Филип Пети и артистичното престъпление на века

Разходка в облаците с въжеиграча Филип Пети, който през седемдесетте преминава между Кулите близнаци по опънат кабел

Бризът гали лицето на Филип Пети. Лятната утрин на 7 август 1974 г. е мъглива и наглед спокойна, но на височина 411 метра често е ветровито. В ръцете си Филип държи балансиращия прът, под краката му е бездната, а пред него са стоманеното въже… и перспективата за вечна слава. Той е на път да стане първият човек, опитал да измине по опънато въже 42-метровото разстояние между покривите на двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк. Без никаква осигуровка. Всяко погрешно движение би означавало сигурна смърт.

Пети обича такива предизвикателства. Сегашното, разбира се, е най-опасното, пред което се е изправял, но всъщност през целия си почти 25-годишен живот той е правил именно това – предизвиквал е себе си, правилата, представите за границите на възможното. Началото е съвсем безобидно. На шест години Филип се влюбва във фокусите. За Коледа получава кутия за изпълнение на простички фокуси и една много стара книга за манипулации с карти. Оказва се, че чистата манипулация го привлича много повече от всички фокуси в кутията. Открива най-трудния трик в книгата – този, при който картата в ръката на илюзиониста се скрива зад разтворената му длан. Седемте стъпки за изпълнение на фокуса са описани на седем страници. Без да се притеснява от факта, че картите са по-големи от ръцете му, малкият Филип репетира всеки ден и след два месеца показва какво е научил на един известен фокусник. Отговорът не е този, който е очаквал: „Това е катастрофално. Не може да правиш фокуса за две секунди и част от картата да се показва иззад ръката ти. За да бъде едно движение професионално, трябва да бъде изпълнено перфектно за по-малко от секунда”. Две години по-късно Филип вече е овладял трика до съвършенство. Тази упоритост и пълна отдаденост на това, с което се занимава, ще му бъде много полезна и в следващите години.

Последната снимка на Филип, преди да потегли към мечтата си на 411 метра над земята.

Докато изучава тънкостите на илюзионното изкуство, Филип често чува и чете мнения, че жонглирането е страхотен начин да подобриш сръчността и координацията си. Той отдавна се възхищава колко бързо и плавно жонгльорите карат предметите да летят. Затова на 14-годишна възраст взема решение – ще стане жонгльор. Сприятелява се един младеж, който вече се занимава с тази работа и той се съгласява да му продаде три бухалки за жонглиране. На развълнувания новак изобщо не му прави впечатление, че по време на сделката продавачът се крие от останалите членове на трупата си. Филип напредва бързо, но нещо го озадачава. Бърз е, но движенията му изобщо не са плавни. При всяко хвърляне бухалките му бягат и той постоянно се опитва да ги върне в обсега си. Един ден се упражнява пред прочутия немски жонгльор Франсис Брун. Той нещо се мръщи и накрая кара Пети да му покаже уредите. „Измамили ли са те, бухалките са напълно разцентровани. Невъзможно е да жонглираш с тях”, отсича Брун.

Филип отива в цирка, за да види още илюзионисти и жонгльори, и там чува за едни удивителни хора, които ходят по въздуха – въжеиграчите. Още от четиригодишен той обича да се катери по скалите и да си играе с въжета, затова сега, на 16-годишна възраст, взема ново решение – ще стане въжеиграч. Намира две подходящи дървета и много дълго въже и го прекарва между дърветата отново и отново, докато въжето свършва. Така накрая на практика разполага с много въжета, опънати успоредно едно на друго. После с помощта на клещи и закачалки за дрехи ги събира плътно в нещо като въжена пътека. Току-що е създал най-широкото въже за въжеходство в света. А за него му трябват най-широките обувки в света. Обува едни огромни обувки за ски и се качва, клатушкайки се, на въжето. След няколко дни може да направи едно преминаване по цялата му дължина. Затова отрязва една от намотките. Продължава да го прави всеки ден и след няколко дни се упражнява върху едно-единствено тясно въже. Тогава вече трябва да смени абсурдните ски обувки с еспадрили. „Това е начинът да НЕ се научите да ходите по въже”, казва по-късно Пети.

