Мон Сен Мишел – Абатството сред морето

На един скалист остров в залив на Ла Манш, на около километър от брега на региона Долна Нормандия близо до границата му с Бретан, се извисява някогашното бенедиктинско абатство Мон Сен Мишел. Островът е приливен, което означава, че при отлив до него може да се стигне по суша. Мон Сен Мишел е най-известната забележителност в района и второто най-посещавано място във Франция (от около 3 милиона туристи годишно) след региона Ил дьо Франс, който включва Париж и околностите. В същото време обаче постоянните жители на острова с площ почти един квадратен километър са едва 50. А от тях само 25 нощуват всяка вечер на скалистия хълм.
Отдалеч островът с манастира, „натрупаните” по склоновете сгради и крепостните си стени прилича на пясъчен замък, издигащ се от околните плитчини. Целият комплекс изглежда странно познато и на запаления киноман. Причината е, че Мон Сен Мишел е използван като модел за създаването на града Минис Тирит от филма „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля”.

Всъщност това място не е било винаги остров. В праисторически времена районът е бил изцяло на сушата. С надигането на морското ниво обаче ерозията променя крайбрежния пейзаж и в залива се появяват няколко големи оголени гранитни скали, които успяват да издържат на влиянието на океана. Една от тях е Мон Томб, наречена по-късно Мон Сен Мишел. Обиколката на гранитния конусовиден хълм е около 960 метра, а най-високата точка е на 92 метра надморско равнище.
Първите обитатели на острова са келтски отшелници, които намират последователи сред местните хора. През VI-VII век скалистото образувание е използвано като крепост от гало-римляните (населението в римската провинция Галия), но е превзето от франките. Ранната история на манастирската обител започва през 708 г. с едно видение на католическия светец Обер, по онова време епископ на близкия град Авранш. Пред него се появява Архангел Михаил и му нарежда да построи параклис на острова при устието на река Куено. Легендата разказва, че Обер първоначално игнорира заръката, но при повторната си поява Архангел Михаил вкарва пръст в черепа му и отново настоява за изграждането на молитвения дом за поклонници. След третото си видение с архангела Обер се захваща за работа и вдига параклиса, който е осветен на 16 октомври 709 г. Предполага, че епископът е бил погребан в него след смъртта си 11 години по-късно. И днес в базиликата на Авранш се пази череп с дупка, за който се твърди, че е този на Обер.
Постепенно на скалистия хълм започва да се оформя монашеска общност. От есента на 911 г. тя получава подкрепа от викинга Гьонгу-Хролфр Рагнвалдсон, известен като Роло, който е първият владетел на Нормандия. Богатството, с което той изведнъж дарява монасите обаче неусетно започва да ги отдалечава от уединения им религиозен живот. Тенденцията се запазва и при сина на Роло Уилям I „Дългият меч”. Богатите и набожни околни принцове също са щедри към монасите и те започват все повече да се отдават на удоволствията вместо на службата си. Вниманието им вече е насочено най-вече към изобилните трапези, пътуванията и лова, финансирани от благородниците. Когато синът на Уилям – Ричард I, става херцог на Нормандия, той се опитва да вкара монасите в правия път. Свикнали с хубавия си живот обаче, те не разбират от дума и накрая с благословията на папата и одобрението на краля на западните франки той решава да ги замени с монаси от Бенедиктинския орден, които да основат манастир на острова. За целта изпраща на Мон Сен Мишел няколко войника, които да предадат заповедта му: „Завърнете се към религиозния живот и станете членове на Бенедиктинския орден или напуснете!” Само един от монасите се съгласява, а всички останали напускат острова. На тяхно място идват бенедиктинците и така през 966 г. е основано абатството им.

