За учителите със сърце
В живота на всеки от нас има следа, оставена от учител. Учител, който е повярвал в нас, дал ни е шанс, насърчил ни е и ни е предизвикал да покажем най-доброто от себе си точно в момента, в който е трябвало. Превърнал е знанието в ценност, която да ни поведе „към светли бъднини“. Тъмните векове на българската история се озаряват от делата на просветители, свещеници и общественици, които превеждат, създават и печатат учебници и запалват искрата на Българското възраждане. С цената на много лишения и финансови ресурси се строят училища, в което се включва цялото население, само и само да могат децата да се научат на „четмо и писмо“. Образованието е сила, която ни води по пътя на независимостта.
В този брой разказваме три истории за учители, които са избрали да бъдат преподаватели със сърцето си. Историите им са различни, но и повтарящи се.
Предизвикателствата, пред които се изправят, са разнообразни. Липсата на добра материална база и условията, в които преподават, се противопоставят на светлината и силата на желанието им да запалят искрата на знанието. Водени от собствените си ценности, те развиват знания у учениците си не само по предметите, по които преподават. Изграждат толерантност, вяра в собствените възможности и увереност, че най-доброто зависи от тях. Скромността и усърдието, с което преподават, са забележителни. А начинът, по който гледат учениците си, е един и същ. С усмивка и обич, които идват от сърцето. Учители по живот.
Ганка и теоремите за неравенствата в триъгълниците: „Не всеки външен ъгъл е чужд“
Ганка Биволарска е преподавател по математика и предприемачество в СУ „Неофит Рилски“ в гр. Долна Баня. Училище открито през есента на 1851 г. в красива възрожденска сграда с големи и светли прозорци.
Ганка израства в кариерата си до изпълнителен директор на голяма фирма, в която 19 години е ръководила дейността и организацията на 300 души. През цялото време обаче тя е усещала дискомфорт и неудовлетворение.
„Често изразявах недоволство и прокарвах собствена политика в начина на управление както в дейността, така и в отношението към работниците и служителите. Но това невинаги беше възможно и не усещах удовлетворение от постигнатите резултати. Нещата стигнаха дотам, че започнах да се питам какъв е смисълът да давам всичко от себе си, за да се боря и защитавам кауза, която не усещам близка до себе си и още по-зле – която по-късно противоречеше на моралната ми ценностна система.“
Решението идва, след като Ганка вижда обява за учители в програмата на Фондация „Заедно в час“. Следва дълъг и труден период на обучение и адаптация, но тя не се поколебава да продължи. Разказва с голямо уважение за методите на преподаване, които много ѝ помагат, за колегите си, част от които също възпитаници на фондацията, в чиято мисия тя вярва безрезервно: „Равен достъп до качествено образование за всяко дете“.
Дори по време на пандемията, когато училищните коридори заглъхват, а стаите са празни, Ганка продължава да идва, въпреки че пътува всеки ден от Ветрен – града, в който живее, разположен на 40 км от Долна Баня.
„Когато дойде време да избера училище, ме посъветваха да отида в родното си място и да попитам дали няма да обявяват вакантно място за учител по математика. Въпреки че директорката ми е близка, не го направих. Много след като бях избрала моето училище, тя разбра и ме попита защо. Отговорът ми беше кратък: „Защото това съм си аз. Не искам никой да прави нищо нарочно за мен. Избирам от възможностите към момента“. Така съм постъпвала през целия си съзнателен живот и това никога не ме е подвеждало…”
Мирослав и добрите истории
Мирослав Михайлов e заместник-директор и учител по история и география в Професионална гимназия по механоелектротехника „Девети май“ в Червен бряг.
Той е родом от Червен бряг и повече от 30 години работи в сферата на образованието, а 21 години от живота си посвещава на едно училище!
„Започнах работа като учител в село Глава, на около 20 км от Червен бряг. Първоначално пътувах ежедневно с автобус, а по-късно се установих трайно в селото. Няколко години учителствах там и мога да кажа, че това са годините, в които се изградих като учител. През 1995 г. станах директор на училището в село Глава. Това продължи до 2001 г., когато се преместих в ПГМЕТ „Девети май“ в Червен бряг, където работя и до момента.“
В кабинета му е пълно с най-различна литература, част от която негова. Освен учител по история Мирослав е краевед, събиращ изключително прецизно информация за родния си край, и е създател на училищния музей. За Мирослав музеят е начин да ангажира учениците.