„Смъртта обрамчва въжето. Но аз не разглеждам себе си като човек, който поема рискове. Правя всички приготовления, които би направил човек, стремящ се да избегне смъртта.”

Филип Пети

Междувременно го изключват от пет училища, заради упражняването на „джебчийското изкуство”, както сам го нарича, върху учителите и на изкуството на манипулациите с карти под бюрото по време на час. Вместо да слуша учителите, той сам си е учител. Защото интуицията е основна движеща сила в живота му. Родителите му – домакиня и писател, който е бивш военен пилот, не издържат на неуправляемото му поведение и на 17-я му рожден ден му дават т.нар. правна еманципация – юридически механизъм, чрез който един непълнолетен е освободен от контрола на своите родители, а те – от всякаква отговорност за него. Младежът напуска дома завинаги.

Филип напредва в новото си изкуство – въжеходството, но и тук показва непреклонноста си пред авторитетите. Загърбва възможността да стане цирков артист, защото чувства, че това ще го вкара в рамки, и вместо това се превръща в уличен жонгльор и въжеиграч. Рисува с тебешир кръг на паважа, а когато прекрачи в него, влиза в кожата на импровизиращ комичен ням герой, който жонглира с различни предмети. На въжето пък само за няколко месеца успява да усвои всички номера, които правят в цирка. Но не е удовлетворен. Започва да измисля собствени движения и да ги усъвършенства. Никой обаче не иска да го наеме. Затова връзва въжето си тайно и представя своите спектакли без разрешение. В резултат над 500 пъти е арестуван за уличните си пърформанси.

Успоредно с въжеходството Филип открива и любовта в лицето на Ани Аликс – болезнено стеснително 20-годишно момиче с големи зелени очи. А той не е точно красавец – дребен, риж, с остри черти. Но чарът му е обезоръжаващ. Започва да я преследва неуморно. Носи й цветя, прави така, че често да я среща, изпраща й любовни писма. Тя е изцяло завладяна от него. Наблюдава с часове тренировките му на въжето, а понякога той дори я качва на гърба си при поредното преминаване. Двамата са неразделни, тя го познава по-добре от всеки друг. Животът й е изцяло погълнат от неговия, а той не се интересува дали тя има собствена съдба. Ясно е, че трябва да следва само неговата.

В един зимен парижки ден през 1968 г. 18-годишният Филип отива на зъболекар. Докато чака да дойде редът му, разлиства стари вестници в приемната. В един от тях вижда илюстрация на 110-етажните кули на Световния търговски център в Ню Йорк, чийто строеж трябва да започне през лятото на същата година. Според статията кулите ще са готови след няколко години и ще „гъделичкат облаците”, защото ще бъдат най-високите сгради в света. Филип къса вестникарската страница, скрива я под якето си и бързо изчезва от зъболекарския кабинет. Родила се е една мечта. Както се случва с някои мечти обаче, тя трябва да почака, защото скоро други заемат мястото й в съзнанието на нейния автор. През следващите четири години Филип забравя за изрезката.
Прибрал я е в една червена кутия с надпис „Проекти” в дома си на улица „Лаплас”, който се намира на по-малко от километър от катедралата „Света Богородица” (Нотр Дам). Един следобед нейните кули сякаш му проговарят. Филип прави няколко тайни измервания, изучава внимателно зоните, които не са отворени за туристи и решава да опъне въжето си между двете кули през нощта. За целта убеждава няколко приятели да му станат съучастници. Те се изкачват до върха на едната кула с помощта на дубликат на ключ, който Пети е успял да извади. Оттам хвърлят до другата кула една от жонгльорските топки на Филип, вързана за рибарска корда, и с нейна помощ изтеглят стоманеното въже. В ранното утро на 26 юни 1971 г. Париж става свидетел на първото незаконно въздушно шоу, с което Пети става известен. Дребният мъж, облечен в черно, жонглира, подскача напред-назад, ходи заднишком, дори сяда и ляга върху въжето, опънато на почти 70 метра височина между кулите на катедралата. Разходката излиза на първите страници на вестниците по цял свят. Самите французи обаче изобщо не са във възторг, че Филип е осквернил така катедралата символ на столицата им, още повече, че по време на представлението му в нея са били ръкополагани свещеници.

