Госпожица Непотопяема

Откъс от статията „Госпожица Непотопяема“, която може да прочетете в брой 65 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Чак до XIX век моряците не гледат с добро око на присъствието на жени на борда на кораба, защото се смята, че ще донесе нещастие. Разбира се, днес ситуацията е съвсем различна и никой не дискриминира пътниците в морето по пол. В началото на миналия век обаче една смела аржентинка от ирландски произход сякаш потвърждава, че поне тя никога повече не трябва да се качва на плавателен съд, защото в противен случай го чакат страшни нещастия. Само в рамките на пет години нейна „жертва“ стават трите най-големи и луксозни презокеански лайнера. Естествено, тя няма абсолютно никаква вина за бедите, които ги сполетяват. Но корабокрушенията им са факт. Тя самата обаче оцелява и при трите катастрофи, което ѝ печели прякора Госпожица Непотопяема.

Вайълет Констанс Джесъп е родена на 2 октомври 1887 г. насред пампасите, на ден път с кон от аржентинския град Баиа Бланка, разположен на брега на Атлантическия океан. Първият ѝ дом е едно пуесто – изключително скромна къщурка с гола земя вместо под, една стая и един-единствен стол за сядане. Построена е с кирпичени тухли от баща ѝ Уилям Джесъп, ирландски имигрант, решил да прекоси океана, за да опита късмета си в гледането на овце. След като приключва с градежа, той довежда в аржентинската провинция и младата си булка Катрин, която пристига с пълен гардероб дрехи, за сметка на домакинските пособия.

Обстановката е спартанска, легълцето на Вайълет е бивше сандъче за бутилки джин, с подобен произход е и останалата крайно семпла „мебелировка“. Катрин често раздава най-хубавите си одежди на местните жени от благодарност за помощта, която ѝ оказват, като например да ѝ помагат в покупките на най-важните за домакинството продукти от Баиа Бланка, защото тя не говори и дума испански. Но трудностите не плашат младите, те са влюбени и изпълнени с мечти. Вайълет е първата им рожба, след нея в семейството се появяват още осем деца, от които оцеляват пет.

По-късно в своите мемоари тя ще си спомня с много носталгия за тези свои ранни детски години, за безгрижния живот на открито, сред безкрайния простор на пампасите, за миризмата на земята след дъжд и вечерите край огъня в компанията на баща си и останалите гаучос, немалко от които – британци, потърсили ново начало на далечния континент. Всичко това приключва, когато Уилям се вижда принуден да приеме чиновническа длъжност в пристанищните власти на Баиа Бланка, защото не разполага с достатъчно средства за цяло собствено стадо овце, а без такова много трудно може да разчита финансовото състояние на семейството му да се подобри.

По-късно той получава работа в столицата Буенос Айрес и за известен период наистина изглежда, че нещата се подреждат и парите вече не са чак такъв повод за притеснение. Разрастващото се семейството обаче е тормозено от други, по-сериозни проблеми. Децата се появяват на бял свят едно след друго, но са застигнати от куп болести – дифтерия, едра шарка, скарлатина, менингит, и три от тях си отиват съвсем малки. Уилям е ангажиран по цял ден с работа и на Катрин ѝ става все по-трудно да се справя с всички задължения вкъщи и с отглеждането на толкова много деца, но Вайълет ѝ оказва незаменима помощ, като често се нагърбва не само с готвенето и чистенето, но и с грижата за по-малките си братя и сестри. Това ще се окаже добра школовка за бъдещите ѝ занимания. Истинските изпитания обаче тепърва я очакват.

Самата тя прекарва голяма част от детските си години, страдайки от различни заболявания, но най-тежкото и продължително от тях е туберкулозата. Неведнъж различни лекари с мрачно изражение правят прогноза, че за Вайълет изходът от болестта най-вероятно ще е летален. Те обаче не подозират, че си имат работа с боец, който в никакъв случай не е готов да се прости с живота си, дори и изправен пред най-страшните предизвикателства. Напротив, всички трудности изграждат характера ѝ и я карат да порасне преждевременно и да се превърне в силна, способна и решителна млада жена.

