Ханс Цимер – вдъхновяващата история на един музикален гений

Откъс от статията „Ханс Цимер“, която може да прочетете в брой 79 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Той е разказвач на истории. Избира да ги разказва чрез музика и превръща всеки филм, по който работи, в незабравимо изживяване. Писал е музика за блокбъстъри, екшъни и романтични филми, научна фантастика, анимации и дори документални поредици. 

С над 200 филма и две награди „Оскар“ за най-добра музика той се превръща в един от най-талантливите и продуктивни композитори в Холивуд. От „Цар Лъв“, през „Гладиатор“, до „Дюн“, със сигурност сте си тананикали някоя от мелодиите му, може би без дори да знаете, че той е нейният автор. 

През своята 40-годишна кариера той пренаписва правилата за създаване на филмова музика и задава нов подход в композирането. Това е Ханс Цимер в една вдъхновяваща история за необикновено талантлив и нестандартен творец, който изразява бунта си чрез музика.

Самоукият гений

Годината е 1995-а. Тече церемонията по връчването на 67-ите годишни награди на Академията за филмово изкуство и наука на САЩ. Хю Грант и Анди Макдауъл обявяват победителя в категория „Най-добра оригинална музика“. На сцената излиза Ханс Цимер, изключително притеснен и скромен. 

Той напълно забравя речта, която си е подготвил, затова стеснително благодари на колеги и приятели и моли да си седне отново на мястото, заявявайки, че композирането е далеч по-лесно от произнасянето на реч пред цялата филмова индустрия. Оттогава са минали почти трийсет години, през които Цимер е написал десетки безсмъртни мелодии, спечелил е още един „Оскар“ и награди „Грами“ и „Златен глобус“ и е обиколил света няколко пъти със своето турне за филмова музика. 

Въпреки шеметния му успех колегите му свидетелстват, че той остава един крайно лоялен, трудолюбив и скромен човек, а публиката и медиите го обичат заради способността му да споделя опита и знанията си по един завладяващ и доста забавен начин. Ханс често отговаря, че е запазил скромността си, защото е самоук музикант, което не му позволява да залитне към помпозността на професионалния език. 

Твърди, че успехът му се дължи на детската игривост, с която подхожда към тоновете, и на чистото изумление от красотата на мелодията. „Аз просто никога не спирам да играя“ – смее се композиторът (игра на думи от англ. play, което се превежда едновременно като „свиря“ и „играя“).

Ханс Цимер отблизо

Ханс Цимер е роден през 1957 г. във Франкфурт на Майн, Германия. Баща му е инженер и Ханс посочва това като основна причина да обича техниката и изобретяването на самоделни музикални инструменти и пособия, които използва по време на композирането. Майка си представя като любяща домакиня, която обожава да свири на пиано. Цимер разказва, че в дома им никога не е имало телевизор. 

Вместо това майка му е изпълвала пространството с музика, а баща му – с най-различни джаджи. Хобито на Ханс е странна симбиоза между двете – той обича да експериментира с пианото, като често го разглобява, добавя нови части и го сглобява отново, за да изпробва звуците на „подобрения“ инструмент. Разказва, че докато неговите приятели си играели с „Лего“, той е правил нещо подобно с пианото на майка си, която от своя страна е проявявала безкрайно търпение към приумиците на сина си. 

Ханс определя детството си като щастливо до момента, в който внезапно губи баща си. Тази изненадваща загуба е твърде тежка за шестгодишното момче и ще остави своя отпечатък дори в творчеството му десетилетия по-късно. В онзи тежък момент Ханс признава, че пианото е било единствената утеха: „Свирех, защото това беше единственото нещо, което усмихваше майка ми, и единственото, което радваше самия мен“. 