Парижани не посрещат с одобрение дръзкото предизвикателство на Филип.

Обиден, Пети решава следващата му опасна въздушна изненада да се случи някъде далеч. Почти две години след парижкия пърформанс, на 3 юни 1973 г., той преминава по въже между северните пилони на Сидни Харбър Бридж (мостът над пристанището на Сидни). Първото, което прави, след като го арестуват, е да свие часовника на полицая и да го пъхне в джоба му. Още преди изпълнението в Сидни обаче, голямата мечта е намерила начин да напомни за себе си. В края на едно списание въжеиграчът попада на статия, в която се разказва как две кули вече се извисяват над Долен Манхатън. Снимка от въздуха на цяла страница внушава недостъпността им. Статията дотолкова развълнува и смущава Филип, че той я захвърля в червената кутия с проекти и се опитва да забрави за нея. Но вече не може.
След Сидни той се връща в Париж, но скоро градът му става тесен. Усърдието на парижката полиция и често лошото време ограничават дотолкова уличните му изяви, че той решава да замине за Ню Йорк. За това може би повлияват и неговите нови американски приятелки Джесика и Ан, които са за първи път във френската столица. Те го убеждават, че никой в Голямата ябълка не прави нищо подобно на неговите шоута и той ще спечели голяма популярност там. Когато на заминаване Ан му прошепва предложението да споделят нейния апартамент в Ню Йорк, той не се колебае. На 6 януари 1974 г. Филип опакова багажа си и излиза на път за летището, но в последния момент изтичва обратно , измъква онази стара кутия изпод леглото и вади изрезките с Кулите близнаци. Човек никога не знае…

„Вярата е това, което замени съмнението в речника ми.”

Филип Пети

В Ню Йорк е още по-студено, но Филип е щастлив, че може да жонглира пред нова публика. Продължава обаче да забравя за кулите. Или поне да се преструва пред себе си, че е така. Буквално дни преди завръщането си във Франция той се насилва най-после да се срещне с огромните сгради. Пътят към мечтите понякога не е лесен, особено когато умишлено го правим заобиколен.

Кулите са открити официално предишната година, но строителните работи по тях все още продължават и затова в подножието им се мотаят пазачи. Без да го забележат, Филип се промъква на площада между небостъргачите, който също още е в строеж, и се доближава до едната сграда. Опира брадичка в студения алуминий и вдига поглед нагоре. Кулата сякаш няма край. В мозъка на французина започва да се блъска една-единствена дума: „Невъзможно!”. Изглежда, че мечтата се отдалечава.

Почти несъзнателно Филип се приближава до другата кула, открива отворен изход и се промъква в тесен коридор, минава под верига с надпис „Преминаването забранено”, тича нагоре по аварийни стълбища, влиза в асансьор, изкачва се, слиза, губи се, докато се опитва да избегне пазачите. Накрая открива сигурно стълбище и се катери колкото е възможно по-бързо покрай вече заетите офиси. С изкачването нагоре офисите стават празни, после следват етажи, които все още дори нямат стени. Всеки следващ все повече прилича на строителна площадка. Филип се разминава с работници, но си придава вид, че мястото му е точно тук. Тича нагоре цял час, докато накрая усеща свеж въздух. Излиза на покрива, стига до ъгъла и поглежда към отсрещния небостъргач. В този момент увереността му плахо се завръща, кулите се превръщат в „неговите кули”. Когато излиза обратно на улицата, в главата му вече се оформя нова мисъл: „Да, невъзможно е, така че – на работа”.

