Баджау лаут – последните морски номади

Баджау лаут са само един от няколкото етноса от островната част на Югоизточна Азия, чиито представители обикновено наричат себе си с общото название сама. От векове те обитават моретата около Филипините, Индонезия и Малайзия. Изкарват си прехраната с подводен риболов, като продават улова на риболовни компании от Хонконг. Морските номади се прочуват в края на 2004 г., когато преживяват катастрофалното цунами в Индийския океан почти без жертви. Те познават океана и разбират знаците му толкова добре, че успяват да се оттеглят на сигурно място още преди цунамито да ги връхлети.

Сегашното поколение обаче може да е последното, което живее предимно във водата. Баджау постепенно губят своята култура заради правителствените програми, които ги принуждават да се преместят трайно на брега. Но и самите те „режат клона”, на който седят. С прекомерния си улов те сериозно намаляват количеството риба в морето, а в бъдеще това може да им донесе само недоимък.

Легендата за това как баджау за първи път са се „заселили” в морето разказва за една принцеса от Джохор, Малайзия, която била отнесена от внезапно наводнение. Съсипан от мъка, нейният баща заповядал на поданиците си да отидат да я търсят в морето и да се върнат едва когато са намерили дъщеря му. С течение на времето баджау са се адаптирали към морската среда и въпреки че са живеели отделно от хората на сушата, техните познания и умения са били високо ценени от могъщите малайски султани, които са разчитали на тях да разработват и охраняват различни търговски маршрути. Първото сведение за баджау от европейски изследователи е от 1521 г., когато венецианецът Антонио Пигафета, участник в околосветската експедиция на Магелан, пише в своя дневник, че „хората от този остров правят жилищата си в лодки и не живеят по друг начин”. Баджау също така са често споменавани във връзка с морски нападения, пиратство и търговията с роби в Югоизточна Азия по време на европейския колониален период, което показва, че поне някои от народностите сама са участвали в подобни нечистоплътни занимания. При това териториалният обхват на пиратската им дейност е бил огромен.

Съвременните баджау обаче са мирни, гостоприемни и дружелюбни хора. По традиция те живеят на тесни и високи лодки, изработени на ръка от дърво и наречени лепа-лепа. На тях баджау товарят всичко, от което имат нужда в морето, включително съдове за готвене, прибори за ядене, керосинови лампи, храна, вода и дори растения. На брега излизат само за да търгуват или да ремонтират лодките си.

От незапомнени времена баджау ловят рибата с харпуни. В наши дни „технологията” на оръжието доста се е развила и е пример за находчивостта на риболовците. Баджау измайсторяват харпуните си от дърво, взето от лодките, гума от автомобилни гуми и старо желязо. Екипировката им допълват изработени на ръка дървени маски със стъклени лещи.

Баджау са изключително умели гмуркачи. Потапят се на дълбочина до 30 метра, а понякога дори и повече без никакво гмуркаческо оборудване (не използват дори шнорхели), за да ловят риби от рода на груперите и Наполеонови зеленушки и да събират перли и морски краставици, които са деликатес в кухнята им и в същото време много популярна стока за търговия. Гмуркането е ежедневно занимание за баджау, затова те пукат тъпанчетата на децата си още от ранна възраст, което решава проблема с изравняването на налягането в ушите при потапяне на голяма дълбочина. „Кървиш от ушите и носа и трябва да прекараш седмица, без да ставаш, заради замаяността – казва пред вестник „Гардиън” Имран Лахасан от общността Торосиадже в Северно Сулавеси, Индонезия. – След това можеш да се гмуркаш, без да те боли.”

Над хилядата години, прекарани в гмуркания, изглежда, са донесли на баджау няколко генетични адаптации, улесняващи начина им на живот. Едно изследване от тази година показа, че далаците на баджау са с около 50% по-големи от тези на съседната етническа група, живееща на сушата, което им помага да натрупват повече богата на хемоглобин кръв. Тя се изтласква в кръвообращението, когато далакът се свие на голяма дълбочина, и това позволява задържането на въздуха за по-дълго време при гмуркане. Разликата се дължи на вариант на гена PDE10A. Други гени, които се проявяват при баджау, са BDKRB2, свързан с периферната вазоконстрикция (свиване на кръвоносните съдове), участваща в т.нар. рефлекс при гмуркане (набор от физиологически реакции на тялото при потапяне); FAM178B – регулатор на карбоновата анхидраза, която е свързана с поддържането на pH на кръвта, когато в нея се натрупва въглероден диоксид, както и още един ген, свързан с реакцията при хипоксия (недостатъчното снабдяване на организма с кислород).

