роля в първите му т.нар. sound features (филми със звук), които по същество са неми филми с музика и звукови ефекти. За да се стигне до 1973 г., когато той и неговите сътрудници най-после са възнаградени, като печелят „Оскар“ за партитурата на „Светлините на рампата“ (филмът е създаден още през 1952 г., но излиза по екраните в Лос Анджелис точно 20 години по-късно).

Животът на Чаплин в ранните му детски години е съкрушителен, в голямата си част преминал буквално в дикенсовска бедност. Чарли и брат му Сидни са редовно изоставяни от майка им – болна от сифилис и недохранване, неспособна да се грижи за себе си, камо ли за тях. Още преди да навърши десет години, Чарли е принуден да се научи да се оправя сам и да се грижи за брат си поради ранната смърт на баща им и последвалото заболяване на майка им.

Всичко това той описва в книгата си „Моята автобиография“ от 1964 г., в която Чаплин представя суровите викториански обстоятелства на живота си по онова време. „Моята автобиография“ започва точно като изгубен роман на Чарлз Дикенс и наистина вероятно няма по-велика истинска история за възход от нищета до богатство, която да е била разказвана през цялата история на човечеството. В книгата си Чаплин буквално се преобразява от невинно младо момче с обръсната и намазана с йод глава заради въшки до най-известния човек в света само няколко години по-късно. Чаплин до голяма степен наследява музикалния си талант от своите родители. Баща му е певец и актьор, а майка му Хана, известна със сценичното име Лили Харли, е привлекателна актриса и певица, спечелила репутация с работата си в областта на мюзикхола.

В по-щастливите времена майка му редовно забавлява него и доведения му брат, като пее, танцува, рецитира и имитира други артисти. Първата поява на Чарли на сцена е едва на петгодишна възраст, когато майка му изнася представление пред войници. Когато в един момент гласът ѝ изневерява и тя не може да продължи да пее, Чарли поема нейната роля и напълно естествено изпява две песни, като дори прави пауза между тях, за да събере монетите, хвърлени от изненаданата и развеселена публика.

Постепенно той и брат му започват да излизат по-често на сцена, защото това очевидно е най-добрата им възможност за кариера по онова време. Чарли прави своя професионален дебют едва на 9 години като член на непълнолетна група, наречена „Осемте момчета от Ланкашър“, и бързо печели популярност като изключителен танцьор.

Когато е на около дванадесет, той получава първия си шанс да участва пълноправно в сценично шоу и се появява като Прислужника Били, поддържаща роля в постановката „Шерлок Холмс“. След края на този ангажимент Чарли започва кариера като комик във водевил, което в крайна сметка го отвежда на 21-годишна възраст в Съединените щати през 1910 г. като част от трупата на английския импресарио Фред Карно.

Чаплин израства и натрупва опит, заобиколен от песните на мюзикхола, но по-късно често разказва една история за деня, в който за първи път „музиката е влязла в душата му“. Връщайки се от училище в празната къща, той чака часове наред някой да се прибере, но след като това не се случва, Чарли тръгва по улиците сам.

„Изведнъж се чу музика. Възхитително! Идваше от преддверието на кръчмата White Hart и отекваше великолепно на празния площад. Мелодията беше „Орловите нокти и пчелата“ (The Honeysuckle and the Bee), изсвирена с изключителна виртуозност на хармониум и кларинет. Никога преди не бях имал чувствителност за мелодията, но тази беше красива и лирична, толкова весела, толкова топла и успокояваща. Забравих отчаянието си и прекосих пътя до мястото, където бяха музикантите. Тук за първи път открих музиката, за първи път усетих нейната рядка красота. Красота, която ме радва и преследва от този момент нататък…“

Чаплин обикаля Америка с трупата на Карно, играейки във водевили, които жънат успех в цялата страна. Музиката очевидно повлиява комичната му пантомима, която от самото начало е белязана от силен ритмичен и балетен характер.

