Проф. Пимпирев: България може да решава съдбата на цял континент
Откъс от статията „Проф. Пимпирев: България може да решава съдбата на цял континент“, която може да прочетете в брой 78 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Някои учени прекарват цялата си кариера в кабинета или лабораторията. За него обаче науката е и начин да види света в цялото му многообразие. През годините е участвал в научни експедиции до планината Ама Даблам в Непалските Хималаи, в спелеоложка експедиция в китайското карстово плато, в проект за търсене на злато във Виетнам, в научни изследвания в Колумбийските Анди, в канадско-българска експедиция на остров Елсмир, Канадска Арктика.
Но името му се свързва най-вече с Антарктика. Всъщност по-правилно е да се каже обратното – цялата българска антарктическа програма, стремежът на България към Ледения континент и въобще присъствието ни там се свързва преди всичко с неговото име. Той е участник още в първата национална антарктическа експедиция през 1987–1988 г., а наскоро замина за поредната, 32-ра, българска мисия там.
Христо Пимпирев е доктор на науките, професор по геология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, учредител и председател на Българския антарктически институт, директор на Националния център за полярни изследвания, ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика, представител на България във всички международни антарктически организации. И сладкодумен разказвач, както ще разберете от следващите редове. Помолихме го да ни върне още в самото начало, за да стигнем в крайна сметка и до съвременните предизвикателства и бъдещето на българската антарктическа мечта.
Да започнем по-отдалеч – как решихте да се посветите на науката?
Когато е в училище, човек има всякакви мечтания как да продължи по-нататък своя жизнен път. Тогава и морето е до колене. Аз първо мечтаех да стана летец и космонавт. Много се бях впечатлил от Гагарин, даже съвсем малък избягах от вкъщи, когато той беше дошъл на посещение в София, за да го зърна на улицата, като, разбира се, не казах на нашите и после си понесох последствията. Оказа се обаче, че имам късогледство и не ставам за летец, пък камо ли за космонавт.
Родителите ми имаха една малка къщичка на курорта „Дружба“ (сега „Св. св. Константин и Елена“), който тогава беше див. Ходехме там лятото и, разбира се, отскачахме до Варна, която е само на 8 км, а аз винаги се запилявах по пристанището. Гледах корабите, гледах моряците (между другото, тогава имахме доста развит флот) и взех да си мечтая и аз да пътешествам, да виждам други страни, други народи. Така че това беше втората ми мечта.
Баща ми беше доста известен архитект, водеше ме по разни архитектурни изложения с надеждата да се запаля по архитектурата, но аз по това време се бях насочил към спорта, защото още в предучилищна възраст се бях научил да плувам на морето и в 3. клас вече ме взеха в отбора на ЦСКА по плуване. Откакто се помня, ходех по спортни лагери и това ме научи на самостоятелност. И като дойде време да кандидатствам за висше образование, гледайки как баща ми по цели нощи чертае, си казах: „Нещо не е за мен тази работа“.
Разгледах справочника със специалностите и попаднах на „Геология“. Привлече ме – науки за земята, не се седи в канцелария, имаше само 12 въпроса в конспекта. Е, после се оказа, че в тези 12 въпроса е цялата геология за пет години следване… Баща ми се съгласи: „Земята няма да свърши, винаги ще имаш работа“. Така изведнъж тръгнах към науката. Изкарах пълно 6 на кандидатстудентския изпит в Софийския университет. Геологията ми хареса – практики всяко лято из Рила, Родопите, по морето.
По това време функционираше Университетският клуб за естетическо възпитание, в който имаше всичко за студентите – театър, дискотеки, кино-фотоклуб. Пръв приятел ми беше Милан Кузов (б.р. – бъдещ легендарен режисьор в БНТ), който веднага ме завлече в кино-фотоклуба и се запалих по фотографията и киното, общо взето до III курс го ударих на изкуство. Снимахме по бригади, правехме късометражни филми, участвах във фотоизложби.
Изведнъж, като станах III курс, си дадох сметка, че то малко остана да завърша, и се хванах да правя дипломна работа. Влечаха ме повече вкаменелостите, не толкова минералите. Беше много интересно, защото работехме трима приятели, нашият професор Тодор Николов ни оставяше с колата на някоя река и казваше: „Ето тук правите разрез, търсите вкаменелости, описвате“. Няма командировъчни, няма нищо.
Но бяха романтични години. Написах хубава дипломна работа, оставиха ме на следдипломна квалификация, в която доразвих тази теза, която пък след това стана докторска дисертация. Отвори се едно място за асистент в катедрата, спечелих го и така започна моята научно-преподавателска кариера. Работата със студентите беше удоволствие за мен. Бяхме почти на една възраст, даже имаше по-големи от мен.
А как започна всичко с българското присъствие в Антарктика?
Бях вече 7-8 години асистент, когато се поде една кампания да се организират мероприятия във връзка със 100-годишнината на Софийския университет през 1988 година. Бяхме направили един младежки експедиционен клуб, в който участвах като геолог, имаше биолози, физици. Мислехме какво не е правено, и се сетихме за Антарктида.
Написах писмо до проф. Николов, който вече беше станал зам.-ректор, с молба за подкрепата на университета да организираме експедиция до континента. Той го отнесе до ректора Минчо Семов, който каза: „Действайте, момчета, ние няма да ви пречим“.
Започнах да се ровя по библиотеки, за да изберем точно място за експедицията, защото се оказа, че Антарктида е огромна, по-голяма от Европа. Прочетох, че на остров Александър има скали, близки до тези, които изследваме в България. По това време моят приятел Иван Илчев, който по-късно стана ректор, беше на специализация в Охайо.
Разбрах, че там има един проф. Елиът, който работи в Антарктида. Помолих Иван да му занесе едно писмо, а в отговор Елиът ми върна адреса на Майкъл Томпсън от British Antarctic Survey, защото на Александър работели британците. Предложих на проф. Николов да поканим Томпсън, който също е геолог, да прочете лекция за Антарктида.
Посрещнахме го, водихме го в Елена, във Велико Търново, а на тръгване ректорът ме дръпна и вика: „Христо, кажи какво да му искаме на този англичанин, яде и пи тук цяла седмица?“. Веднага отговорих – да вземе двама души в тяхната експедиция. След 10 дни дойде писмо със съгласието на британците.
Беше определено да заминем аз и един по-възрастен колега. По-късно питах Томпсън как толкова лесно са се съгласили и той отвърна: „Как, когато във Форин Офис разбраха, че хора от България – сателита на Съветския съюз, искат да ходят на Антарктида с англичаните, а не с тях, веднага казаха да ви вземаме“. След десетина дни обаче получихме грама от съветския Арктически и антарктически научноизследователски институт, в която в общи линии се казваше: „Какви са тия англичани, веднага идвайте в Ленинград, ние имаме 5 бази на Антарктида“.
Заминахме за днешния Санкт Петербург през февруари, там беше -40 градуса, все едно че бяхме в Антарктида. Посрещнаха ни с едни волги, като важни гости, а аз – някакъв прост асистент. Оказа се, че там Антарктида е държавна политика. Обещаха да ни направят база, да транспортират с техен кораб две къщи. Ние обяснихме, че двамата вече сме обещали на британците, при което те отговориха: „Ами, отивайте, тъкмо ще ги шпионирате“. Вече бяхме създали инициативен комитет, за да се готвим, и от него бяха избрани четирима души, които пък да заминат с руснаците…
Цялата статия може да прочетете в брой 78 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