Филип Пети с приятеля си от детинство Жан-Луи Блондо, който е основният организатор на изпълненията му и фотографа Джим Мур. Ню Йорк 1974 г.

Свърза се с фотографа Джим Мур и двамата заснемат подробно покривите на кулите, което ще помогне в планирането на начинанието. Въжеиграчът дори наема хеликоптер, за да огледа „сцената” на своя дързък опит отгоре. А след това започва да събира екипа си от съучастници. Веднага след завръщането си във Франция се свърза с приятеля си от детството Жан-Луи Блондо, който му е помагал и в организацията на ходенето при Нотр Дам. Жан-Луи заявява, че информацията е крайно недостатъчна за изработване на план, затова Филип пътува отново за Америка и този път като истински шпионин започва да наблюдава кулите и да си води бележки за всичко, което може да му е от полза. Изчислява дължината на пропастта, която ще трябва да премине, но установява, че ще му е необходимо по-дълго въже. Улисан в проучването си, той не забелязва един стърчащ пирон и стъпва върху него. А това означава три дни на легло. Инцидентът обаче се оказва голям плюс за Филип. Никой не пита мъжа с патериците кой е и какво прави в Световния търговски център, всички му отварят вратите, помагат му с каквото могат. Затова дори и след излекуването на крака си Пети продължава да куцука из кулите с патериците.

При една такава разходка той се запознава с Бари Грийнхаус, заместник директор на отдела за проучвания към регулаторната агенция по застраховане в щата Ню Йорк. Бари е ексцентричен мъж със завити мустаци, козя брадичка и афинитет към несъвсем законното, и, което е по-важно, работи на 82-ия етаж в Южната кула. По време на свое пътуване до Париж той е виждал Филип да жонглира на улицата и сега веднага го разпознава. Заговаря го и скоро разбира за налудничавата му идея.Малко по късно Грийнхаус му предоставя собствената си идентификационна карта за достъп до кулите, от която Филип изработва фалшификат със своята снимка и името на Филип Ашър, служител на фирма за индустриални огради.

Естествено, в бандата няма как да не участва и Ани, която пристига в Ню Йорк, но Филип иска да намери и местни съучастници. Открива двама – Дейвид Форман, наричан неизвестно защо Доналд, който по това време се изявява като рок певец, и неговият приятел Алън Уелнър, подвизаващ се с псевдонима Албърт. Последен към шарената и странна група съучастници се присъединява Жан-Франсоа Екел, които също е помагал за каскадата при Нотр Дам. Когато двамата с Жан-Луи пристигат в Ню Йорк, напрежението започва да става непоносимо. През целия период на подготовка Жан-Луи е играл ролята на мъдрия, предпазлив организатор, който иска да планира всеки възможен детайл. Често му се налага да озаптява безразсъдния ентусиазъм на Филип и дори веднъж вече го е отказал от насрочен за по-рано опит, просто защото усеща, че не са готови. Сега той веднага преценява, че на Доналд и Албърт не може да се разчита.

Идеята на Филип изглежда налудничава и почти неизпълнима, но всички са наясно, че подготовката за нейното осъществяване ще е не по-малко трудна. Екипът трябва някакси да вкара тежкото 200 килограма въже в Южната кула, да го качи до покрива и да прехвърли единия му край до другата сграда. Освен това на място трябва да бъде доставено и цялото оборудване, необходимо за закрепването му. След опъването му стоманеното въже трябва да бъде натегнато достатъчно, че да издържи на ветровете и люлеенето на сградите, което е предвидено в архитектурния им план. Разбира се, всичко това трябва да бъде извършено тайно, а цялата операция ще е крайно незаконна, защото никой не би позволил подобна смъртносна каскада.

Актьорът Джоузеф Гордън-Леви пресъздава началото на ходенето на Филип между Кулите близнаци в кадър от филма „The Walk: Живот на ръба“ (2015 г.)

