Нгоронгоро – дарът на живота
Въпреки неуморните усилия на човека да унищожава цели животински видове и да ограничава ареала на останалите, Източна Африка все още може да се похвали със значителни популации от хищници и тревопасни животни. Никъде обаче концентрацията им не е толкова голяма, както в Нгоронгоро. В кратера на угасналия вулкан в Танзания на площ от 264 км² бродят над 25 000 едри диви животни, а само допреди около седем години те са били 65 000. Но и сега Нгоронгоро е мястото в Африка с най-голяма гъстота на лъвове и въобще на хищници. Те си преживяват много добре тук благодарение на огромните стада от копитни животни, обитаващи кратера. Всъщност Нгоронгоро е постоянна сцена на невероятна природна драма, в която животът и смъртта винаги вървят ръка за ръка. Стадата разчитат на природните дадености на кратера за своята паша и за утоляването на жаждата си, но ежедневно рискуват да се превърнат в плячка на дебнещите ги хищници.
На сравнително ограничената територия на Нгоронгоро човек има редкия шанс да види накуп всички представители на Голямата петорка на Африка – лъв, слон, носорог, бивол и леопард, а и много други от най-прочутите африкански животни. Изворите Нгоитокток, например, са любимо място на голямата местна популация от хипопотами. По време на дъждовния сезон, който тук е от ноември до април (с пик от февруари до и април) плитчините на езерото Магади привличат ята фламинго. Гората Лереал пък е предпочитана от големите слоновете в кратера. При хищниците най-многобройни са петнистите хиени – около 600, лъвовете са около 60, а освен това има и златисти и черногръби чакали, дългоухи лисици, гепарди и други членове на семйството Котки. Менюто им се състои от многобройните местни тревопасни животни, сред които най-често срещани са антилопите гну (7000), кафърските биволи (над 4000), зебрите (4000), обикновените антилопи кана (3000) и газелите на Грант и Томсън (3000). По-редки са брадавичестите свине, обикновените бубали (вид едри антилопи), винторогите антилопи, водните козли и обикновената редунка (още една разновидност на антилопите). Около 20% от антилопите гну и зебрите ежегодно мигрират между кратера и прочутия по-голям съседен национален парк Серенгети, от който Нгоронгоро е част до 1959 г. Тук човек има и редкия шанс да види критично застрашения черен носорог – около 30 негови представители обитават дъното на кратера.
Не по-малко впечатляващо от богатството на животински видове е и самото им местообитание. Нгоронгоро е най-големият в света неактивен, цялостен и незапълнен с вода вулканичен кратер. Стръмните му стени образуват почти идеален кръг с диаметър около 20 километра. Понастоящем те са високи до 610 метра, а самият кратер се намира на около 1500 метра надморска височина. Според учените вулканът е образуван преди около 2,5-3 милиона години и е угаснал преди около 250 000 години. Изчисленията сочат, че оригиналната му надморска височина преди разрушилите го мощни изригвания е била между 4500 и 5800 метра. Днес дъното на калдерата (вулканично образувание, получено при сриване на кратера навътре в самия него) е покрито с наситенозелена савана, акациеви гори, сини езера, блата, извори, потоци и реки. Изобилието от вода е основната причина за концентрацията на толкова много животни в кратера. А пролетно време долината се покрива с хиляди цветя с най-различна окраска. По-нагоре, към ръба на кратера, растителността преминава в дъждовни гори.
На самия ръб са кацнали шест хотела в традиционен местен стил, най-старият от които е от 1939 г., а в района има и 16 къмпинга, предназначени за организираните сафари екскурзии. Посетителите могат да влизат в кратера само с автомобили със задвижване на четирите колела. Разрешено е да се пребивава на дъното му в интервала от 6 до 19 ч. и то за не повече от шест часа, но продължителността на престоя всъщност не се следи особено стриктно. Освен моторизирани, се предлагат и пешеходни екскурзии, при които обаче посетителите наистина трябва да си гледат в краката, защото там може да ги очакват неприятни изненади. Едни от тях са т.нар. сафари мравки. Малките лъскави кафяви насекоми пресичат бързо пътеките в гъсти колони. Проблемът е, че са месоядни, така че ако стъпите в колоната им, моментално полазват по крака и започват да хапят. Затова е добра идея да се движите с дълги панталони с крачоли, втъкнати в чорапите (колкото и зле да изглежда това), както и да внимавате къде стъпвате. Последното е полезно и заради змиите, макар че те по принцип избягват хората. Изключение от това правило е шумящата пепелянка – дебела, мудна кафяво-жълта змия, която обича да лежи на пътеките и особено през нощта спокойно може да бъде настъпана. Тя е отговорна за най-много смъртоносни ухапвания в Африка. Краката на туристите са застрашени и от бодлите на ниското дърво Senegalia mellifera от рода на акациите, известно още като трън „чакай малко”. Дългите прави бодли могат да пробият кожата, дрехите, меките подметки на обувките и дори автомобилните гуми, затова носенето на сандали предполага бдителност. Не са за пренебрегване и скорпионите, обитаващи по-сухите местности. Те могат да се промъкнат в обувки, дрехи или оборудване, оставени навън през нощта. Убождането им причинява силна болка в продължение на няколко часа. Но ако се внимава и се спазват елементарни правила за безопасност, обиколката на Нгоронгоро е приятно и вълнуващо изживяване.