Човекът обаче като цяло не е създаден да живее във вода и баджау плащат висока цена за опита си да го правят. Морето носи много опасности и голяма част от хората от тази народност не доживяват до старост. Мнозина осакатяват или умират от декомпресионна болест. Това заболяване се появява, когато човек се гмурка много пъти за кратък период от време и изплува твърде бързо, без да позволи на тялото си да декомпресира. На фона на спуканите тъпанчета не е изненадващо и че повечето възрастни баджау имат проблеми със слуха.

Вреда обаче е нанасяна и в обратната посока – от човека към морето. Баджау може и да са майстори на харпуна, но са усвоили от „модерната” цивилизация и някои много деструктивни риболовни техники. По време на Втората световна война войници ги „запознават” с динамита като средство за риболов. Откакто местните хора възприемат този метод, рибата прогресивно започва да намалява.

Баджау са се научили да ловят риба и с цианкалий. Солта на калия и циановодородната киселина се разтваря отлично във водата, а баджау я „изстрелват” към набелязаните цели от пластмасови бутилки, през чиято затворена капачка минава тънка тръбичка. Отровното вещество зашеметява рибата, което позволява тя да бъде продадена жива. В същото време обаче цианкалият сериозно уврежда кораловите рифове. А коралите тук не са какви да е. Баджау обитават Кораловия триъгълник – биорегион, който обхваща шест страни от Югоизточна Азия и приютява най-голямото разнообразие от морски видове на планетата, включително 76% от всички известни корали.

Заслугата за появата на цианкалия сред арсенала на баджау е на хонконгските риболовни компании. Те вкарват местните хора в своеобразен капан – „продават” им цианкалия, а баджау трябва да платят с риба. Но никога не могат да уловят достатъчно риба за целта, особено с традиционните методи, което налага пак да прибягват до ужасни решения като цианкалия. Порочен кръг. След като хонконгците получат рибата, те я инжектират със стероиди, за да я поддържат жива. А това е необходимо, защото живата риба се търси много по ресторантите в Източна Азия. Днес индустрията на улова и търговията с жива риба от този район се оценява на над 800 милиона долара годишно според проучване на Световния фонд за дивата природа.

Според изследователите и историците баджау, както и всички други народности под общото название сама,произлизат първоначално от многото острови на архипелага Сулу в югозападната част на Филипините, от крайбрежните райони на втория по големина филипински остров Минданао, от Северно и Източно Борнео, Сулавеси и други по-малки острови в Източна Индонезия. Днес обаче те не се чувстват граждани на някоя конкретна страна. Баджау редовно пресичат национални граници с лодките си, което пък им създава доста проблеми с властите. През 2014 г. например Индонезия унищожи шест лодки на филипински сама-баджау, защото бяха хванати да ловят риба в индонезийски води. А лодките са домовете на тези хора. Малайзийското правителство се опитва да ограничи странстванията на баджау, като през последните няколко десетилетия прилага различни програми, за да ги накара да се заселят на сушата. Днес много от тях живеят в наколни селища като споменатото Торосиадже. То е уникално, защото е разположено на цял километър навътре в морето.

Ане Касим от Торосиадже и нейният син Рамдан прекарват по шест месеца на лепа-лепа, без да се прибират в наколното жилище, като преживяват с това, което събират от рифовете. По залез слънце те се събират заедно с останалите лодки на завет до малък остров с мангрова гора, където водата е спокойна. Палят малък огън на кърмата на лодката, пекат на шиш ракообразни морски обитатели и варят малки мекотели. Връзката им със заобикалящата ги среда е жизненоважна: „Обичам да съм в морето – да ловя риба, да греба, просто да усещам всичко, студа, жегата” – казва Ане.

Животът им не е лесен. Затова през последните години много млади баджау напускат лодките, за да си търсят работа в градовете. Повечето лепа-лепа вече имат самоделни подобия на двигатели, но Ане не може да си позволи дори това. „Когато отивам до Торосиадже, трябва да греба. Нямаме нищо. Съпругът ми почина от схващането.” Тя има предвид декомпресионната болест. В наши дни тези, които могат да си го позволят, се гмуркат с компресори. Въздухът се изпомпва през градински маркуч, така че гмуркачите да могат да издържат по-дълго на по-дълбоко – 40 метра под водата и още по-надолу.

Торосиадже някога е бил заобиколен от рифове, гъмжащи от живот. Сега те са се превърнали в пустош от унищожени корали в резултат на употребата на динамита и цианкалия. Такива истории има навсякъде в Кораловия триъгълник – местните общности разрушават хабитата, който ги храни, с любезното съдействие на ненаситните глобални пазари. Все пак надеждата може би не е умряла. Някои благотворителни организации се опитват да съдействат за създаването на зони без риболов и за завръщането на местните хора към традиционните методи на риболов. Често именно баджау пренасят подобни програми в местните общности. Само бъдещето обаче ще покаже дали те ще успеят да запазят хилядолетната си връзка с морето, или сушата неумолимо и окончателно ще ги погълне.