Важен въпрос е как ще бъде прехвърлено въжето. Филип обмисля да използва радиоуправляем самолет, за който да е вързана корда, за нея – тънко въженце, после дебело въже и накрая самият стоманен кабел. Отказват се от този вариант, както и други, още по-абсурдни – да използват футболна или бейзболна топка, която да запратят на отсрещния покрив. Тогава на Жан-Луи му идва гениална идея – да използват лък и стрела. Дните на подготовка и планиране се изнизват бързо.

Вторник, 6 август. В микробуса, с който съучастниците се придвижват до Световния търговски център, цари напрегната тишина.Ани е вцепенена от притеснение, Албърт е мрачен, сигурен е, че в най-добрия случай всички ще бъдат арестувани. При влизането в подземния паркинг на сградите Филип също споделя опасението си, че най-вероятно ще ги заловят.Той обаче не може да живее повече, без да се опита да премине между тези кули.Идеята е той, Жан-Франсоа и Доналд да влязат в Южната кула в края на работното време с голям сандък, в който е цялото оборудване. Жан-Франсоа е дегизиран като работник, с каска и риза, а за да „прилича на американец”, е пъхнал няколко химикалки в джоба си.По същото време Жан-Луи и Албърт, които са облечени като бизнесмени и също имат фалшиви документи, трябва да проникнат в Северната кула с един тубус за чертежи, в който са скрити лъкът и стрелата. Около 16 ч. Филип показва картата си заедно с няколко фалшиви фактури, и охраната ги пропуска. Планът е да доставят оборудването до 82-я етаж, където ги очаква Бари, като използват товарния асансьор. Оставащите 28 етажа нагоре все още са необитавани, а съучастниците ще трябва да носят тежкия товар на ръка.Късметът обаче се усмихва на бандата. Операторът на асансьора не чува добре бригадира си, който му извиква, че доставката е за 82-ия етаж. Затова пита групата за кой етаж са, а Филип реагира бързо и отговаря: „За 104-я”, защото асансьорът стига до там. Докато разопаковат багажа на безлюдния етаж, той чува как някакъв пазач се приближава.Филип вижда един голям брезент и буквално хвърля Жан-Франсоа под него, а в следващия миг чува вика му. Оказва се, че брезентът покрива дълбока 400 метра асансьорна шахта, а Жан-Франсоа се крепи на една греда над нея.Филип също се скрива, но Доналд казва, че просто не може да го направи. „Добре, тръгвай си, но по-бързо” отвръща Филип.В другата кула Жан-Луи и Албърт имат идентично преживяване. Изкачват се без проблеми до 104-ия етаж, но се налага и те да се скрият от пазач и дълго да чакат заминаването му. Когато Филип най-после се осмелява да се подаде изпод брезента, минава 23 ч. Стоял е часове наред свит на гредата и сега почти не може да ходи. А на сутринта ще трябва да го направи над бездната. Двамата с Жан-Франсоа понасят въжето към покрива, но на последния етаж виждат друг униформен, седнал зад едно бюро. Явно обаче някой бди над тях, защото фигурата в тъмното изобщо не реагира, може би решава, че са работници. Вече на покрива те виждат, че от отсрещната кула им махат Жан-Луи и Албърт, които също са напуснали скривалището си. Французинът изстрелва стрелата, но в тъмницата Филип изобщо не може да я намери. Затова се съблича с надеждата, че ще усети с голото си тяло кордата. Така и става. Оказва се, че стрелата е паднала на самия ръб на сградата. Междувременно пазачът на долния етаж си тръгва и вече спокойно могат да се заемат с опъването на въжето.За всеки случай Филип поставя една бутилка на стълбите, която да ги предупреди, ако някой тръгне да се качва. Мъжете на Северната кула започват да издърпват металното въже, но явно Филип го подава твърде бързо, защото в един момент то започва да пада с бясна скорост надолу. Налага се Албърт и Жан-Луи да го издърпат на ръка от пропастта. В този момент бутилката-аларма се чупи. На покрива на Южната кула се качва пазач. Филип се скрива зад една дебела колона, но пазачът започва да обикаля точно около нея. А от другата страна французинът повтаря движенията му като в детска игра, за да не се срещнат. Накрая и този пазач приключва с обиколката си и изчезва. На другата кула с изгрева на слънцето Албърт се отказва да тегли повече въжето и изоставя съмишлениците си. Останал сам, с последни усилия Жан-Луи все пак успява да издърпа и застопори въжето. Слънцето вече се е издигнало в мрачното небе. Останалите съучастници, които са се събрали в подножието на кулите, внезапно виждат нещо черно да пада. Ужасът се сменя с облекчение – Филип е изпуснал ризата, която смята да облече за ходенето. Той самият забелязва, че огромното колело на асансьора зад гърба му се завърта – скоро може да си имат компания.

