Мария Жекова и нейният „Силивряк“
Откъс от статията „Има Хора: Мария Жекова и нейният „Силивряк“, която може да прочетете в брой 77 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Трудно се пише за хора като Мария Жекова. И още по-трудно е да се измисли интересно заглавие, което да ви привлече да прочетете текста. Но и не е необходимо. За разлика от повечето герои на поредицата „Има Хора“, тя има изграден медиен облик, който от няколко години ярко осветява кулинарната сцена на България. Победител в MasterChef, водещ на телевизионното предаване „Вкусът на България“ и собственик на „Силивряк“ – хранилище за мечти и място, в което човек може да опита истинска храна в сърцето на Родопите.
Но Мария е много повече от това. И трудността да пиша за нея не произтича от гореизброеното, а от това, че тя е от онази рядка порода човеци, от които можеш да се научиш и около които животът се завърта някак особено. Човеци, които смело излизат от коловоза на модерното битие, за да следват своя пътека. Тя криволичи около лесно достъпното щастие, покрита е с остри камъни и трънаци, които оставят следи в тялото и душата, но те си вървят по нея с гордо вдигната глава и кървящо сърце.
И с всяка своя стъпка в прахта създават друга действителност. А в нея присъстват ценности, които удобно сме забравили: смелост, вяра и безкомпромисност към всичко несправедливо. Още в първите мигове от срещата ми с нея бях погълната от магичното ѝ излъчване, от мъдростта във всяка нейна дума и в историите, които ме отвяха някъде далеч. Мария ме грабна и завъртя около живота си за няколко дни по начин, който усетих като приказен. Заедно скочихме в дупката на Белия заек, взехме златния ключ и с него отключихме вратата към Страната на чудесата. Вратата беше грубо скована порта насред нищото, но чудесата които ми разкри, бяха безценни.
Страната, в която се прескачат сърни и кози, в която няма проблеми, а само решения, в която огънят топли тялото ти, а храните със странни имена топлят сърцето ти. Тук природата е сурова, а земята – твърда като великански юмрук, но от спечената пръст никнат хора, които са съхранили душите си, меки като изпредена къделя вълна. Истински родопски драгоценности, нешлифовани камъни, блещукащи в тъмнината, с които е обсипана тази магична планина. Хора с чисти помисли, прозрачни като изворна вода, и сърца, от които струи светлина. Хора, които накичват всеки странник, дошъл пред портите им, с дарове, извиращи от дълбините на душите им. За да поемеш от доброто и да си тръгнеш пречистен. Прероден.
Началото
Срещата с Мария се случи както повечето хубави неща в живота: с много препятствия по пътя, но и с голяма наслада и удовлетворение след реализирането ѝ. Дълго търсихме възможност, която да съвпадне с пролука в натоварените ни графици, и когато най-сетне дойде денят да се отправим към родопското село Върбово, където живее Мария, получих съобщение от нея: „Във Върбово няма ток. И не е ясно дали ще го оправят до края на деня“. Че какво ще правим на това място без ток? Гласът на разума категорично продиктува решението ми: „Отлагаме!“. Но тогава един друг глас зазвуча в главата ми: „Че какво като няма ток, та ти отиваш на село! Забрави ли?“. В детските ми години липсата на електричество беше постоянно явление в малкото селце, в което живеех през лятото. Но с липсата на ток са свързани спомени за страшни приказки, вкусен боб, къкрещ над огъня, и удължения силует на баба, който се отразяваше на стената на лятната ни кухня, докато тя шеташе край огнището и ми разказваше истории. И идеята да гостувам на Мария ми се стори пленителна.
Да отидеш при жената, която търси чистата храна с истински вкус, събира забравени рецепти и се докосва до големите родопски сърца на местните хора, и да няма ток, не е голям проблем. Даже напротив. Тръгваме в късната есен и скоро пред очите ни се нареждат гледки картички: с всяка извивка на язовир „Въча“ потъваме все по-дълбоко в сърцето на Родопите, небето топли в яркосиньо, а от буковите гори край язовира капят листа от разтопено злато. След няколко часа стигаме до село Широка Лъка и можем да му се насладим без туристите, които обикновено пълнят с глъч тесните улички и крайпътните заведения. Тихо е. С Мария сме се разбрали, че ще ни вземе оттук, защото пътят до Върбово е лош и не е за всяка кола. От комините, изпъчени на покривите от камък, се стеле дим. Мирише на огън и есен. Пред нас спира малък джип, а от него изскача усмихната млада жена с красива усмивка и очи, които греят. Ръкостискането ѝ е силно, а след него следва прегръдка, топла като домашен хляб. Мария току-що е видяла дива коза, която е скочила пред колата, но не е успяла да прескочи бетонната мантинела. И тръгваме да я търсим. Така започва познанството ни – търсейки ранена дива коза по завоите. Явно животното е успяло да избяга, защото няма и следа от него. Първите къщи от махалите на Върбово са само на 3 км от Широка Лъка, но пътят дотам е повече от предизвикателен. Тесен, с остри завои, големи дупки и само спомен за асфалт. След няколко завоя виждаме сърна на пътя. И след еуфорията от тази удивителна среща чуваме силно свистене. Едната задна гума е спукана. Мария спира само за да се увери, че това е факт, и продължаваме. Няма къде да отбием колата, за да сменим гумата.
