Как от руините на Британска Индия се родиха три държави

Един разказ за разделянето на Индийския субконтинент след оттеглянето на Британската империя и оформянето на нови граници, които и до днес предизвикват кървави конфликти

Откъс от статията Разделянето на Индия, която може да прочетете в брой 69 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Днес Индия, Пакистан и Бангладеш са три от най-населените държави в света – съответно на второ, пето и осмо място. Но малцина знаят, че ако няколко неща се бяха случили различно, те можеха да бъдат една държава, която днес щеше да надминава Китай по численост и щеше да покрива цялата тази територия, наречена от географите Индийски субконтинент. Причината това да не стане е разделянето на полуострова след оттеглянето на Британската империя и начертаните набързо граници, които продължават да предизвикват кървави конфликти и до днес. Историята на една от най-тежките хуманитарни катастрофи на XX век е история за последиците от империализма, за недалновидността на тези, които сеят раздор, но и за крехкостта на мира, за лекотата, с която всичко винаги може да се разпадне. 

Британската колонизация на Индия започва още през XVII век, когато Британската източноиндийска компания, създадена първоначално само за да осъществява търговия, постепенно поема контрола върху големи части от Индийския субконтинент. (Ситуацията търговско дружество да упражнява директна власт над колонизирана територия е често срещана при колонизацията на Азия.) По-късно контролът е предаден от компанията на самата Британска корона и така е създаден Британският Радж, както е официалното наименование на колонията. Съпротивата на местното население започва още през XIX век, но добива сериозни измерения чак през 20-те години на XX век. Ключова роля в борбата за независимост играе организацията Индийски национален конгрес, чийто лидер през 1921 г. става прословутият Махатма Ганди („Махатма“ не е рожденото му име, а прозвище, означаващо „велика душа“ на санскрит). Той развива своята философия на сатяграха (буквално „придържане към истината“), която на практика представлява съпротива чрез мирно неподчинение. Ганди отхвърля въоръжената борба като средство за постигане на националните цели и вярва, че чрез силата на примера правдата може да надвие несправедливостта. Под негово влияние индийското движение за независимост не тръгва в посоката на атентати, кървави въстания или политически убийства, както става в много други части на света, а избира пътя на неподчинение без насилие.

Махатма Ганди, Лондон, 1931 г. Снимка: Getty Images

Последователите на Ганди нарушават несправедливите закони и се оставят да бъдат задържани, надявайки се примерът им да бъде последван и така без кръв да запалят искрата на промяната. Най-ярък пример за тази стратегия е Походът на солта, по време на който Ганди извървява пеша 385 км в знак на протест срещу британския монопол върху солта. Той нарушава закона, според който индийците могат да си купуват сол единствено от британците, като произвежда сам сол чрез изпаряване на солена вода, след което за кратко е арестуван. Ганди вдъхновява милиони индийци и движението за независимост достига огромни мащаби. Последният удар срещу колониалната власт идва с Втората световна война. Разорена от изтощителната война, Великобритания не може да продължи да поддържа колонията си и да потиска съпротивата. Освен това индийски войници участват активно във войната на страната на Британската империя (жертвите от Индия, Канада и Австралия, воювали на страната на Короната, за съжаление, често са забравяни) и Лондон обещава на индийските лидери независимост, след като Хитлер бъде победен. Когато войната приключва, империята е готова да изпълни обещанието си и да се оттегли окончателно от субконтинента. 

Населението на Британския Радж към този момент е етнически и религиозно разнообразно. Най-разпространената религия е индуизмът. Той не е централизирана религия с официална догма както християнството, а широко понятие, включващо разнообразни местни вярвания, обединени от признаването на Ведите (един от най-старите религиозни текстове на човечеството), както и вяра в кармата и прераждането на душата в телесна форма. Втората най-голяма група са мюсюлманите – ислямът достига Северна Индия още през X век и някои от най-развитите държави, управлявали тези земи през вековете, са мюсюлмански, включително Моголската империя (няма общо с Монголската империя), оставила ни най-известния културен паметник на субконтинента – величествения Тадж Махал. За разлика от исляма, дошъл отвън, третата най-голяма религия в Индия по това време – сикхизмът, е доморасъл.

Той е най-младата от основните световни религии, появил се чак през XV век, едва преди няколко столетия. Сикхизмът, подобно на авраамическите религии (християнство, ислям и юдаизъм) признава един бог, но заедно с индуизма вярва, че човек е осъден да се преражда отново и отново в материалния свят, докато не постигне просветление. Сикхите лесно се разпознават по специфичните тюрбани, които мъжете носят на главите си. Към момента на напускане на Британската империя индусите са около 255 милиона, мюсюлманите – 92 милиона, а сикхите – 6 милиона. В голяма степен те са географски разделени – мюсюлманите са съсредоточени основно в североизточната и северозападната част на субконтинента, а индусите – в централната и южната част. Има обаче и значителни райони със смесено население. Най-яркият пример за такъв е провинцията Пенджаб – една от най-многообразните, а също и от най-богатите в целия Радж. Столицата ѝ Лахор е сред най-значимите в културно отношение градове в Британска Индия, пълен с впечатляващи исторически забележителности и храмове на различни религии. В него индуси, мюсюлмани и сикхи живеят заедно в мир, често в едни и същи квартали, даже на едни и същи улици. Тъй като Пенджаб е родното място на сикхизма, в него е съсредоточено почти цялото сикхско население на Индия. 

