Белиз – рапсодия в синьо и зелено
Карибите са дестинация – пощенска картичка. Най-клишираните асоциации с нея обикновено включват златист плаж с палми и са свързани с някои от многобройните острови в източния или северния край на Карибско море. На възможно най-западния му бряг обаче, в континентална Централна Америка, има една държавица, която си има и плажове, и палми, но и много повече. Гъстите джунгли на Белиз са осеяни с богати останки от културата на маите, а изумрудено-тюркоазените води по крайбрежието приютяват втория най-голям бариерен риф в света (след този край Австралия) и най-голямата синя дупка (дупка в морското дъно) на планетата. И сушата, и околното море пък предлагат разнообразие от животински и растителен свят като за цял континент.
Историята разказва
Белиз е уникален дори само защото е единствената англоговоряща страна в Централна Америка. Това, разбира се, е остатък от дългите години британско владичество. Първите английски заселници тук са предимно пирати, наричани беймен (хора от залива). Те акостират на брега на днешен Белиз през 1638 г. в търсене на закътано място, откъдето да атакуват испанските кораби, пренасящи богатства от колониите в Централна Америка към Стария свят. През XVIII век към заселниците се присъединяват и шотландци и всички заедно се ориентират към по-легален бизнес – сеч на дървета от вида Haematoxylon campechianum, от които се получава черна боя, много търсена в Европа за нуждите на вълнената индустрия.
В това ново начинание британците разчитат главно на безплатния труд на роби. Дървосекачите обаче малко се престарават и задръстват европейския пазар с продукцията си, а това води до срив в цената на боядисващото дърво. Затова се ориентират към друг местен дървесен вид – махагона. Робите стават толкова добри в неговия добив, че след отмяната на робството местните робовладелци са компенсирани с космическата за времето си сума от средно 53,69 паунда за роб – най-високото сред всички платени обезщетения в Британската империя. Днес махагонът е националното дърво на Белиз и дори заема централно място на държавния герб, а под него се мъдри националният девиз, също свързан с дървото: „Под сянката процъфтявам”. През 1862 г. районът на днешен Белиз е обявен за колония на британската корона под името Британски Хондурас. Страната носи настоящото си име от 1973 г. и получава независимостта си на 21 септември 1981 г. Неин официален държавен глава обаче все още е Елизабет II, кралицата на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, която тук носи титлата кралица на Белиз.
Наследството на маите
Много преди да се появят британците, господари на региона са маите. Смята се, че са го населявали още през второто хилядолетие преди Христа. Те оставят тук изключително богати културни паметници на високоразвитата си цивилизация. Няма друга страна с толкова много руини от времето на маите на квадратен километър. Може би най-важният археологически обект е Каракол, разположен в Западен Белиз, близо до границата с Гватемала и насред погълналата го джунгла. Той е бил център на едно от най-големите кралства на маите, обхващащ останките на хиляди сгради. Една от тях – Каана (Небесният дворец), все още е най-високото здание в Белиз.
Каракол покрива площ от около 200 квадратни километра, много по-обширна от тази на най-големия съвременен град в Белиз – Белиз Сити, а населението му е било над два пъти по-голямо – между 120 000 и 180 000 жители по време на най-големия му разцвет. На около 40 километра северно от Каракол се намират останките на друг голям и добре уреден град на маите – Шунантунич, състоящ се от шест площада, заобиколени от 26 пирамидални храмове и дворци. Ламанай пък е най-продължително населяваният обект в цяла Централна Америка – от Ранния предкласически период на цивилизацията на маите чак до XX век, или общо над 3000 години. В течение на столетията обаче голяма част от местното население в цял Белиз измира в резултат от непознати за континента инфекциозни болести или от въоръжени конфликти с други племена и с европейските завоеватели. В наши дни Белиз е централноамериканската държава с най-ниска гъстота на населението. На територия от 23 000 квадратни километра живеят едва 368 000 човека, 11% от които се определят като маи.
Животинско царство
За това пък изобилието от животински видове е огромно. Сред тях господар е ягуарът. Най-голямата котка в Америка по принцип е самотно животно, което избягва контакта с хората, но с помощта на квалифицирани водачи тя може да наблюдавана в дивата местна природа. На територията на Белиз е единственият в света резерват, предназначен за опазването на тези красиви и царствени животни. Площта му е цели 52 хектара. Въобще голяма част от вътрешността на страната е заета от обширна система национални паркове и резервати, пълни с всякакви същества – от трудолюбиви мравки листорези до националното животно на Белиз тапира. Страната си има и национална птица – ръбестоклюния тукан, който е само един от 570-те вида птици в Белиз. Широколистните гори приютяват и други екзотични животни, като паякообразни маймуни (сред които са и изключително гръмогласните черни ревачи), пекари (вид американски диви свине), южноамериканско коати (вид енот), паки (едри гризачи) и зелени игуани.
Богатството на живот е характерно и за териториалните води на Белиз. Покрай цялото крайбрежие на страната в продължение на около 300 километра от север на юг се простира Белизийският бариерен риф. Както вече стана дума, той е вторият по големина коралов риф в света. Всъщност представлява поредица от коралови рифове, разположени на разстояние от 300 метра (в северния край) до 40 километра (в южния) от бреговата ивица. Включен е в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. През 1842 г. и Чарлз Дарвин отдава почит на красивите образувания, като ги нарича „най-богатите и забележителни коралови рифове в Западните Индии”. Белизийският бариерен риф е дом на изключителна палитра от животни и растения. Една от най-разнообразните екосистеми в света включва 70 вида твърди корали, 36 вида меки корали, 500 вида риби, стотици видове безгръбначни и много костенурки. При това се смята, че досега е открита едва една десета от видовете, населяващи рифа, защото 90% от него все още не са проучени. Този пъстър и многообразен подводен свят прави Белиз една от най-предпочитаните дестинации от гмуркачите.