„Импровизацията дава сила, защото приветства непознатото. И тъй като това, което е невъзможно винаги е непознато, тя ми позволява да вярвам, че мога да измамя невъзможното.”

Филип Пети

Вече минава 7 часа сутринта, младият французин не е мигнал цяла нощ, изтощен е, а тепърва го очаква изпълнението на живота му,… което има реална вероятност да сложи край на този живот. С всяко успешно рисковано „ходене по въздуха” обаче Пети е укрепвал убедеността си, че ще стигне невредим до отсрещната страна. В речника му думата „съмнение” е заменена от „вяра”. Ако не беше така, никога не би направил първата крачка нито в Нотр Дам, нито в Сидни. Въпреки това, сега, на върха на Световния търговски център, първата му стъпка се оказва ужасяващо изживяване. Даваме думата на самия Филип: „Изведнъж плътността на въздуха вече не е същата. Манхатън вече не разпростира своята безкрайност. Шепотът на града се разтваря във внезапния порив на вятъра, чиято хладина и мощ вече не усещам. Вдигам балансиращия прът. Доближавам се до ръба. Прекрачвам над гредата. Поставям левия си крак върху въжето. Тежестта на тялото ми остава на десния крак, закотвен към сградата. Да преместя ли съвсем леко тежестта си наляво? Десният ми крак ще бъде облекчен и стъпалото свободно ще срещне въжето. От едната страна – масивна планина, живот, който познавам. От другата – вселената на облаците, толкова пълна с непознато, че си мислим, че е празна. В краката ми – пътеката към Северната кула, 60 метра метално въже. Права линия, която е провиснала в средата си, която се люшка, която вибрира, която се върти около себе си, която е лед, тежи и е готова да експлодира… готова е да ме погълне. Връхлита ме вътрешен рев, дивото желание да избягам. Но вече е твърде късно. Въжето е готово. Другото ми стъпало решително ляга върху него”.

Още преди да е стигнал до средата на въздушната си разходка, изражението на Филип се променя. На лицето му грейва усмивка. Чувства абсолютно щастие и спокойствие. Въжето, облаците, кулите, са негови приятели. Той танцува върху тясната метална линия, разделяща го от смъртта. Коленичи и поздравява публиката. Изпълнява един от любимите си трикове – ляга по гръб на въжето, загледан в сутрешното небе. Сяда и прави нещо, което никой въжеиграч не си позволява – поглежда чак до долу, където вече се събира внушителна тълпа зрители. Нейният възторг скоро привлича вниманието на полицията и на покривите се появяват униформени. Филип, типично в свой стил, започва да ги дразни – стига почти до края на въжето, на метри от тях, но се обръща и тръгва наобратно. За 45 минути той прави общо осем преминавания между кулите. Полицаите заплашват, че ще докарат хеликоптер, с чиято помощ да го свалят от въжето, а освен това става все по-влажно и вятърът се усилва. Време е Филип да сложи край на представлението си.Докато органите на реда го извеждат с белезници от сградата, усмивката не слиза от лицето му. В участъка той продължава да се забавлява – жонглира с полицейска шапка на носа си. Властите го подлагат на психиатричен преглед, а после е откаран пред съдия, който трябва да произнесе присъдата за незаконното проникване в сградата и дръзкото нарушаване на реда. Тя е нещо, което Филип на драго сърце ще изпълни – да даде безплатно представление в Сентръл Парк.