В следващите столетия комплексът започва да се разширява, като новите, по-големи постройки се издигат буквално върху предишните. На мястото на първоначалния параклис е построена по-обширната църква „Нотр Дам Су Тер” („Дева Мария под земята”). В наши дни пък тази църква се намира под нефа на съвременния храм на абатството. Сегашният вид на манастира започва да се оформя от 1022 г. насам, откогато датира строежът на първите сгради около и върху „Нотр Дам Су Тер”. При него са запазени първоначалните стени, ограждащи църквата, но са добавени просторни вътрешни галерии, параклиси, крипти, дворове, жилищни помещения, трапезария, винена изба, лечебница. Основната църква, чийто строеж започва през 1060 г., е изградена в романски стил, а средокръстието й (мястото, където главният неф се пресича с трансепта във формата на кръст) се пада точно върху най-високата точка на скалата. Днес туристът забелязва отдалеч издигащото се на върха на острова величествено готическо здание с високи стени и множество кули. То е увенчано с централна кула в неоготически стил, върху която е поставена статуя на св. Архангел Михаил, извисяваща се на 170 метра над водата.
През Средновековието в подножието на християнската обител постепенно започват да се заселват хора и така по стръмните склонове на хълма изникват различни жилищни и обществени сгради, като и до днес са запазени някои къщи от XIV век. Градът Мон Сен Мишел оформя своя облик. Архитектурната композиция на острова следва представата на феодалното общество за устройството на света – на върха, най-високо, е Бог, олицетворен от абатството, под него са административните постройки на местната власт и големите домове на благородниците, по-надолу – магазините и къщите на занаятчиите и търговците, а на най-ниското ниво, извън стените на града, са къщите на рибарите и земеделците. Освен високи стени, внушителните отбранителни съоръжения, които заобикалят острова в основата му, включват и защитни кули. Не само те обаче стават причина Мон Сен Мишел да е изключително труден за превземане от нашественици. Самото разположение на острова прави атаката срещу него обречено занимание. Дори при отлив подвижните пясъци и силните течения затрудняват достъпа до хълма, а приливът съвсем ограничава действията на обсаждащите го.
А основания Мон Сен Мишел да бъде подлаган на нападения има, защото манастирът е активен участник в доста политически събития през Средновековието. През 1067 г., например, подкрепя Вилхелм Завоевателя, който година по-рано е завладял Англия и е станал неин крал. В резултат на това манастирът получава земи и имоти от другата страна на Ла Манш. Една от подарените територии е малък остров до югозападния бряг на Корнуол (най-югозападната част на Англия), който впоследствие е оформен като двойник на Мон Сен Мишел, а изграденият върху него манастир получава името Сейнт Майкълс Маунт (английски превод на Мон Сен Мишел). Оригиналният френски остров с манастир е изобразен на Гоблена от Байо с размери 68,38 на 0,5 метра, върху който са представени събитията около Норманското нашествие в Англия. В една от картините върху бродирания плат последният англо-саксонски крал на Англия Харолд спасява двама нормански рицари, затънали в подвижните пясъци на плитчините край Мон Сен Мишел. Векове по-късно англичаните неколкократно се опитват да превземат укреплението по време на Стогодишната война (1337-1453), но без успех. Особено масирана са атаките през 1433-34 г., но малкият гарнизон на Мон Сен Мишел ги отбива. Там и до днес се пазят две бомбарди (най-старият вид оръдие) от ковано желязо, използвани от англичаните за обстрел на обсадения град. Твърди се, че героичната съпротива на гарнизона вдъхновила за борба всички французи и особено Жана д‘Арк, която се превръща в един от героите на Стогодишната война.
Естествената изолираност на Мон Сен Мишел прави трудно не само проникването на острова, но и измъкването от него. Крал Луи XI (управлявал 1461-1483 г.) пръв осъзнава този факт и нарежда манастирският комплекс да се използва и като тъмница. Този тип приложение на абатството дори зачестява при наследниците на краля, за да се стигне до Френската революция, по време на която, през 1791 г., абатството е затворено и окончателно превърнато в затвор, чиито първи обитатели са духовници, противопоставящи се на новия републикански режим. В един момент в тъмницата на зандана лежат 300 свещеници, а абатството се сдобива с прякора „Бастилията на морето”. Още преди революцията в Мон Сен Мишел вече почти не са останали действащи монаси, защото престижът и популярността му като място за поклонение са западнали в периода на Реформацията. В новия затвор корупцията се шири необезпокоявано и най-богатите му обитатели са пускани да слязат до града в подножието на абатството. В определен период около 700 от затворниците са принудени да изработват сламени шапки в специална работилница, организирана от манастира, но цялото това струпване на слама води до избухването на пожар през 1834 г., който поврежда частично сградите. Две години по-късно редица известни личности, сред които е и Виктор Юго, започват кампания за възстановяването на обекта като национално архитектурно съкровище. В резултат император Наполеон III най-после закрива затвора през 1863 г., а 11 години по-късно Мон Сен Мишел е обявен за исторически паметник. През 1979 г. и ЮНЕСКО признава значимостта на острова и залива, като ги включва в Списъка на световното културно и природно наследство. Междувременно, в чест на 1000-та годишнина от основаването на бенедиктинското абатство, през 1966 г. монаси от този орден заживяват отново в Мон Сен Мишел, за да възстановят първоначалното предназначение на обекта като религиозно средище. От 2001 г. те са заменени от монасите и монахините от Монашеските братства на Йерусалим, които провеждат служби в църквата всеки ден без понеделник.