Голямата синя дупка
Те се тълпят и в Голямата синя дупка, която е най-голямата в света и също е част от рифа. С термина „синя дупка” са наричани големи пещери или сифони на морското дъно, чийто вход е в горния край, откъм повърхността. Обикновено се образуват при варовикови острови, коралови рифове или в крайбрежни плитчини, които правят контраста с гмуркащите се надолу стени на дупката още по-главозамайващ. Голямата синя дупка не е най-дълбоката в света – стига „едва” до 124 метра (за сравнение Синята дупка на Дийн на Бахамите е дълбока 202 метра), но затова пък е широка цели 300 метра. Има кръгла форма и погледната отвисоко, прилича на огромно тъмносиньо око сред по-светлите води на заобикалящото я море.
Въпреки дълбочината водите в нея понякога са кристално чисти и позволяват да се любуваш на няколко вида риби, включително и на Scarus coelestinus (вид лъчеперка с наситено син цвят, известна на английски като полунощна риба папагал), карибска рифова акула и гигантски групер (една от най-едрите хищни риби в океана). Във вътрешността на дупката се срещат сталактити и сталагмити. Причината е, че тя е всъщност огромна пещера в заобикалящия я Лайтхаус риф (Фаров риф) – малък атол на около 70 километра от сушата и Белиз Сити. Някога пещерата също е била на сухо, но с издигането на нивото на Световния океан се е оказала под вода. Все още обаче цялата територия на Белиз е изпъстрена с подобни дупки, образували се след срутване на таваните на пещери, но те са пълни със сладка вода и са наричани сенотес. Голямата синя дупка е популяризирана от Жак-Ив Кусто, който я обявява за една от десетте най-добри дестинации за гмуркане в света. През 1971 г. той пристига тук с кораба си „Калипсо” и картографира дълбините й. 41 години по-късно пък тв каналът „Дискавъри” поставя Голямата синя дупка под номер едно в списъка си „10-те най-невероятни места на Земята”.
Атолите на Белиз също са уникални по рода си, защото в цялото Западно полукълбо почти няма техен аналог, а те се различават по произход и от по-известните атоли в Тихия океан. Археологическите разкопки на някои от кораловите острови показват, че те са били обитавани от маите повече от 1000 години. Писмената история на атолите започва в началото на XVI век с пристигането на първите испански изследователи на региона.
Крайбрежният морски резерват
Морето край Белиз позволява съвсем близък контакт с дивия животински свят. Най-силното доказателство в тази посока е Шарк рей али (Алеята на акулите и скатовете) – пясъчна плитчина в крайбрежния морски резерват Хол Чан. Както подсказва и името, тук всеки желаещ има редкия шанс да нагази във водата, докато около него плуват акули дойки и скатове, при това на тълпи. Районът открай време е бил използван от местните рибари за почистване на мрежите им, преди да се завърнат в пристанището, откъдето са отплавали. Малките парчета риба, които са падали от мрежите, са привличали акулите и скатовете и мястото бързо се превръща в туристическа атракция.
Постепенно морските обитатели са се научили да разпознават звука от двигателите на приближаващите лодки и започват да се струпват в очакване на храната, която хората им хвърлят. Акулите и скатовете проявяват голямо търпение спрямо плуващите около тях гмуркачи и, изглежда, се наслаждават на контакта с тях. По принцип представителите и на двата морски вида са безопасни, но все пак водачите предупреждават, че поведението им може да бъде непредсказуемо и да нападнат човек, затова най-безопасно е докосването и храненето да бъде оставено на специалистите, докато останалите наблюдават спектакъла от разстояние. А ако гмуркането и близкият контакт с акули не са достатъчни за повдигане на адреналина, иначе спокойният Белиз е готов с още приключенски предложения. Те включват зип лайнинг (спускане по въжена линия) направо през короните на дърветата в джунглата, изследване на древните пещерни системи, сред които най-интересна е Актун Туничил Мукнал, спускане на рапел по водопади или с надуваеми лодки и кану по многобройните реки.
Кулинарни истории
Важна част от хубавото прекарване в Белиз е и местната кухня. Тук са се смесили най-различни култури и етноси – метиси, креоли, маи, хора от народността гарифуна, индийци, дори немци. Резултатът от всичко това е вкусен микс от гурме ястия, сред които, разбира се, морските дарове са сериозно застъпени. Вътрешността на страната изобилства и от пресни тропически плодове и зеленчуци.
Белизийците си имат даже своя версия на мекиците (наричат ги фрай джакс), като често ги похапват за закуска с различни сирена, пюре от боб, яйца или зърнени храни. Безспорният фаворит на местните обаче независимо от произхода им е простичкото ястие от ориз и боб, сготвено с кокосово мляко. Древните маи са били факири и в приготвянето на течен шоколад, който са получавали, като са смесвали паста от изпечени какаови семена с вода, люти чушки и царевично брашно, а после многократно са преливали сместа между различни съдове, докато повърхността й се покрие с дебела пяна. Днес и туристите могат да усвоят технологията от местните хора в някое село.
И да, да не забравяме и онова, с което започнахме – идиличните плажове. Е, в Белиз те не са нито много, нито големи. Затова пък са безкрайно красиви и безлюдни. Буквално зад тях започва пищната тропическа дъждовна гора. Морската вода е толкова топла, че дори и през „зимата” е идеална за плуване, а бариерният риф осигурява спокойствието й, защото спира вълните. Най-добрите плажове на Белиз са в южната част на страната, но всички предлагат съвършеното карибско безвремие, преди пак да се впуснеш в изследване на културата, флората и фауната на тази удивителна страна.
