Ефектът на Дънинг-Крюгер или защо глупакът не осъзнава, че е глупав?

Откъс от статията „Аз знам, че нищо не знам, но понякога дори и това не знам“, която може да прочетете в брой 78 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Още от дълбока древност будни умове се занимават с естеството на знанието. Неговата необятност и дефинитивна неопределимост и до днес разпалват човешките размисли. Често обаче то е толкова неуловимо, че води до значителни разминавания между усещането за знание и действителното наличие на такова. 

Ако се дистанцираме от философските размисли, можем да измерим знанието чрез степента на компетентност и овладяване на умения. Или още по-простичко казано – онова нещо, в което човек смята, че е наистина добър. 

Но дали наистина е толкова добър, колкото смята? Например колко добре умее да разчита чуждите емоции? Наясно ли е със здравословното си състояние и знае ли какво да предприеме, за да го подобри? Реално ли оценява представянето си на работното място? Каква е финансовата му култура и колко добре мисли, че управлява собствените си финанси? Смята ли, че има безупречен правопис? Колко добре познава творчеството на музиканта, когото посочва за любим? 

Имаме ли ясна представа за уменията си?

Осъзнавайки точно колко компетентни сме в дадена област и сравнявайки уменията и знанията си с тези на хората около нас, ние можем да си дадем ясна преценка добри ли сме в нещо, или ще трябва да се потрудим още. Да сме осъзнато добри в нещо ни помага да се осланяме на собствената си преценка и инстинкт. От друга страна, да осъзнаваме, че не сме достатъчно добри, ни носи предпазливостта да не вземаме прибързани решения и да потърсим съвет. 

Но проучвания в сферата на поведенческата психология доказват, че ние обикновено не успяваме да преценим правилно себе си и собствената си компетентност по една или друга тема. Това ще рече, че оценката, която сами си поставяме, не отговаря на реалността. 

Оказва се, че самопровъзгласилите се отличници са много повече от действителните и че склонността да се надценява в дадена област е присъща на всеки човек. Това е доказан психологически феномен, наречен „ефект на Дънинг–Крюгер“. 

Илюзия ли е самочувствието ни?

Но за да обясним самия ефект, е нужно първо да обърнем внимание на явлението „илюзорно превъзходство“. То обяснява склонността ни да преценяваме себе си като по-добри от другите. 

През последните две десетилетия в САЩ се провеждат редица социологически проучвания за изследване на този феномен. Например, когато от софтуерни инженери в две различни компании е поискана самооценка за собственото им представяне, 36% от едната компания и 42% от другата се виждат в топ 5% на най-добре представилите се. Тази оптимистична оценка обаче напълно се разминава с оценките, които ръководителите поставят на служителите си. 

Според друго изследване 88% от американските шофьори мислят, че имат по-добри умения от останалите на пътя, но въпреки това броят на инцидентите продължава да расте с всяка следваща година. 

Резултатите обобщават, че хората имат склонността да се оценяват като по-компетентни на теми като здраве, история, политика, управление и планиране, етика и морал. Но проучванията показват, че участниците, които демонстрират най-ниска компетентност, обикновено са дали предварително най-висока самооценка. 

Според резултатите хората с най-лошо представяне в области като причинно-следствени връзки, логическо мислене, граматика, математика, финансова култура, емоционална интелигентност и шах са оценили предварително своите умения почти толкова високо, колкото уменията на реални експерти в съответната сфера.

Ефектът на Дънинг–Крюгер

На база на тези наблюдения учените формулират ключово за изследването заключение – че това разминаване не се дължи на его, характер или високо самочувствие. Това е психологическо явление, описано за първи път от психолозите Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер през 1999 година. Ефектът на Дънинг–Крюгер се основава на предположението, че невинаги сме толкова компетентни по дадена тема, колкото си мислим. Важно е да се уточни, че явлението не означава, че имаме общо ниско ниво на компетентност, а че имаме ниска компетентност в дадена област. 

Още по-лошото е, че хората, които показват липса на знания и умения в дадена сфера, страдат от двойно проклятие. Първо, те грешат и вземат неправилни решения. Второ, точно тази липса на знание не им позволява да осъзнаят грешките си. Тоест именно защото не знаем достатъчно по темата, ние не можем да си дадем сметка за пропуските си и не осъзнаваме точно колко некомпетентни сме. 

В интервю за „Форбс“ самият Дейвид Дънинг обяснява, че количеството знание, което ни е нужно, за да сме добри в дадена област, често е същото, което ни е нужно, за да осъзнаем, че всъщност то не е достатъчно и не сме добри. С други думи, ако някой е оскъдно информиран по дадена тема, най-вероятно знае толкова малко, че дори не може да осъзнае колко некомпетентен е.

 „Освен това – казва Дънинг – някой може да е наистина компетентен по една тема, но да проявява ефекта на Дънинг–Крюгер по друга. Ето защо това е явление, което се проявява при всички без изключение.“

Сигурно ви се е случвало да станете свидетел на ситуация, в която някой говори с увереност по тема, за която всъщност нищо не знае. Вие на практика сте станали свидетел на проявлението на ефекта на Дънинг–Крюгер. 

По следите на феноменa Дънинг–Крюгер

По следите на този забавен на моменти феномен тръгва и едно американско вечерно предаване. Провежда анкета на улицата, задавайки на пешеходците въпроси, базирани на фалшиви факти. Един от тях гласи: „Смятате ли, че филмът „Годзила“ е безчувствен към травмата, преживяна от оцелелите в Токио при нападението на гигантския гущер през 1954 г.?“. Някои анкетирани отговарят, че това е просто филм и не бива да се взема сериозно. 

Други отговарят, че най-вероятно филмът е непоносим за японците. Но никой не поставя под съмнение случило ли се е наистина това нападение, което само по себе си означава, че анкетираните дори признават реалното съществуване на едно абсолютно фантастично създание. Друг въпрос гласи: „Получил ли е Бил Клинтън достатъчно признателност за заслугите си в прекратяването на Корейската война?“. Огромен процент от интервюираните се впускат във възхвала на действията на Клинтън. Нищо че при избухването на войната той е бил едва на четири години. 

Следващият въпрос касае отново личността на Бил Клинтън: „Дали появата му като жури в предаването „Гласът на Америка“ вреди на имиджа му?“. Една усмихната забързана жена отговаря: „Не, разбира се, това ще го направи дори още по-популярен“. 

Е, доста ще почакаме, преди да видим Клинтън като жури в музикално риалити. Оказва се, че болшинството интервюирани са готови да кажат почти всичко пред камерата, за да прикрият невежеството си по темата (което, разбира се, има обратен ефект). Но простият отговор „Не знам/Не съм чул за това“ идва от по-малко от 5% от всички попитани.

Цялата статия прочетете само в брой 78 на InGlobo.