Приливите в залива на Мон Сен Мишел са едни от най-високите в света. Разликата между най-високото и най-ниското ниво на водата за деня достига 14 метра. Вместо да газят в пясъка при отлив обаче днес туристите могат да стигнат до острова по дълъг 760 метра мост, върху който са изградени пешеходни алеи и път, отворен само за шатъл автобуси. Леката конструкция на моста позволява на водата да се движи свободно около острова и намалява отлагането на наноси. Дори и мостът обаче е напълно потопен под вода на 21 март 2015 г., когато се образува т.нар. „суперприлив” и океанът достига най-високото си равнище за последните 18 години.
Туристическите маршрути в самия Мон Сен Мишел започват от входа на средновековния град – портата Баволе, построена през 1590 г. Веднага след нея е разположена впечатляващата сграда от началото на XVI век, наречена Караулното помещение на бюргерите (постовите), днес превърната в туристически офис. След нея започва Гран рю – главната улица на селището. По нея интересните исторически постройки следват една след друга. Посетителят минава през Булевардната порта (от края на XV век) и Кралската порта. Втората е защитена от подвижна вертикална решетка, а над нея е т.нар. Кралска къща, която днес изпълнява ролята на кметство. Недалеч се намира Артишоковата къща, името на която идва от цветната украса на таванските прозорци. Сградата е построена напреко на улицата и оформя своеобразен мост над нея. По-нататък се редуват и симпатични магазини, ресторанти и хотели, както и няколко музея.
Едно от най-известните места, съчетаващи възможността за хапване и преспиване, е La Mère Poulard. Ресторантът датира от 1879 г. и е прочут най-вече със стената, изпъстрена с автографи на хора като Ърнест Хемингуей и Ив Сен Лоран. Отворен е от Анет Бутио, която обаче скоро открива, че посетителите хапват набързо и си тръгват, за да не ги хване прилива. Затова предприемчивата домакиня се изхитря да приготвя огромни омлети, които карат гостите да се застояват и в крайна сметка да пренощуват в хотела. Оттогава ресторантът се слави с омлетите си, които са дебели по няколко сантиметра и приличат повече на суфле. Сред другите традиционни специалитети на местните ресторанти са агнешко бутче и различни рибни и морски дарове от залива.
В един от музеите – т.нар. Археоскоп, историята на Мон Сен Мишел е представена с интересно мултимедийно шоу, включващо видео, звук, светлинни и лазерни ефекти, холограми. Историческият музей пък предлага колекции от стари оръжия, картини, скулптури, часовници, модели на кораби, разходка из старите тъмници и достъп до перископа от XIX век, с чиято помощ може да бъде разгледан заливът. Прозорец към миналото осигуряват и занаятчийските магазинчета, в които се пазят средновековните традиции в изработването на медни, глинени и порцеланови изделия.
Главната улица извежда до величественото Голямо стълбище, което е само прелюдия към основната забележителност на острова – абатството. То е отворено за посетители целогодишно, освен на 1 януари, 1 май и 25 декември, а входният билет струва 10 евро. Достъпът на кучета е забранен, но собствениците им спокойно могат да ги разхождат в селището в подножието на манастира. Комплексът е като нагледно помагало по средновековна архитектура от периода XI-XVI век. А от него се разкрива и прекрасна гледка към цялата околност.