Най-големите презокеански лайнери в света

„Олимпик“ е първият от триото суперлуксозни лайнери на компаниятаWhite Star Line и дава името на целия им клас. Строежът му започва в корабостроителницата „Харланд и Улф“ в Белфаст на 16 декември 1908 г. и отнема около 20 месеца. Корабът е пуснат на вода на 20 октомври 1910 г., а довършителните работи по обзавеждането и оборудването продължават до 31 май 1911 г. На 14 юни, при огромен интерес от страна на пресата и обществеността и с Вайълет Джесъп на борда си, „Олимпик“ потегля на първото си официално плаване от Саутхемптън до Ню Йорк. В Голямата ябълка също го чакат с нетърпение. Докато е в местното пристанище, шефовете на White Star пускат свободен достъп и над 8000 души се качват на борда, за да го разгледат. При отплаването му обратно за Англия корабът е изпратен от 10 000 зрители.

Всичко върви добре до петото плаване, когато на 20 септември 1911 г. „Олимпик“ се сблъсква с британския крайцер „Хоук“. Катастрофата става, докато двата кораба плават успоредно един на друг в пролива Солент, отделящ остров Уайт от останалата част на Великобритания. Ударът е толкова силен, че носът на военния кораб, предвиден да бъде използван като таран срещу вражески съдове, е напълно сплескан, а в корпуса на „Олимпик“ зейват две огромни пробойни – една над водата и още по-голяма под водолинията. В резултат два от водонепроницаемите отсеци на пътническия съд са наводнени, валът на витлото е изкривен и корабът леко потъва при кърмата. Въпреки пораженията обаче „Олимпик“ успява да се завърне в Саутхемптън на собствен ход. В същото време състоянието на „Хоук“ е толкова лошо, че корабът едва не се преобръща. Всичко това, заедно с факта, че никой на борда на лайнера, включително Вайълет Джесъп, не е сериозно пострадал, допълнително затвърждава мита за непотопяемостта на корабите от клас „Олимпик“…

„Титаник“

В 23:40 ч. корабно време на 14 април 1912 г. Вайълет Джесъп е в койката си, когато „Титаник“ се сблъсква с айсберг. След първоначалния силен удар настъпва тишина. Нарушена е от спокойните думи на другата стюардеса, с която делят каютата: „Звучи сякаш нещо се е случило“. По същия немислимо спокоен начин и самата Вайълет разказва в мемоарите си за последвалите драматични събития. Двете се обличат и излизат от каютата, където срещат друг стюард на име Стенли, който им казва, че корабът потъва. Джесъп не вярва, че това е възможно, но въпреки това започва дисциплинирано да изпълнява задълженията си, като отвежда поверените ѝ пасажери към спасителните лодки. А след това, тъй като привидно няма какво повече да прави, се връща заедно със съквартирантката си в каютата, където започва разсеяно да подрежда, да си сгъва нощницата, все още невярваща, че се случва нещо страшно.

От това състояние е извадена от същия този „добър стар Стенли“, който се появява на вратата, сграбчва я за ръката и почти изкрещява: „За Бога, не осъзнаваш ли, че корабът ще потъне“, след което набързо преравя гардероба, връчва ѝ каквито топли дрехи е намерил и настоява незабавно да се върне на палубата. Пътниците горе обаче все още не са осъзнали сериозността на положението. Затова отговорност носят и офицерите, които обясняват, че всичко това са предпазни мерки за всеки случай. Те се опасяват, че в противен случай ще избухне паника, която ще затрудни евакуацията, но все пак заповядват на Вайълет да си сложи спасителната жилетка, за да даде пример на пасажерите. Много от лодките са спуснати във водата едва наполовина пълни с хора. След трагедията се появяват различни версии защо не е бил използван пълният им капацитет. Според някои офицерите са смятали, че лодките няма да издържат тежестта на всички предвидени да се качат в тях хора при спускането. Други пък твърдят, че самите пътници са отказвали да се качат само заради едните предпазни мерки или просто от страх. Така или иначе, от всички 1178 места в лодките са заети само 705.

Цялата невероятна история може да прочетете в брой 65 на InGlobo.