Усмивките на слизат от лицата нито на Филип, нито на арестувалите го полицаи.

На излизане от Съдебната палата той вече е звезда. Посрещат го аплодисменти и стотици журналисти. И една възторжена почитателка, която увива ръце около врата му и прошепва, че иска да е първият човек, с когото да отпразнува триумфа си. Екстазът от немислимото постижение съвсем е завъртял главата на Пети и не след дълго той се озовава върху водното легло в таванската стая на момичето. Не е ясно дали Ани узнава за изневярата на Филип, но тя усеща как славата започва да го променя и това е началото на края на връзката им. Нещо се чупи и в приятелството между Пети и Жан-Луи.

След разходката между Кулите близнаци всички питат Филип как би могъл да надмине това изключително постижение, получило прозвището „артистичното престъпление на века”. Едва на 24, той сякаш вече е постигнал мечтата на живота си. „Аз нямах този проблем”, споделя днес той. „Не се интересувах от това да колекционирам гигантското, да чупя рекорди. Всъщност, поставям преминаването между кулите на Световния търговски център на същото артистично ниво като някои от ходенията ми на по-малка височина или като някои съвсем различни видове изпълнения, например жонглирането на улицата. Всеки път, когато вляза в тебеширения кръг на паважа, съм толкова щастлив, както когато съм в облаците.”

Пети със своя приятел и съучастник Жан-Франсоа Екел.

При всяко свое жонглиране на улицата Филип неизменно импровизира. „Импровизацията дава сила, защото приветства непознатото. И тъй като това, което е невъзможно, винаги е непознато, тя ми позволява да вярвам, че мога да измамя невъзможното”, казва той. И наистина прави наглед невъзможното, при това не веднъж, а много пъти. Като например на 18 май 1987 г. в Йерусалим, когато е поканен да открие Израелския фестивал с ходене по въже. Той избира да опъне въжето си между арабската и еврейската част на града, над долината Бен Хином (Геена). Това ще е най-дългото му ходене до момента – около 300 метра. Нещо повече, Филип решава, че ще е невероятно, ако по средата на въжето спре и като фокусник извади отнякъде гълъбица и я пусне в небето като жив символ на мира. Оказва се малко трудно да се намери гълъб в Израел, но той все пак открива един. В хотелската му стая обаче всеки път, когато се упражнява в това да извади гълъбицата и да я пусне във въздуха, тя само докосва стените и каца на леглото. Обяснява си поведението й с това, че стаята е твърде малка, а птицата има нужда от пространство, за да лети, и се успокоява, че в деня на преминаването всичко ще мине идеално. Когато този ден идва, 80 000 човека са се събрали в долината в очакване на Филип. Напрежението се усеща ясно. Не само заради опасното изпълнение, което предстои, но и защото всъщност по-голямата част от тези хора смятат „другите” за врагове. Французинът започва ходенето и всичко е наред. Спира по средата, изважда гълъбицата и хората го аплодират. А след това, с най-величествения си жест изпраща птицата на мира към лазурното небе. Но тя, вместо да полети, приплясква няколко пъти с криле и каца на главата му. Публиката крещи от възторг. Филип сграбчва гълъбицата и за втори път я хвърля във въздуха. Тя обаче отново изпърхва и каца в единия край на балансиращия прът. Изграденият през годините рефлекс на въжеиграча при опасност го кара да седне незабавно на въжето. Междувременно хората на земята полудяват, сигурни са, че този човек е прекарал години в работа с гълъба, за да постигнат такова разбирателство. Какъв гений, какъв професионалист! Без да издава, че всъщност е в много рисковано положение, Филип се покланя, отправя поздрав с ръка към публиката и накрая удря пръта, за да разкара досадната птица. Гълъбицата, за която вече е ясно, че не може да лети, за трети път размахва вяло криле и каца на въжето зад Пети. Цялата долина вече е в делириум от случващото се. Около 50 метра преди крайната точка Филип усеща, че вече е изтощен и забавя стъпките си. В този момент се случва нещо неочаквано. Отнякъде група хора започва да пляска в такт с крачките му. Само след няколко секунди цялата долина аплодира в унисон с всяка негова стъпка, но това не са аплодисменти от радост, както преди, а за окуражаване. За момент цялата публика забравя своите различия, превръща се в едно, насърчаващо го към триумфа. „Никога няма да забравя тази музика”, казва Филип. След края на изпълнението въжеиграчът се сприятелява с дългогодишния кмет на Йерусалим Теди Колек. Веднъж той му доверява, че на бюрото си има снимка на Филип по средата на въжето с гълъбицата, кацнала на главата му. И всеки път, когато е обезсърчен от наглед невъзможна за решаване ситуация в трудния за управление град, вместо да се отказва, Колек поглежда към снимката и си казва: „Ако Филип може да направи това, и аз мога да се справя”.