Мон Сен Мишел далеч не е единственото съкровище на региона Нормандия, разположен в северозападна Фрация. Тукашната природа не е съвсем деликатна и изящна, но спира дъха най-вече с гледката на бруления от ветровете бряг и тучната зелена вътрешност. Атлантическият прибой, лазурно-изумрудените води, суровото крайбрежие с искрящо бели отвесни варовикови скали и дългите пясъчни плажове, разпръснати из стотици заливчета, съчетават усещането за груба сила с първична красота.
Районът е изпъстрен със задрямали рибарски селца и оживени пристанищни градове, елегантни крайморски спа комплекси и приятни курорти. Едно от миниатюрните рибарски селища – Етрета, разположено на около 32 километра от Хавър, предлага достъп до най-доброто от „визитната картичка” на Нормандия – варовиковият скалист пейзаж. Етрета е „открито” през XIX век от художниците, които намират в него перфектния модел за живописните си платна. Един от тях е самият Клод Моне. Селото е разположено в голям залив и е заобиколено от всички страни от романтични алабастрово бели скали със странни образувания. Сред тях особено известна е ерозиралата скална арка западно от Етрета, която напомня за слонски хобот, забит във водата. Точно срещу нея, насред океана, се намира високото 70 метра островърхо скално образувание, известно като Иглата. Цветът на скалите е дал името на целия бряг между Хавър на югозапад от Етрета и Льо Трепор на североизток. Наричат го Кот д’Албатр – Алабастровият бряг, а в някои части скалите са високи над 100 метра.

Както вече стана дума, Мон Сен Мишел се намира в съседство и с един друг прочут и живописен френски регион – Бретан. Границата между него и Нормандия се намира само на четири километра от острова с абатството. Бретан е район с дълга история и някога е приютявал древна цивилизация, която и до днес озадачава учените. Никой не знае кои всъщност са били представителите на тази мегалитна култура. Не е ясно и каква функция са изпълнявали менхирите (от бретонски, men – камък, hir – дълъг, висок) – големите продълговати камъни, забити самостоятелно в земята или образуващи дълги алеи. Менхири има и в България, а най-големият подобен обект в света е именно в Бретан – около селото Карнак, където има общо 2813 камъка, подредени в 13 редици. Бретанските менхири са вдигнати между 5000 и 2000 г. пр.Хр., но изследователите все още не могат да отговорят дали са представлявали слънчеви или лунни календари, дали са били символ на плодовитостта или са маркирали маршрута на процесии, свързани с някой култ. С повече сигурност може да се твърди, че около 500 г. пр.Хр. келтите се заселват в Бретан и му дават името Армор – „Земя при морето”. Следи от влиянието на келтската култура са се запазили и до днес, най-вече в автентичния бретонски език, който е от келтската езикова група, както и в характерното твърдоглавие на местните хора. С дългата си 1200 километра брегова ивица Бретан е една от най-популярните морски дестинации във Франция след Лазурния бряг. Регионът обаче за първи път добива международна известност благодарение на комиксовите герои Астерикс и Обеликс. Те забавляват читателите от 1959 г., когато за първи път се появява поредицата, написана от Рене Госини и илюстрирана от Албер Юдерзо. За съжаление на феновете им, които посещават Бретан обаче, всички села, описани в комикса, са просто плод на въображението на авторите. Но районът предлага достатъчно други очарователни местенца. Като стария корсарски град Сен Мало, който е възстановен в оригиналния си вид след Втората световна война и днес привлича с живописния си стар град и крайморската пешеходна алея, разположена в подножието на страховити укрепления. Или като няколко красиви географски носа, сред които се откроява Сен Матьо с уникалния си архитектурен комплекс, включващ сигнална кула, църква, руините на бенедиктинско абатство и висок 36 метра фар, направляващ корабите покрай една от най-опасните части на бретонски бряг. Особено внимание заслужава и т.нар. Бряг на розовия гранит. Името му идва от червеникавия камък, изграждащ крайбрежната ивица и околните 86 острова.
Всички тези природни и архитектурни забележителности не са за пропускане, но перлата на този район си остава Мон Сен Мишел – градът-абатство, който се издига като приказен мираж сред пясъчните плитчини и морските вълни.