Главното духово средище на Сикхизма – ХАрман Дирсахиб (Златния храм) в Амритсар, щата Пенджаб. Снимка: Getty Images

Когато възможността за независимост от Британската империя започва да изглежда реална, се появяват гласове, искащи мюсюлманите да получат своя собствена държава. Привържениците на тази идея се опасяват от индуско потисничество – те твърдят, че тъй като индусите са мнозинство, в демократична система техният глас винаги ще тежи повече и мюсюлманите неизбежно ще се превърнат във втора класа граждани. Страховете им имат известни основания. Макар двете религии да живеят в мир, дискриминация в обществения живот определено има – в Стария град на Лахор например, макар мюсюлманите да са мнозинство, не им е позволено да пият от същите публични чешми като индусите. Така се появява идеята за държавата Пакистан, чието име означава буквално „земя на чистите“. Тя трябва да наследи Раджа в тези провинции, в които мнозинството следва исляма. Основен застъпник за създаването на Пакистан е Мюсюлманската лига, организация, създадена десетилетия преди независимостта с целта да представя интересите на мюсюлманите в Британска Индия. Неин лидер по това време е Мохамед Али Джина, образован в Оксфорд адвокат. От друга страна обаче, Индийският национален конгрес, основната организация, борила се за независимост, се обявява против разделянето. В нейните редици има хора от всички религии и за лидерите ѝ всички хора на територията на субконтинента представляват една нация, независимо от вероизповеданието.

Цялата ми душа въстава срещу идеята, че индуизмът и ислямът представляват две антагонистични култури и доктрини. Да се приеме такава доктрина за мен означава да се отхвърли Бог“,

заявява Ганди.

През март 1946 г. британска мисия пристига от Лондон, за да обсъди с двете организации предаването на властта. Джина, лидерът на Мюсюлманската лига, се съгласява Индия да остане една държава само при положение че централната власт е слаба и отделните провинции имат значителна автономия. Той вярва, че по този начин най-добре ще бъде зачетено правото на самоуправление на индийските мюсюлмани. Това условие обаче не е прието от Индийския национален конгрес. Една от водещите фигури в партията е Джавахарлал Неру, известен още като Пандит Неру, буквално „Ученият Неру“. Той е социалист по убеждение и има намерение да проведе масова индустриализация на Индия, за да изкорени ширещата се бедност. Такива реформи, разбира се, са невъзможни без силна централна власт, затова предложението на Джина за федеративна република е недопустимо за него. Преговорите, от които се очаква да дадат окончателно решение на проблема, се провалят с гръм и трясък. Джина призовава за протести и на 16 август 1946 г. хиляди мюсюлмани в Калкута се събират на митинг с искане за създаване на Пакистан.

Поклонници сушат дрехите си на остров Сагар по време на Гангасармела – най-големия поклоннически празник и панаир в Западен Бенгал и едно от най-големите традиционни събирания на хора в света. Снимка: Getty Images

Калкута, също като Лахор, е космополитен град с разнообразно население, но се намира в Бенгал, провинция в североизточната част на Индийския субконтинент. По-радикалната част от протестиращите, заедно с престъпни елементи, започват да извършват погроми над индуси. Избухват размирици и само за три дни хиляди губят живота си, а десетки хиляди – домовете си. Калкута, един от стълбовете на етническия мир в многообразна Индия, изпада в хаос. И до днес мнозина обвиняват британците, че не правят нищо, за да спрат насилието – по това време те все още управляват държавата и силите на реда са в техни ръце. Полицията обаче не напуска гарнизоните си, свидетели разказват, че безвластие цари по улиците. Насилието бързо се разпростира извън Калкута – мюсюлмани нападат индуси, индуси нападат мюсюлмани. Все по-очевидно става, че разделянето на Индия е неизбежно и че оттеглянето на британците няма как да протече мирно. Ганди обаче отказва да приеме тази реалност – той обикаля Бенгал и провежда общи молитви, продължавайки да твърди, че индийците са един народ. Постепенно обаче мюсюлманите спират да се припознават в него и да посещават беседите му. Въпреки пословичния му пацифизъм те го възприемат като поредния индуски националист, който иска да ги постави в подчинено положение в една индуска държава. Ганди вече не е обединителната фигура, зад която стоят неколкостотин милиона души, а наивен идеалист, отказващ да приеме неизбежното.

Цялата статия можете да прочетете в брой 69 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Подкрепете независимата българска журналистика, като се абонирате за съдържанието ни в Patreon

ПОДКРЕПИ INGLOBO

ПОЛУЧАВАЙ НАЙ-НОВОТО ОТ INGLOBO НА МЕЙЛА СИ. ЗАПИШИ СЕ ТУК:

cartmagnifierchevron-down

Ние използваме бисквитки, за да ви предоставим най-доброто онлайн изживяване. Като се съгласявате, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитки.

Настройките за поверителност са запазени!
Настройки

Когато посещавате който и да е уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация във вашия браузър, най-вече под формата на бисквитки. Контролирайте вашите лични услуги за бисквитки тук.



Позволява ни да ви показваме по-подхоящо за вас съдържание, сбързано с InGlobo, във Facebook.

Откажете всички
Приемете всички Услуги