Наблюдавайки упоритостта на сина си, майка му решава да го запише на уроци по пиано – грешка, която обаче парадоксално ще покаже посоката на бъдещия композитор. Ханс разказва, че се е вълнувал за първата среща с учителя си по пиано. Радвал се е, че най-сетне някой ще му покаже как чрез клавиатурата на пианото да изрази музиката, звучаща в главата му. Срещата обаче е пълен провал. Учителят не се вслушва в музикалните пориви на момчето, а вместо това иска от него да следва установените педагогически практики и заучаването на утвърдени произведения. 

Ханс е отчаян – това не е музиката, за която мечтае, и не е свободата на изразяване, към която се стреми. След само две седмици уроците са прекратени и той никога повече не проявява интерес към професионалното музикално образование. Това решение ще му коства добрата техника като пианист, но не и добрата музика като композитор. Ханс не спира да свири. 

Подобен е и опитът му с образователната система. Като ученик Ханс сменя осем училища. Той не е типичният бунтар, който съзнателно създава проблеми в знак на някакъв неясен протест. Ханс е тихо и свито момче, което просто не разбира защо му казват да гледа на света по начин, който му е непонятен, и защо изискват от него неща, които му звучат далечни и неестествени. Той просто не се вмества в зададените рамки. 

В повечето случаи момчето бива изключено от учебните заведения с мъглявото становище, че не може да покрие техните изисквания. Силно притеснена за бъдещето му, майка му прави решителна крачка – премества семейството в Англия и записва Ханс в едно нестандартно за времето си образователно заведение – „Хъртууд Хаус“. Това е училище с алтернативен подход, който поощрява креативността. Там завършват и други известни творци – художници, актьори и писатели. Този път Ханс успява да се впише в средата и се чувства подкрепен от новите си преподаватели, които успяват да намерят правилния подход към детето. 

В гимназиалните си години Ханс се запознава с творчеството на своя идол Енио Мориконе. Цимер си спомня как бяга от къщи, за да гледа класиката „Имало едно време на запад“. Филмът за него е истинско преживяване, а музиката му запалва искрата, която дава началото на неговата впечатляваща кариера. Интересен факт е, че десетилетия по-късно Ханс успява да се срещне с Мориконе на живо в къщата на Бетовен в Бон. „Това беше най-вълшебният ми следобед – споделя той. – Стоях рамо до рамо с идола си в къщата на самия Бетовен и разговаряхме за музика.“

Музикалната революция

Ханс завършва през 80-те години на миналия век. Въпросното десетилетие се оказва революционно в правенето на музика, видео и филми, тъй като технологиите и електрониката завладяват и тази област. „Имах късмета да започна именно тогава“ – признава Цимер. До този момент музиката е била композирана на лист и след това възпроизвеждана от музиканти, което прави процеса доста муден и скъп. Но както във всяка друга сфера от живота, и тук ще се намеси компютърът, а синтезаторът ще се окаже онзи ключов елемент – хибрид между музикален инструмент и компютър – който може да възпроизведе всеки тон, имитирайки всеки инструмент. 

Ханс усеща вятъра на промяната и със своя вроден усет както към техниката, така и към музиката се насочва към този нов вид електронно композиране. Това го превръща в пионер и очертава бъдещия му успех. Започва да експериментира с новата студийна технология и дори записва първите си мелодии за реклами и шоу програми – начинание, което му носи дългоочакван и нужен хонорар. 

Първият синтезатор на Ханс е впечатляващият „Муг“ – Звяра, както той сам го кръщава. Това е модулен аналогов синтезатор с внушителни размери. По онова време все още никой не вярва, че е възможно да се напише филмова музика без голям оркестър. С помощта на своя синтезатор Ханс ще докаже обратното. Първата иновация, която въвежда, е създаването на кратки версии на композициите, т.нар. демо версия. 

Това изцяло променя комуникацията между режисьор и композитор. От клавиатурата на своя синтезатор той може да пресъздаде пред режисьорите партитурите на пианисти, цигулари, флейтисти, барабанисти и всички участници в цялостната композиция, още преди да са започнали каквито и да било записи с реалните музиканти.

Цялата статия може да прочетете в брой 79 на InGlobo.