Прочутият комик Стан Лоръл, колега и изпълнител от „Карно“, разказва за Чарли в едно интервю за времето, прекарано с него по време на турне през 1912 г. в САЩ:

„Носеше цигулката си навсякъде, където можеше. Обръщаше струните, за да може да свири с лява ръка, и тренираше това часове наред. Веднъж купи виолончело и също го носеше със себе си навсякъде. По това време той винаги се обличаше като музикант – дълго палто със зелени кадифени маншети и яка и шарена шапка. И оставяше косата си да расте дълга. Никога не знаехме какъв ще е следващият му номер“.

Самият Чаплин потвърждава, но е доста скромен:

„На това турне носех цигулката и виолончелото си постоянно. От шестнадесетгодишна възраст се упражнявах от четири до шест часа на ден в спалнята ми. Всяка седмица вземах уроци от театралния диригент или от някой, когото той препоръча. Имах големи амбиции да бъда концертен артист или ако това не беше възможно, да го използвам във водевил, но с течение на времето осъзнах, че никога не мога да имам върхови постижения, затова се отказах от това“.

В книгата „Моят живот в картини“ пък Чаплин пише иронично: „Що се отнася до виолончелото, бих могъл да позирам добре с него, но това е всичко“.

След като вижда шоуто му в „Карно“ обаче, все още непопулярният френски композитор Клод Дебюси иска да се срещне с Чаплин в Париж. Дебюси възкликва за него, че дори едва на 20 години, той е изключителен музикант и танцьор. По това време Чарли няма представа кой му прави такъв комплимент, но в автобиографията си по-късно отбелязва, че в същата тази година Дебюси е представил своята „Прелюдия към следобеда на един фавн“ в Англия, където е освиркан от публиката.

В края на 1913 г. Чаплин напуска „Карно“, за да остане в Америка и да работи във филмовата индустрия. В един момент от ранната си кариера той отива на опера в „Метрополитън“, Ню Йорк – събитие, което отново оставя трайни следи в душата му.

„Никога не бях гледал опера на голяма сцена, само откъси от опери във водевил, и обикновено се отвращавах. Купих си билет и седнах на второто ниво на залата. Операта беше на немски и не разбрах нито дума от нея, нито знаех историята. Но когато мъртвата кралица бе пренесена под музиката на хора от пилигрими, плаках горчиво. Изглеждаше, че това дава израз на всички мъки в живота ми… Тръгнах си оттам буквално накуцвайки и емоционално разбит.“

В немия период на киното е обичайна практика да се възлага на професионални аранжори да измислят подходящи музикални акомпанименти за големите филми на екран. Тези акомпанименти обикновено са съставени от музика, която вече е излязла в разпространение, и след това се изпълняват на живо в каквито и да е инструментални комбинации, които всеки отделен филм може да си позволи. Чаплин започва да пише тематични песни, чието разпространение обикновено съвпада с излизането на филмите му.

Въпреки че не е обучен в традиционната западна музикална школа, Чаплин е определян от известния композитор и специалист по музика на неми филми Тимъти Брок като талантлив музикант с вродено чувство за музикална конструкция. Макар често да ангажира различни аранжори и оркестранти, дарбата му за мелодия и хармония и способността му да съпровожда перфектно действието с музика се забелязват безпогрешно във филмите му. Подобно на известния му герой Скитника, неговите партитури използват перфектен баланс между комедия, патос и умения.

Когато във филма „Светлините на града“ за първи път излизат надписи, че музиката е композирана от Чарлз Чаплин, публиката и критиците реагират със снизходително повдигане на вежди. Отношението към неговата музика обаче се променя с последващите партитури на Чаплин в „Модерни времена“, „Великият диктатор“, „Мосю Верду“ и преиздадената „Tреска за злато“. Качеството им може да бъде описано само като „чаплиновско“ – индивидуален стил, който показва привързаност към романтичните колебания на валса, изпълнен в темпо рубато, оживени композиции в две четвърти и танго със силен ритъм.