„Когато се вдъхновяваме, вдъхновяваме и другите.”

Филип Пети

Две години по-късно Пети прави още по-дълго ходене. По 700-метрово въже, опънато между двореца „Шайо” в Париж и втория етаж на Айфеловата кула. Събитието, при което Филип преминава и над Сена, е наблюдавано на живо от 250 000 човека. Досега френският артист е изпълнил общо поне 32 ходения по въже на голяма височина по целия свят. И има едно-единствено падане, при това на тренировка. Любопитното е, че то се случва точно когато Пети решава за кратко да стане част от цирк – прочутия „Ринглинг брадърс”. Филип пада от височина 14 метра, чупи няколко ребра и получава вътрешни наранявания.

Филип Пети обобщава философията си така: „Животът трябва да се живее на самия му ръб. Трябва да проявяваш непокорство. Да откажеш да се обвързваш с правила, да се откажеш от собствения си успех и от това да се повтаряш, да разглеждаш всеки ден, всяка година, всяка идея, като истинско предизвикателство. И тогава ще живееш живота си като на опънато високо въже”.

Верен на този принцип, през целия си живот Филип намира най-различни приложения на неизчерпаемата си енергия, жажда за знание и креативност – изнася лекции и моноспектакли, води майсторски класове за ходене по въже, увлича се от строителни методи от XVIII век с използване на тежки греди и от бикоборство, рисува, отваря заключени ключалки за удоволствие, играе шах, учи руски и фехтовка, язди, пише книги. Една от тях – To Reach the Clouds („Да достигнеш облаците”), е претворена в спечелилия „Оскар” документален филм „Човек върху жица” от 2008 г. и в игралния  „The Walk: Живот на ръба” (2015) на режисьора Робърт Земекис с Джоузеф Гордън-Левит в ролята на Пети.

Филип завършва една от лекциите си така: „Когато се вдъхновяваме, вдъхновяваме и другите… Моля, приберете се вкъщи и започнете да залепяте пера на ръцете си, и полетете, и погледнете света от различна перспектива. И когато видите планини, помнете – планините могат да бъдат преместени”.

Подкрепете независимата българска журналистика, като се абонирате за съдържанието ни в Patreon

ПОДКРЕПИ INGLOBO

ПОЛУЧАВАЙ НАЙ-НОВОТО ОТ INGLOBO НА МЕЙЛА СИ. ЗАПИШИ СЕ ТУК:

cartmagnifierchevron-down

Ние използваме бисквитки, за да ви предоставим най-доброто онлайн изживяване. Като се съгласявате, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитки.

Настройките за поверителност са запазени!
Настройки

Когато посещавате който и да е уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация във вашия браузър, най-вече под формата на бисквитки. Контролирайте вашите лични услуги за бисквитки тук.



Позволява ни да ви показваме по-подхоящо за вас съдържание, сбързано с InGlobo, във Facebook.

Откажете всички
Приемете всички Услуги