Христо Смирненски: Завинаги млад и зелен
Откъс от статията „Христо Смирненски: Завинаги млад и зелен”, която може да прочетете в брой 73 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Понякога забравяме, че България има много светли и вдъхновяващи личности. Личности, на чиито души е отпечатана историята, страданието и силата на българския дух. Децата ни и ние самите ги свързваме единствено с учебниците по литература, неприятните контролни работи или кандидатстудентските изпити.
Познаваме ли обаче човека зад стиховете – неговия живот и битие? Рядко или може би почти никога не се замисляме за това. След като завършим училище, забравяме за българските поети, кои са били и каква е тяхната лична история. Не помним техните стихове, в които може всеки да припознае емоция, да види частица от себе си. Вечни думи, в които се преплитат мъка и сила, борба и жажда за живот, за един по-добър и слънчев ден – утре.
Всички тези творци имат място в модерната ни култура, а техните истории трябва да бъдат разказвани и припомняни. За това и днес, 100 години след смъртта на безсмъртното дете на българската литература, разказваме историята на Христо Димитров Измирлиев, чийто 24-годишен живот е прекъснат от „жълтата гостенка“. За краткото си съществуване на тази земя той ни оставя огромно наследство от литературни произведения, запечатали завинаги неговата голяма душа.
Раждането на един юноша
Годината е 1898-а, минали са две десетилетия от края на Руско-турската война, българската държавност лека-полека започва да се възстановява от почти петстотингодишното османско владичество. Борбата на народа ни обаче не е приключила. Хиляди сънародници остават в пределите на Османската империя.
В тези противоречиви времена в град Кукуш в Егейска Македония (днес Килкис, Гърция), в семейството на Елисавета и Димитър Измирлиеви се ражда Христо Димитров Измирлиев. Роднините му са активни участници в църковните и революционни борби за освобождение на Македония. Баща му Димитър Измирлиев е деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и заради своята борба срещу католическата уния прекарва известно време в солунския затвор. Дядото на Христо по майчина линия поп Анастас Кръстев е известен български духовник и участник в църковно-националните борби на българите в Кукуш. Момчето израства в една къща със своите братовчеди, двамата си братя Тома и Андон и сестра си Надежда.
Писателят хуморист с многото псевдоними
В средата, в която Христо Измирлиев израства, учението е на висока почит. Въпреки трудностите, в които семейството му живее след преместването си в София, родителите му държат децата им да продължат образованието си, а след училище всички деца работят, за да помагат на родителите си. Христо е записан в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Андон започват работа, продавайки вестници. Годината вече е 1914-а, започнала е Първата световна война. България се присъединява към Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Османската империя) през октомври 1915 година. Войната има значително негативно въздействие върху страната и сериозни икономически последици. Земеделското производство и промишлеността страдат от военните действия и липсата на суровини. Населението се изправя пред големи трудности в доставката на храна и основни жизненоважни стоки.
По това време излиза вестник „К‘во да е“, а сред авторите му с различни несериозни псевдоними силно започва да се отличава творчеството на един – Ведбал. Името не говори никому нищо, но дописките, подписани с него, са блестящи и привличат силно вниманието на читателите. Ведбал се откроява с остроумни текстове и звучни стихове, които разкриват грозното лице на висшето общество. Никой не знае кой е той, смисълът на псевдонима е именно да го прикрие от властите. В края на 1915 г. се появява и списанието „Родна лира“, списвано от младежи и автори на „К‘во да е“. Ведбал започва да изпраща творбите си там, а редакторите са силно впечатлени от тях и стават истински почитатели на неизвестния писател. Необикновено находчив и съзидателен, той се превръща в един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. Заради войната обаче животът на списанието е много кратък и поради липса на финансиране и недостиг на хартия то е спряно от печат.
Краят на второто десетилетие на XX век не е лек за България, а животът в София е бурен и наситен със социални сблъсъци, които повлияват на младия поет и силно го вълнуват. Смирненски става член на редакционната колегия на вестник „Българан“, а междувременно се издържа, заемайки различни длъжности – служител в държавни учреждения, репортер, касиер, редактор и коректор.
„Как ще си умра млад и зелен“
През пролетта на 1921 г. Христо Смирненски се разболява от паратиф, остра инфекциозна болест от типа на коремния тиф, чийто причинител е бактерия, близка до тази на салмонелата. Той заминава да се лекува в родопското село Радуил. Вече оздравял, се връща в София, където се запознава с голямата си любов Женя Дюстабанова. На нея е посветено стихотворението „Пролетно писмо“.
Цялата статия може да прочетете в брой 73 на InGobo. Екипът ни изказва специални благодарности на Национален литературен музей, Къща музей „Христо Смирненски“ и д-р Елена Алековa, за съдействието при създаването на този материал.
