Печатът на перфекционизма в човешката психика
Перфекционизмът е част от човешкия живот и култура още от древни времена. А причината е възвишеността, която му придаваме. И макар до някаква степен ползотворен, с времето той може да ни донесе само мъка и слаба себеоценка. Самият факт, че сме хора, ни прави несъвършени. Дори и според религиите хората сме несъвършени грешници и колкото и да се стремим към съвършенство, не можем да го достигнем.
До около началото на 90-те години на XX век перфекционизмът се възприема от науката като патологично състояние. През 1978 г. американският психолог Дон Хамачек предлага разделение между два вида перфекционизъм – нормален и невротичен. Първият се състои в поставянето на прекалено високи стандарти към самите нас, без да се наказваме със самокритичност. За разлика от невротичния, нормалният перфекционизъм изглежда сякаш даже е полезен, за да изграждаме себе си като личности и да се стремим към по-добър живот.
Стремеж към съвършенство
Голяма част от психолозите и учените обаче не са съгласни с твърдението на Хамачек. Според тях перфекционизмът е деструктивен под всяка форма. Самият стремеж към съвършенство ни поставя в ситуацията на губещи, което довежда до развиването на други състояния като депресия и стрес, хранителни и обсесивно-компулсивни разстройства и дори мисли за самоубийство. Всичко това само заради фалшивото ни усещане за неадекватност, създадено от илюзията за достижимо съвършенство. Перфекционизмът, макар и сериозен проблем, не може да бъде дефиниран като психично разстройство заради многото форми, в които съществува. Почти е невъзможно да определим какво го предизвиква и как да го преборим. Дори и когато понякога имаме напредък, перфекционизмът умело маневрира и успява да намери пътя си, за да ни пресрещне от друга посока. Това ни довежда до друг въпрос. Ако състоянието е толкова разпространено, възможно ли е да го разпознаем и още по-точно…
Измерим ли е перфекционизмът?
През 1991 г. професорите по психология Пол Хюит и Гордън Флет провеждат проучване, което ще промени значението на думата „перфекционизъм“. Почти паралелно с техните експерименти американският психолог Ранди Фрост стига до същия извод – перфекционизмът не е само и единствено клинично състояние, както се смята през 80-те години. Психолозите разкриват новото лице на перфекционизма и обясняват, че всъщност той е конструкт с много измерения и може да бъде свързан както с неадаптивни състояния на тревожност и депресия, така и с адаптивни такива като мотивация и стремеж към постижения. Скалата на Фрост разкрива шест категории, в които човек може да попадне, след като отговори на 35 въпроса – високи лични стандарти, предпочитания към ред и организация, съсредоточаване върху грешките, съмнения в действията, възприемане на високи родителски очаквания и възприемане на висока родителска критичност. Категориите частично се припокриват и с тези на Хюит и Гордън, но тяхната скала се състои от три основни категории: перфекционизъм, ориентиран към себе си, социално предписан перфекционизъм и перфекционизъм, ориентиран към другите.
Перфекционизмът има умението да се адаптира към всяка ситуация и формула за изкореняването му няма. Дори и да сте най-грижовният родител с най-добрите намерения, това не гарантира, че можете да предпазите децата си от адаптивността на перфекционизма. Тази информация ни доказва не само че възпитанието е изключително труден процес, но и че перфекционизмът е вграден дълбоко в психиката на човека и подобно на вирус може да мутира спрямо обстоятелствата, в които се намира.