Годишно около 450 000 човека идват да съзерцават животните и кратера, което представлява 60% от всички туристи, посещаващи Танзания. Най-доброто време за наблюдаване на дивите животни е през сухия сезон (май-октомври), когато всички се събират около постоянните водни източници. Животните обикновено избягват контакта с туристите, но някои от тях, особено бивола и слона, може да нападнат човек, ако са изненадани или провокирани. Нгоронгоро е играл ролята и на естествен декор за голямото кино – тук са снимани някои сцени от спечелилия седем „Оскара”, включително и за най-добър филм през 1986 г., „Извън Африка”.
Освен основната си калдера Нгоронгоро има и още два вулканични кратера. Олмоти е известен с красивите си водопади, а Емпакай – с дълбокото си езеро и тучните си зелени стени.
Нгоронгоро е само един от от около 30 активни и още много спящи и изгаснали вулкани в Източноафриканската рифтова система. Тя дължи името си на Голямата (или Източноафриканската) рифтова долина, във или до която са разположени около 80% от вулканите на африканския континент. По-голямата част от тях са стратовулкани – високи, стръмни, конусовидно геоложки образувания, изградени от пластове втвърдена лава и вулканична пепел. През последните 150 години в района са регистрирани над 110 изригвания на 18 различни места. Повечето от изригванията са с експлозивен характер и нанасят големи щети. Вулканите обаче дават и живот – огромните количества изхвърлена пепел поддържат тучните саванни пасища, така любимия на разнообразния животински свят. Източноафриканската рифтова долина се намира между двете разклонения на огромен разлом с дължина 6500 километра и ширина 50-60 километра, който започва от Ливан в Азия и достига до Мозамбик на юг. Това е едно от геоложките чудеса на света, където тектоничните сили се опитват да създадат нови плочи, като разделят старите. Към момента процесът върви със скорост от 6-7 милиметра годишно, но ако продължи, би довел до отделянето на Източна Африка от континента и до образуването на нов океански басейн.
Кратерът Нгоронгоро се намира в едноименната защитена природна зона с площ 8292 км². През нея, както вече стана дума, преминава величествената ежегодна миграция на копитните животни в Източна Африка. Всеки декември в равнините пристигат 1,7 милиона антилопи гну, 260 000 зебри и 470 000 газели. През юни те се изнасят обратно на север. В защитената зона се наблюдават над 500 вида птици, сред които щраус, бял пеликан и короновани жерави. През дъждовния сезон тук идват и мигриращите птици от Евразия – добре познатите ни бели щъркели и лястовици, както и жълтата стърчиопашка, които се смесват с местните кокилобегачи, седлоклюни щъркели, ибиси и различни видове патици.
Защитената зона Нгоронгоро заема централно място в изследванията на немския професор от полски произход Бернхард Гжимек и сина му Михаел през 60-те и 70-те години, подчертали необходимостта от незабавни действия за спасяването на дивите животни тук и в Серенгети. Първата книга, написана от Бернхард – „Няма място за дивите животни” допринася в голяма степен за създаването на природни резервати в Африка. През 1960 г. той получава „Оскар” за документалния си филм „Серенгети не трябва да загине” и така става първият германец след Втората световна война, получил наградата. По време на снимките на филма през 1959 г. обаче загива Михаел, след като управляваният от него самолет се сблъсква с лешояд. Той е погребан в Нгоронгоро, а през 1987 г. до тленните му останки е положена и урната с праха на Бернхард. На паметната плоча, поставена след смъртта на Михаел, е написано: „По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината”. В една от книгите си пък Бернхард Гжимек казва: „Големите градове продължават да се разрастват. В близките десетилетия и векове хората няма да пътуват, за да видят чудесата на инженерната мисъл. Те ще напускат мръсните си градове, за да съзрат последните места на Земята, където Божиите създания живеят в мир… Има разлика между дивите животни, живеещи естествен живот в природата, и архитектурните чудеса. Дворците могат да бъдат построени отново, ако бъдат разрушени по време на война. Ако обаче дивият свят на Серенгети бъде унищожен, никаква сила на Земята не ще може отново да го възроди”. Книгите и филмите на Бернхард запалват и у мнозина българи, особено сред родените през 60-те и 70-те години, интереса към дивите животни на Африка.