Музиката на Чаплин става неразделна част от неговите филмови концепции. Може би за никой друг човек не може да се каже, че едновременно е писал, режисирал, играл като актьор и създавал музика за един и същ филм. Между другото, Чаплин дори сам дирижира оркестъра по време на някои записи, една допълнителна причина за цялостната завършеност на филмите му.

След като спечелва първия си милион, той инсталира орган в имението си в Бевърли Хилс. Известно е, че когато изпада в определени настроения, той прекарва часове на този скъп инструмент. Осъзнавайки важността на музикалния акомпанимент в немия филм, Чаплин се старае той да бъде възпроизвеждан във всеки кинотеатър точно както той го иска. Той лично ръководи изработването на т.нар. cue sheets – списъците с точните моменти, в които отделните композиции трябва да бъдат изсвирени, изпращани безплатно на всички кинотеатри, заявили излъчването на даден филм, за всички свои ленти още от „Хлапето“ (1921)… до „Светлините на града“, откогато вече е технически възможно музиката да бъде записана в самия филм.

Артър Джонстън и Алфред Нюман аранжират и дирижират музиката за „Светлините на града“ – една изключителна партитура на Чаплин. Всички мелодии в нeя, с малки изключения, са композирани от него. Поне двадесет композиции в партитурата биха могли да бъдат публикувани като отделни и оригинални творби, родени от таланта на Чаплин.

Звуковите ефекти във филма се използват пестеливо, и то само за умишлено заострени ефекти като погълнатата свирка, камбани, револверни изстрели и т.н. Паданията и ударите не се подчертават и преди всичко не е използван човешкият глас – една иначе твърде често допускана художествена грешка в опитите да се „актуализират“ старите неми филми. Запомнящите се мелодии на Чаплин в „Светлините на града“ са приятни сами по себе си, но филмът е един от малкото останали примери за силата на мълчаливия носител, когато бива комбиниран с музикална партитура, която правилно интерпретира действието и засилва емоцията.

Ако следваме стриктните музикални стандарти, партитурата на Чаплин може и да не се равнява на тези на Върджил Томпсън, Макс Щайнер, Жорж Орик или Уилям Уолтън. Чаплин не притежава виртуозността и грандиозния маниер на Щайнер, но кой по-добре от него би могъл да акомпанира музикално трагично-комичните приключения на Скитника, когото самият той е създал?

Чаплин гледа на края на тихата ера предпазливо. В автобиографията си пише: „Едно чудесно нещо в използването на звука беше това, че можех да контролирам музиката, затова измислих своя собствена“. Той обяснява, че иска „елегантна и романтична музика“, за да контрастира с неговия персонаж Скитника, което понякога го кара да спори дълго с музикалните си асистенти и аранжори.

„Опитвах се да съставя елегантна и романтична музика, тъй като именно тази музика придаваше на моите комедии емоционално измерение. Музикалните аранжори рядко разбираха това. Те искаха музиката да е смешна – пише Чаплин. – Но аз обяснявах, че не искам състезание, исках музиката да бъде контрапункт със своята грация и чар, да изразява чувства, без които едно произведение на изкуството е непълно.“

„Понякога музикантите започваха да се държат помпозно с мен и говореха високопарно за ограничените интервали на хроматичната и диатоничната скала, а аз ги скастрях със забележка на неспециалист. След като направих музиката на един-два филма, започнах да гледам на партитурата на диригента с професионално око и да разбирам дали композицията е прекалено оркестрирана или не. Ако видeх много бележки за брас секцията или за дървените духови инструменти, веднага казвах: „Това в браса е твърде черно“ или „Твърде натоварено при дървените инструменти“. Нищо не е по-приключенско и вълнуващо от това да чуеш мелодиите, които си композирал, изпълнени за първи път от оркестър с 50 музиканти.“

Каква част от музиката е на Чаплин и каква – на неговите сътрудници, включително някои от най-великите филмови композитори в Холивуд, е предмет на спорове. След премиерата на „Светлините на града“ например Чаплин принизява собствения си принос, казвайки, че аранжорът му е записал музиката и заслужава признание.

