Камино де Сантяго – пътепис за португалския поклоннически маршрут 

Откъс от статията „Камино де Сантяго“, която може да прочетете в брой 80 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Трудно ми е да кажа кога се роди идеята да извървя Камино. Честно казано, допреди няколко години дори не знаех за Камино. А когато разбрах за него, умът ми не го побираше. Всяка година стотици хиляди ходят със седмици, понякога месеци, за да се поклонят пред мощите на свети Яков. Не си представях, че ще бъда един от тях. Нито съм израснал в религиозна среда, нито съм трупал опит с дълги преходи. Нямах сила или мисия, която да ме води. Отказах се, преди да съм започнал. 

Но пътят те вика. Този вик се носи с вятъра. Скача от уста на уста. Рано или късно стига до теб. Така чух зова на Камино благодарение на най-близките си хора. После нямаше връщане назад.

Когато се събудих в Лисабон в началото на миналия юли, не бях сигурен кое надделяваше – вълнението ми от най-дългото пътуване, което щях да предприема, или страхът, че съм напълно откачил. Оттук щях да се отправя към Сантяго. Но преди не бях стъпвал в Португалия. И да, беше ме страх. Не онзи внезапен и разтърсващ страх, който те кара да си глътнеш граматиката, а екзистенциалната параноя, че си напът да направиш страшна глупост. Тя ме погълна на границата между познатото и непознатото.

Погледнах картата. Проследих с пръст цялото трасе. От юг на север. Седемстотин километра за четири седмици. Един милион стъпки. Само с два крака и осемкилограмова раница. Представих си всички мазоли, разтежения и грешки стъпки, които биха донесли преждевременен край на дълго чаканото приключение. Представих си комарите, дървениците, мухите и жегата. После осъзнах, че нищо от това нямаше значение. Вече бях тук. Камино беше неизбежен.

Онази първа сутрин стоях на лисабонския бряг на река Тежу и бях хипнотизиран от изгрева. Не разбрах кога една вълна ме заля до колене и обувките ми подгизнаха. Дори да търсех знак, нямаше да открия по-добър. Водата прегърна краката ми. Закриляше ги. Страхът изчезна. Направих първата крачка.

Живот в една раница и началото в Лисабон

Приземяващо е да събереш целия си живот в една раница. Малко дрехи, храна, вода, лекарства, спален чувал и комплект за оцеляване. На пътя нямаш нужда от друго. За един месец тази раница се превърна в част от мен. Но когато я свалих за първи път, сякаш бях премахнал лек автомобил от рамената си. Оставих целия си багаж на черен пластмасов стол и седнах да обядвам в едно от северните предградия на Лисабон.

Заведението се казваше „Сладките неща“, макар да не предлагаше нищо сладко. Посрещна ме миризма на пресни сардини, които готвачът печеше на скара в двора. След като търпеливо изслуша жалките ми опити да си поръчам нещо на португалски, Салваторе ме попита откъде съм. „България“, казах, а той ми даде знак да го последвам.

Влязохме в ресторанта, чиито стени бяха украсени със зелено-бели шалове. Собственикът бил голям почитател на „Спортинг“, обясни Салваторе. После самият той гордо вдигна дясната си ръка, на която блестеше златен пръстен с емблемата на лисабонските лъвове. С него посочи снимка от средата на деветдесетте. Красимир Балъков, а до него – Луиш Фиго. „А Йорданов?“, попитах аз. „Син, син, Йорданов!“, отвърна одобрително Салваторе. Така двамата нарисувахме едно от най-големите футболни клишета. Фенове, които вместо с цялото богатство на езика си общуват с имена на играчи. 

Пътят, който те оставя без дъх

Шест часа по-късно с последни сили натисках звънеца на оранжева къща с надеждата някой да ме чува от другата страна на вратата. Първият ден на Камино ме остави без дъх. Слънцето беше изпържило голите ми крайници, а раницата като камион бавно пробиваше коловози на раменете ми. Въпреки че бях тръгнал преди изгрев, едва сега, в късния следобед, пред мен стоеше първото алберге по този маршрут. В тази част от пътя възможностите за настаняване са рядкост. Ако закъснееш и няма свободни легла, следващият подслон е на половин ден пеша. Не можех да си го позволя. За миг ме обзе тих ужас.

Изведнъж вратата се отвори, за да разкрие широката усмивка на Фабио. С първите си думи този двайсетинагодишен мъж сякаш ми спаси живота. „Имаме легла.“ Само това чух. Фабио удари печат на паспорта, който всеки пилигрим носи със себе си, и добави: „Ти си първият българин в това алберге“. После ми подари плодово мляко, поничка и студена вода. Ей така. Умирах от глад. Не успях да попитам защо ме посреща толкова горещо. Фабио сам ми каза. „Ей, Педро, Бербатов беше страшен играч, да знаеш.“ Футболът пак ми дойде на помощ.

Никога преди не ми се беше случвало да се обезводня. Бяха изминали няколко часа от дългия ми поход към град Сантарай, когато устата ми стана суха като повърхността на Дюн, а главата си усещах твърде лека. По това време прекосявах един от сложните участъци на лисабонското Камино. Тринайсет километра през убийствена жега и нито една чешма.

Вървях по тесен път, покрит с пясък. Тук човек изпада в транс. Ходиш и гледаш в краката си. Изведнъж в пясъка забелязваш следи от нечии подметки. С времето започваш да ги разпознаваш. Тази подметка е на кръгчета. Онази е отрупана с ромбове. 

Ако ги гледаш достатъчно, подметките се превръщат в лица. Питаш се какви са историите им. Заедно ли ходят, или поотделно? Ще се чудят ли същото и за твоята подметка?

После минава джип. Изтрива подметките. Лицата изчезват. И пак ти става леко самотно.

Но Камино е дълъг. Ще има и други. Винаги вървим след някого. Винаги някой върви след нас.

– – –

Цялата статия за португалския маршрут на Камино, “Един милион стъпки по пътя на вълшебствата”, може да прочетете в априлският брой на InGlobo.