Другата най-голяма забележителност в защитената зона Нгоронгоро е дефилето Олдувай (по-правилното произнасяне е Олдупай) – един от най-значимите археологически обекти на Земята. Тук през 1959 г. британската палеоантроположка Мери Лийки намира останки от най-старите човешки предци. Откритият череп на ранното човекоподобно същество от вида, известен в наши дни като Paranthropus boisei или Australopithecus boisei (от рода на австралопитеците), е на предполагаема възраст 1,75 милиона години. Лийки гальовно нарича древния собственик на черепа Лешникотрошача. Това откритие, заедно с фосилите на над 60 ранни видове хоминиди (човекоподобни), сред които Homo habilis (Сръчният човек) и Homo erectus (Изправеният човек), завинаги променят разбирането на учените за зората на човешката история и за физическото, поведенческото и технологичното развитие на човешките предци. Разкопките показват как при различните видове хоминиди постепенно нараства размера на мозъка, както и сложността на използваните от тях каменни оръдия на труда. Лийки прекарва по-голямата част от останалия си живот в района, проучвайки фосили заедно със своя съпруг и колега Луис. И в наши дни арехолози от цял свят продължават да работят в дефилето през сухия сезон. А извън него, в непосредствена близост, се намира една чисто природна и сюрреална забележителност – Подвижните пясъци. Това е висока 9 и дълга 100 метра черна дюна от вулканична пепел, разположена насред тревистата равнина. Образувана е от изригванията на активния стратовулкан Ол Дойньо Ленгай. Всъщност дюната не е неподвижна, а вятърът я премества със средно 17 метра годишно. В подножието на Ол Дойньо Ленгай пък е соленото и силно алкално езеро Натрон – местността в Източна Африка, която привлича най-много розови фламинго през размножителния период. Всъщност солеността и големите популации от фламинго са характерни за всички езера в защитената зона.
На 45 километра южно от Олдупай се намира един друг район, който носи следите на най-ранните хора. Лаетоли е дълга 27 метра пътека, където във вкаменената вулканична пепел са се запазили отпечатъци от стъпки на човекоподобни същества на предполагаема възраст 3,6 милиона години. Следите най-вероятно са направени от представители на вида Australopithecus afarensis и показват, че съществата са стоели изправени и са ходели на два крака. Това безспорно е едно от най-изумителните и важни научни открития на нашето време. Екипът на Мери Лийки намира следите през 1976 г. и прави разкопки на мястото две години по-късно. Отдавна се планира тук да бъде изграден музей със средства от ЕС, но той продължава да е в процес на строителство. Към момента има само един малък временен музей, а отливки от отпечатъците могат да бъдат видяни в музея на Олдупай, който се намира на ръба на дефилето. В него са изложени и скелети на много изчезнали животни, споделяли света с ранните хора.
Северозападно от Нгоронгоро, но все още в границите на защитената зона, се издига изолиранта и рядко посещавана планина Гол. Тя е от онези места, които са толкова далеч от туристическите маршрути, че до тях водят единствено пътеки, прокарани от дивите животни и традиционните местни пастири. Гол и целият район на Нгоронгоро е населен от масаите – красивите, стройни полуномади от Източна Африка, известни със смелостта, танците и ярките си червени одежди, наречени шука. Дрехите се натъркват с естествена боя, за да придобият характерния си цвят, и с мазнина, която ги прави непромокаеми и топли, а това помага на масаите да издържат на големите температурни амплитуди в рейона.
