Спомени за едно бягство

Бежанци. Дума, която особено в последно време е натоварена с много противоречива, но най-вече негативна енергия. Самото ѝ споменаване предизвиква подозрение и състрадание, ожесточение и желание за помощ, подтик за отхвърляне и приемане. Всичко това – с основание или без. Но явлението на хората, опаковали живота си и избягали от нещо, за да намерят нов пристан и бъдеще другаде, не е ново, всъщност е старо като света.

Бежанските трагедии са преплетени в тъканта и на нашата история. Днес сякаш трудно можем да открием българска фамилия, в която да не се пази поне един спомен за някой неин член, напуснал родния си дом в далечна и същевременно така близка земя, за да пусне нови корени тук. И няма как да е иначе, щом съдбата ни е да живеем на определяните някога като „барутния погреб на Европа“ и толкова размирни Балкани. Тук през вековете са се смесили етноси, общности, народи, а с тях – и амбиции, жажда за земя, естествено желание за добруване – лично и на „нашите хора“.

Историите на бежанците си приличат. Пропити са с много болка и страх. Но и с топлина и любов. Всички тези емоции пресъздава изложбата „Бежанци/Истории“ на Националния етнографски музей, посветена на 120-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Музейният екип тенденциозно е изчакал да отмине времето, в което доминират наситени разкази за героизъм на въстаници и жертви на пожари, и тогава да акцентира върху тематиката за бежанците, за хората, които от страх от преследване и заради заплаха за живота напускат местата, където са родени и живеят, и се отправят на път, за да намерят ново убежище, нови близки и спасение.

Разговаряме за изложбата с гл. ас. д-р Иглика Мишкова, и.д. заместник директор на ИЕФЕМ-БАН, отговарящ за Националния етнографски музей в София.

Какво ви подтикна да направите точно такава изложба?

Още в мига, в който получихме предложение за представяне на изложба, свързана с годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, веднага предложихме на екипа на вицепрезидента Йотова, изложба за бежанците. И причината за подобна изложба не е да покажем отделните експонати, и този път те не са основно действащо лице в изложбата. Искаме да обърнем по-голямо внимание върху човешките истории, върху разказа на хората, които от страх от преследване и заради заплаха за живота си напускат местата, където са родени и живеят, и се отправят на път, за да намерят ново убежище, нови близки и спасение. Място, на което да лекуват своите рани, да споделят, да обичат, да гледат децата си, да си спомнят, да не забравят хората, протегнали ръка за помощ.

Чрез подобен тип истории ние искаме да накараме и онези хора, които имат подобни лични истории да си спомнят миналото и да споделят, за да променим нагласите в обществото. Една от целите ни е да съберем повече лични истории.

Иска ми се като говорим за обучението по история в училище, и то специфично за точно този период, да се набляга повече на разказа от личните истории. Може би тогава по друг начин, всички хора биха погледнали на съседите, на онези, с които сме живяли от вековете и с които в последствие попадаме в различни държавни граници.

Историите се повтарят, винаги има хора, които помагат, винаги има болка, прощаване, тъга, неприемане. И във всички тези истории винаги има нещо, което те “души за гърлото”. И ако децата и учениците, учат тази част от историята през малко повече лични разкази, може би ще се научат на това, че няма лоши народи, има лоши и добри хора.

Може ли да се каже, че изложбата провокира разговор по тази така трудна тема?

Да, случва се вече разговор по темата. И не само с хората, чийто лични истории записахме и предстои да запишем. Има реакции на семейства на бежанци. Една от целите ни е именно да съберем повече лични истории.

За нас е интересно и да видим каква е реакцията на хората, когато видят двата въпроса на таблото в залата – Ако днес ви се наложи да бягате, какво бихте взели със себе си? Как бихте помогнали на бежанец?

Ние като музей се свързваме предимно с наследство, с памет, която се предава от поколение на поколение, и не само с вещи, но и с подобни разкази – за хора, традиции, обичаи, онова което е свързвало предците ни.

Подкрепата към бежанец може да има изключително много лица и това също е въпрос, който би могъл да накара хората да се замислят. И именно тук изложбата ни кара да се вгледаме малко повече в себе си.

Какво не знаем за бежанците, а изложбата ни разказва?

Това, което се разказва по нашите учебници е как хората са били посрещани и се е оказвала всячески помощ. Не знаем за това, че и тогава е имало конфликти. Когато говорим за българите, които идват от територията на Гърция, Турция, Румъния, тези хора също се срещат с неприязън, с огромна доза подозрение, независимо от факта, че те прокламират, че се връщат в майката родина.

Те са посрещнати с неприязън, защото са нови хора, които ще вземат това, което се полага на местните, т.е. земята, и ще нарушат икономическите процеси и т.н. Този страх го е имало винаги. Но където е имало страх, там е имало и доброта. И независимо от това какъв е неговия етнически, верски произход, един човек е или добър или лош.

На какво може да ни научи изложбата и какво послание оставя?

Това е изложба, която е преживяване, начин да погледнеш в себе си.

Да се превърнеш в бежанец, означава да се простиш с всичко, което си постигнал и това не е лек процес. Това не е просто страх, който те движи да се преместиш, а по-скоро е смелост. Защото когато видим онези кервани с фамилиите, които събират набързо покъщнината си върху един самар, или пък човекът, който взима само двете си дипломи, за да може да избяга от града, когато е заплашен от преследване, това изисква смелост, но и вяра.

Принудителното бягство на огромните маси хора разкрива и най-уродливото, но и най-благородното у човека. И няма как да остави никого равнодушен. В това ще се убедите и ако посетите изложбата „Бежанци/Истории“ до края на март 2024 г. в Националния етнографски музей, София, пл. „Княз Александър I“ (в сградата на бившия царски дворец).

Повече по темата, може да прочетете и в последния брой на InGlobo и статията “Спомени за едно бягство”, създадена с помощта на Национален етнографския музей.