Чаплин, който познава много водещи музикални фигури от своето време (автобиографията му е пълна с разкази за срещите му със Стравински, Рахманинов, Хоровиц, Ханс Айслер, Шьоненберг, Карузо, Казалс и други), няма големи претенции за музиката си. Той пише за срещата си с композитора Арнолд Шьонберг, от чието творчество се възхищава: „След като видя филма ми „Модерни времена“, той ми каза, че му харесва комедията, но музиката ми е много лоша, и аз трябваше да се съглася отчасти с него“, пише Чаплин.

В книгата си „Моята автобиография“ Чаплин разказва и за срещата, която е имал с руския композитор Игор Стравински през 1937 г. Втората световна война все още не е започнала, но по думите на Чарли Чаплин „в света се случва нещо много тъмно“. Стравински му предлага да правят филм заедно и вдъхновен от идеята Чаплин веднага създава сценарий и тема, която критикува циничното и безразлично отношение на обществото към християнството и неговите ценности. Стравински обаче не е във възторг, защото намира сценария за светотатствен. Скептицизмът на руския композитор гаси ентусиазма на Чаплин, но не задълго. Малко след това, през 1940 г., той създава гениалния филм „Великият диктатор“. Все пак въпреки разликите във вижданията на двамата те са добри приятели и се забавляват много заедно.

„Модерни времена“, който подобно на „Светлините на града“ е замислен до голяма степен като ням филм с музика и от време на време включва звукови ефекти, пък е забележителен с това, че в него гласът на Скитника за първи път се чува на екран. Влязъл в ролята на сервитьор, той пее песента на Лео Данидерф Je Cherche Après Titine с импровизиран текст без смисъл.

Чаплин, който създава „Модерни времена“ отчасти като комичен коментар за дехуманизиращите аспекти на механизирания индустриален свят, сигурно би оценил пътя, по който е поела неговата филмова музика през XXI век благодарение на оркестровите изпълнения на живо. Вече споменатият Тимъти Брок, който е дирижирал прочути симфонични оркестри по целия свят, възстановява партитурата на филма през 2000 г., като прави старателно проучване, за да превърне архивния запис в нещо, което днес реални хора могат да свирят на истински инструменти.

Наследниците на Чаплин искат от Брок да реконструира партитурата на „Модерни времена“, която съдържа някои от най-познатите музикални композиции, които Чаплин е писал. Неговата любовна тема от филма се сдобива с текст през 1954 г. и се превръща в популярната песен Smile („Усмихни се“), която е изпълнявана от световноизвестни певци като Нат Кинг Коул и Майкъл Джаксън.

По-късно през живота си, живеейки вече в Швейцария, Чаплин композира и записва музика за всичките си филми, направени между 1918 и 1923 г. В архивите на семейство Чаплин се съхраняват много аудиокасети със записи на импровизации на пиано, докато той композира. Чарли често казва, че дори да не си спомня как се е зародила една мелодия, може да си припомни само като погледне черно-белите клавиши.

До края на живота си Чаплин продължава да развива любовта и познанията си по музика и да приема като гости в дома си много музиканти, сред които Артур Рубинщайн, Исак Стърн, Рудолф Серкин и Клара Хаскил. Дъщеря му Джоузефин разказва носталгично за това как редовно след вечеря Чаплин настоявал светлините да се изгасят, за да може цялото семейство да слуша класическа музика на свещи.

Историята на Чаплин като композитор още веднъж доказва, че талантът не може да бъде възпрян, въпреки препятствията, бедността и драматичните обстоятелства в живота. Талантът намира път, намира изява и начин да разцъфне. Стига да имаш сърце да го усетиш и смелост да го последваш.