Масаите се появяват тук в началото на XIX век и след здрави битки прогонват тогавашните обитатели на областта от народа датога и по-специално от най-голямото му и войнствено племе барабейг. Днес в защитената зона живеят около 42 200 масаи заедно със своя едър рогат добитък, магарета, кози и овце. На масаите им е разрешено да водят животните си на паша и водопой в кратера, но не и да живеят и да обработват земя в него. Те обаче могат да се движат свободно навсякъде другаде в защитената зона. Добитъкът осигурява и основните съставки в диетата на масаите – мляко, кръв и месо. В миналото ловът на лъвове е бил традиционно занимание за масайските мъже, въоръжени само с копия. Впоследствие ловът е забранен на хартия в Югоизточна Африка, но те и днес се впускат в преследване на някой лъв, ако той нападне добитъка им. Убиването на лъв е един от старите ритуали, ознаменуващи превръщането на младежа в мъж и воин, така че тези масаи, които докажат куража си по този начин, и в наши дни не са застрашени от сериозен сблъсък със закона. Все пак намаляващите популации на лъвовете притесняват властите, затова те насърчават програми, които превиждат масаите да получават компенсации, ако лъв изяде животните им, вместо просто да преследват и убиват хищника. Така или иначе, убиването на царя на животните продължава да се счита сред масаите за проява на голяма смелост и издига моментално социалния статут на мъжа. Лъвско-масайските сблъсъци донякъде опровергават твърденията на управата на Защитената зона Нгоронгоро, че това е единственото място в света, където хората и дивите животни съществуват съвместно в хармония. Но това не пречи зоната да е обявена за човешки и биосферен резерват през 1971 г. и да бъде включена в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.
Масайското общество е стриктно разделено на възрастови групи. Всяка от тях има ясни отговорности, свързани с осигуряване благополучието на племето. Всички момчета прекарват ранните си години в грижа за добитъка на открити пасбища. Между 7 и 16-годишна възраст те постепенно започват да обикалят все по-далеч в търсене на вода, често придружавани от воини от следващата възрастова група, които ги пазят от други племена и природни опасности и учат момчетата как да оцеляват. След края на дългия и сложен процес по провъзгласяването на момчето за муран (или моран) – член на воинската класа, младежите пускат по-дълга коса, украсяват главите си с орнаменти, боядисват лицата си с охра и поемат отговорностите, присъщи на новата им възрастова група. Всеки от тях остава моран в продължение на около 10 години, докато „средната възраст” не донесе церемонията, която превръща воина в зрял и уважаван старейшина. Тогава майка му остригва до кожа косата му и на него за първи път му се разрешава да пие алкохол, приготвен специално за тържеството от ферментирали корени на алое и мед. От този момент нататък мъжът става част от колективното управление на своя лагер, като решава всички въпроси от наказанията за престъпления до връзките с външния свят, освен това напътства децата и разказва истории. Масайските жени, известни с богатите си, многослойни колиета, изработени от мъниста, с дългите си обеци и украшения за глава, нямат толкова разнообразен и вълнуващ план за живота. Обикновено се женят много млади, а често са обещавани на бъдещия си съпруг далеч преди да имат собствено мнение за бъдещето си, понякога дори още преди да са родени.
За известен период масаите са имали конкуренция във владеенето на земите в района. Както и навсякъде другаде в Африка, тя идва от европейските заселници, първите от които се появяват в кратера преди малко повече от един век, в края на съществуването на колонията Германска Източна Африка. Някои си правят домове по хладните планински склонове наоколо, но двама братя разделят дъното на кратера помежду си и всеки от тях построява ферма, отглежда посеви и се опитва да поддържа стадо крави. Опитва, защото масаите постоянно ги крадат. И не са единствени. Лъвовете също често атакуват добитъка. Легендата разказва как на братята толкова им омръзнало да губят животните си, че се обърнали към колониален ловец с изключително подходящата фамилия Хънтър („ловец” на английски) и му платили да отърве стопанствата им от хищниците. Хънтър се справил майсторски с унищожаването на лъвските прайдове, а услугите му били високо ценени. Толкова високо, че когато единият брат умрял при нещастен случай, другият предложил на ловеца братова половина от кратера на смешната цена от една гвинея. Хънтър бил заинтригуван от офертата, но скоро го извикали в кенийския град Момбаса и повече не се върнал. Останките от двете ферми могат да бъдат видяни и днес.
Поне от 200 години насам обаче истинските господари на Нгоронгоро са масаите. Именно те дават и името му. На техния език маа Нгоронгоро означава Дарът на живота. А когато си тук, най-добре разбираш смисъла на този израз.
