60-те и 70-те години в Америка през погледа на Джоун Дидиън
Джоун Дидиън – писателка с емблематичен статут в родната си страна, но сравнително непозната извън нея – е родена на 5 декември 1934 г. в Сакраменто, Калифорния. Тя е едва на пет години, когато майка ѝ връчва тетрадка с думите „Спри да хленчиш и започни да пишеш!“.
Именно това прави малката Джоун, която от ранното си детство развива силна любов към писаното слово. Историята ѝ е класическа – скромното дете, което намира в литературата повече удоволствие, отколкото в истинския свят. Интересът ѝ към езика е такъв, че още в детските си години тя преписва творбите на Хемингуей, за да разбере „как работят изреченията“.
Когато идва време да следва, тя взема единственото логично решение и записва английска литература в престижния Калифорнийски университет Бъркли. След като завършва през 1956 г., тя печели конкурс за есе, организиран от Vogue, и получава възможността да работи в прословутото списание. Дидиън прекосява континента и заменя пищната калифорнийска природа с бетонната джунгла на Ню Йорк, където прекарва голяма част от младостта си.
„Ню Йорк не беше просто град. Той беше една безкрайно романтична представа, мистичната мрежа от любов, пари и власт, самата блестяща и тленна мечта“,
ще напише по-късно тя.
Докато живее там и работи като журналист, тя пише първия си роман – „Течи, река“ (1963), вдъхновен от носталгията ѝ по Западния бряг. Междувременно среща Джон Грегъри Дън, журналист в Time и също като нея начинаещ писател. Благодарение на него и широката му ерудиция Дидиън започва да се интересува активно и от политика, тема, която добива все по-голямо значение за цялата страна с наближаването на трийсетия ѝ рожден ден. През 1964 г. двамата се женят и се местят в любимата ѝ родна Калифорния. Те планират да поживеят там за малко, но остават двайсет години, през които осиновяват дъщеря, която кръщават на мексикански щат – Кинтана Роу.
Междувременно писателските им кариери потръгват редом с журналистическите. Двамата си помагат взаимно, а и работят заедно – имат обща колонка в The Saturday Evening Post и пишат филмови сценарии в тандем. Работата им едновременно в Холивуд и в престижни журналистически издания ги вкарва в един социален кръг, в който публицисти, актьори, писатели и влиятелни продуценти поздравяват Джоун и Джон на малко име, а къщата е винаги пълна с гости. Междувременно Дидиън се превръща в символ. Дистанцираният стил на писане, естетските снимки, елегантните дрехи – няма друга дума, с която тя да бъде описана, освен cool. („Тя имаше фенове – коментира един съвременник, – не както писателите имат фенове, а както актьорите и певците имат фенове.“)
Текстовете на Дидиън спадат към т.нар. нова журналистика – стил на писане, зародил се в Америка, който става особено популярен през 60-те и 70-те. Той вкарва литературен изказ в журналистиката и без да прави компромис с документалността на материала, кара реалността да звучи като роман. Старото неписано правило, че журналистът трябва да бъде невидим, е захвърлено – читателят трябва да съзнава напълно присъствието на автора и да разпознава гласа му.
Журналист от това течение би започнал репортажа за някоя пресконференция с описание на присъстващите, дрехите на говорещия и миризмата в залата. Материалите на тези автори представят субективна гледна точка, предават речта под формата на диалог и използват художествен изказ.
Цялата история за Джоун Дидиън може да прочетете в брой 62 на InGlobo.