„Голямата ми идея е да направим музей на Червен бряг. Много съм се ентусиазирал и дори го разказах на приятел, който живее в момента в Ирландия. И той ми казва: „Е, за кого ще го правиш това? То не останаха хора…“. Но аз не обръщам внимание на това, за мен е важно да си знаем историята, когато започнах да се занимавам с краеведство, разбрах, че има толкова много неоткрити неща за миналото, които чакат своя момент някой да ги открие и представи на света. Има смисъл заради децата, те се палят! Едно или две да усетиш, че имат интерес към това, си е струвало.“
На въпроса кои са ценностите, които Мирослав се опитва да предаде на учениците си, той отговаря:
„Да бъдат хора, да бъдат толерантни и търпими към различното, да знаят, че в училище само се опитваме да ги научим на нещо, но всъщност големият учител е животът, който е пред тях, и те сами ще трябва да се научат как да реагират в различните ситуации – житейски или професионални. Да имат по-широк поглед към нещата, за да могат да се справят с предизвикателствата на живота и да знаят, както казва един мой приятел, че „няма невъзможни неща“. А от контекста на предмета, който преподавам, се опитвам да ги науча на уважение към миналото и да се чувстват горди с националната си принадлежност“.
Георги и изкуството да ядеш слона на малки хапки
Христо Даново е едно от селата, разположени в подножието на Национален парк „Централен Балкан“, на 21 километра от Карлово и на 80 от Пловдив. Няма как човек да не се възхити на гледките към планината, които се разкриват оттук. Георги Златилов е начален учител в ОУ „Ген. Карцов“. Родом от Кърджали, Георги в момента живее в Хисаря и всеки ден изминава около 90 км от дома си до училището и обратно. В училището е от две години и то е първото, в което преподава. Тук учат около 250 ученици, които са само от с. Христо Даново и всички са изцяло от ромски произход.
По време на практиката „Един ден в обувките на учителя“, организирана от Фондация „Заедно в час“, Георги попада в училището. Освен красивите гледки към планината, които го впечатляват, той разбира, че много иска да е преподавател точно в това училище. Заради предизвикателната среда и заради реалната промяна, която може да осъществи чрез преподавателската си дейност. В момента учениците му са в трети клас, той е „следобеден учител“ и затвърждава знанията на малките ученици по всички предмети, които се преподават в часовете предиобед.
„Към този тип училища ме насочи това, че съм израснал в Кърджали – в мултикултурна среда, там живеят доста различни етноси. И до ден днешен имам много приятели от различни етноси и вярвам в това, че всяко едно дете има право да получи качествено образование и правилните грижи. А това, с което помагаме в училище, не е никак малко. Истината е, че семейната среда е определяща, но ако тя не може да те развие, идва ред на училището. След като сме били във ваканция, аз виждам, че голяма част от знанията, които сме преподавали, са загубени, но училището е това, което може да промени живота на тези деца.“
Предизвикателствата не свършват с обучението му. Освен със стандартните трудности, пред които се изправя всеки начален учител, в момента Георги се сблъсква със спецификите на общността и с бедността.
„Условията, при които живеят тези деца, са много различни. Голяма част от тях нямат собствена стая, легло, бюро – неща, които приемаме като даденост, за тях липсват. За да успеем да променим по някакъв начин живота им, образованието е това, което може да помогне. Светогледът на децата е различен, но игрите им ми напомнят за детските години без дигитални устройства.“
Предизвикателствата са много отвъд тези, свързани с преподаването. Изисква се много отдаденост и енергия. На въпроса каква е неговата вътрешна мотивация, Георги започва да разказва:
„Знаеш ли, през лятото чух една много хубава фраза: „Ядем слона на малки хапки“. Т.е. нашата цел е един огромен слон и го ядем на малки хапки. Има моменти, в които е трудно да забележиш напредъка, това може да те отчае, да те накара да се демотивираш. Аз винаги си представям, че това цялото нещо, с което сме се захванали, се случва много бавно, но има моменти, в които виждам как някой ученик от моите успява да се оттласне. Говоря за елементарни неща като четивна грамотност, като писане. Това са цели, които за редовия учител в едно начално училище са нещо нормално, но за ученик, който не разбира всички думи на български език, това е постижение. Аз изпитвам огромна радост, когато някой успее да надгради, да започне да трупа знания. Имахме ученици, които във втори клас започнаха да четат, и това са моменти, в които празнуваме.”
„За мен едно от най-важните неща в човешкия живот е общуването. Ако всеки един човек умее да общува по-добре с околните, тогава и животът му става по-добър. Някои от моите ученици са с нагласата, че са малцинство и са различни, а аз им казвам, че всички сме еднакви, по еднакъв начин се усмихваме и че няма никакво значение кой в какъв етнос се е родил. Че това не е важно, а най-важно е как общуваш: дали си толерантен, дали имаш нагласа да постигнеш нещо, да се трудиш… Да постигаш цели чрез спазване на правила, чрез овладяване на агресията. Да имаш нагласата да направиш живота по-добър. Не само твоя, на цялото общество.“