Докато пътуваме, тя успява да ни разкаже за Върбово: селото с 12 махали, къщите на които са разпилени по околните хълмове. Всяка махала си има собствен параклис, а навремето, когато селото е наброявало повече от 900 жители, си е имало и училище, в което са чели 150 деца. Местна забележителност е и църквата „Св. Георги“, изградена през 1871 г. с външна камбанария, голяма рядкост за толкова малки населени места. Неусетно стигаме. Въпреки че сме изминали само три километра, изпитвам голяма благодарност, че Мария предложи да ни вземе. Тя споделя, че пътят е подготвен за ремонт и така вече шест месеца… но няма изгледи да започне скоро, а иде зима.
Слизам от колата и ме залива режещ чист въздух и тишина, която сякаш ме покрива с бяла пелена, а в нея душата ми се разтваря. Родопите са много специално място за мен. Явно и за Мария, която е избрала тази планина. Пред нас е красива каменна постройка, която някога е служела за картофохранилище на селото. От прозорците струи светлина, която ни приканва да влезем вътре.
Силиврякът за мечти, които се сбъдват
Вратата се отваря и ни посреща майката на Мария, която е напалила камината. Още от пръв поглед разбирам, че в мястото е вложено много. Това е хранилището за мечти на Мария, както тя нарича преобразената къща „Силивряк“, в която посреща хората, желаещи да усетят душата на Родопите.
С вкусна, истинска храна и уют, създаден от изчистения дизайн на помещението: естествените материали са навсякъде – в масите и голямото дървено стълбище, в перилата от ковано желязо, керамичните абажури, козяците и вълнените завивки в стаите за нощувка, които са разположени на втория етаж. Няма нищо излишно. Но всеки един детайл е направен с мисъл и сърце. И много, много любов.
За храната от първо лице
Сядаме на вечеря и пред нас се материализират глинени купички, пълни с вълшебства. Мария прави кратка презентация: „На масата има бито сирене, троен картох, биляник с булгур, спанак и коприва, кочен с овче месо и овче кисело мляко“. Усмихвам се и броя наум непознатите думи. Всички блюда са традиционни за района, защото се оказва, че в Родопите всяко село има собствени рецепти, които далеч не се изчерпват с традиционните пататници и клинове. Една по една магиите се разплитат: битото, наричано още мяхово, сирене е най-типично за района и се произвежда по специална технология, троеният картох са сварени и намачкани с точилка картофи, които в зависимост от възможностите на семейството са поднасяни с дребни парчета месо, запържен лук или каквото е имало в момента, а биляникът представлява печиво с тънка кора, в което плънката също може да варира според наличното в градината: спанак, коприва, лапад и всякакви други „билета“.
В миналото се е съчетавал с булгур, защото оризът идва на родопската трапеза много по-късно. Специално внимание отделяме на основното блюдо: кочена с овче месо. Коченът всъщност е алабаш – лилавата ряпа, която есента гостува често на масата под формата на салата, а тук е част от яхния, в която има картофи и овче месо. Трудно ми е да повярвам, че този толкова деликатен вкус идва от алабаша, който така добре познавам.
Захра, Фатме и други вълшебници
Моля я да ми разкаже за срещите си с местните хора. Мария се усмихва широко, защото за нея това е много специална тема. Най-голямата сила, която тя получава от хората в Родопите, е приемането.
„Чистотата, с която тези хора те приемат, без да те съдят, без да ти слагат етикет, е много силна. Ако в мен имаше някакво тесногръдие, което е наложено от обществото, то в тази планина то се изпари. Всеки път, когато вляза в техния свят, се чувствам много особено, сякаш съм част от някакво вълшебство, някаква магия, която се случва.“
Съгласявам се с нея, защото хората в Родопите наистина са различни. В бита им присъстват всички тези лъскави и светещи частици под формата на бижута, пайети, бродерии, везани терлици. Когато ги срещнеш, оттук-оттам нещо блещука, жените са винаги с шарени забрадки и златни обеци, като извадени от приказките на Шехерезада. Няма я тази отруденост на възрастните хора в другите краища на България. Тукашните хора са изключително трудолюбиви и животът им никак не е лек, но те са шарени, дрънчат, бляскат и попадаш в някакъв друг свят. И храната, която готвят, е приказна…
Цялата статия „Има Хора: Мария Жекова и нейният „Силивряк“ може да прочетете в брой 77 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
