Най-великата грешка в историята

Откъс от статията „Най-великата грешка в историята“, която може да прочетете в брой 66 на InGlobo. Може да го поръчате на pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Какво ни движи напред? Мечтите или егото? Жаждата за слава, или за богатство? Стремежът да отворим нови хоризонти пред човечеството или дълбоко личните подбуди? Воден от всички тези мотиви, преди точно 530 години, на 12 октомври 1492 г., един смел и непреклонен мъж успява да достигне там, закъдето се е запътил. Или поне така си мисли. Новите хоризонти със сигурност са открити, не закъснява и славата. Е, богатството в крайна сметка му се изплъзва, но на този свят съвсем идеални ситуации не съществуват. И всичко е толкова преходно…
Всъщност историята на това пътуване е дълга и започва много преди то самото да стартира. Но за да разберем къде са корените ѝ, ще се върнем съвсем в началото. Към оживения пристанищен град държава Генуа, където през 1451 г. се ражда Кристофоро Коломбо, познат нам като Христофор Колумб. Той е най-голямото от петте деца на майстора тъкач и търговец Доменико Коломбо и неговата съпруга Сузана Фонтанароса. А родното му място сякаш предопределя и посоката на целия му живот.

Моряк от малък

През предходните столетия Генуезката република се е издигнала до една от водещите икономически и търговски сили в Средиземно и в Черно море, по чиито брегове е установила множество колонии. А основната заслуга за цялото това богатство и мощ принадлежи на генуезкия флот. Неслучайно по това време Генуа често е наричана Владетеля на моретата (сред останалите ѝ прозвища са Превъзходната и Републиката на великолепните). И макар към средата на XV век блясъкът ѝ да е започнал временно да помръква, много от колониите да са загубени, а самата държава да попада под чужда власт, традицията и престижът на морското дело остават все така силни.
В тази среда няма как още от малък Христофор да не прекарва времето си по кейовете на Генуа, в копнеж по морето и далечните земи. И мечтата му да поеме по вълните много скоро ще се сбъдне. В един от малкото документи, хвърлящи светлина върху детството и младостта му – негово писмо до испанската кралска двойка Фернандо II Арагонски и Исабела I Кастилска, което той ще напише, когато е на около 50, Колумб разказва следното за този период от живота си:
„От много ранна възраст започнах да плавам по моретата, което продължавам да правя и до днес… Такъв е интересът ми вече повече от четиридесет години… Молех се на премилостивия Господ относно моето желание и Той ми даде духа и разума, за да го изпълня“.

Светът на Колумб

В периода на хегемония на Монголската империя в Азия през XIII и XIV век европейците на драго сърце се възползват от безопасния сухопътен търговски маршрут, прочут с името Път на коприната, за да достигат чак до Индия, Източна и Югоизточна Азия, които са източник на ценни стоки. Само две години след раждането на Колумб обаче едно разтърсващо събитие значително изменя политическата, икономическата и културната реалност в Европа и според много историци бележи края на Средновековието. През 1453 г. Константинопол е превзет от войските на Османската империя след 53-дневна обсада. Така Пътят на коприната е затворен за християнските търговци. Затова на европейците им се налага да започнат да търсят морски път към богатствата на азиатския континент. И най-очевидната посока е на юг, покрай бреговете на Африка. Със задачата да проверят дали оттам може да се премине в Индийския океан се заемат португалците през 80-те години на XV век. Диого Као изследва западния африкански бряг чак до съвременна Намибия, през 1488 г. Бартоломеу Диаш открива нос Добра надежда, а 10 години по-късно Вашку да Гама става първият мореплавател, открил морския път до Индия, като заобикаля Африка.

Колумб обаче има друга идея – да плава към Индия на запад. Освен много амбициозен, той е и изключително любознателен и благодарение на добрите си езикови познания жадно поглъща най-различни книги по астрономия, география и история, включително трудовете на Птолемей, Imago Mundi на кардинал Пиер д‘Айи, пътеписите на Марко Поло и сър Джон Мандевил, „Естествена история“ на Плиний, Historia rerum ubique gestarum на бъдещия папа Пий II, всевъзможни творби на учени и псевдоучени, задълбава дори в апокрифна религиозна литература. Както и днес обаче, важно е какви източници четеш и как ги интерпретираш. В тази връзка историкът Едмънд Морган казва: „Колумб не е учен човек. Но въпреки това той изучава тези книги, прави стотици бележки в полетата им и извлича идеи за света, които са прости, силни и понякога погрешни…“.

Справедливостта изисква да кажем, че всъщност много от източниците, на които Колумб се осланя, предлагат грешна информация, например твърдят, че общата дължина на Евразия е много по-голяма от реалната (и съответно за океана остава по-малко) и дори, че светът се състои от шест части суша и една част вода. И той самият обаче понякога бърка в изводите и изчисленията. Така значително подценява дължината на обиколката на Земята и разстоянието от Европа до Индия.

„Откриването“ на Америка

На 3 август 1492 г. Колумб потегля на среща със съдбата си от градчето Палос де ла Фронтера в областта Андалусия с флотилия от три кораба. Флагманът е караката (голям тримачтов, трипалубен кораб) „Санта Мария“ с капитан Хуан де ла Коса, но под прякото командване на Колумб. Другите два съда са по-малките каравели „Пинта“ и „Ниня“ с капитани братя Пинсон. Точно пет седмици по-късно, на 7 октомври, екипажите забелязват огромни ята птици, което означава, че земята е близо. В 2 ч. през нощта на 12 октомври вахтеният Родриго де Триана вижда земя. Колумб обаче по-късно ще твърди, че вече е бил видял светлина на сушата няколко часа по-рано, и така ще прибере за себе си доживотната пенсия, обещана от Фернандо и Исабела на първия моряк, който забележи новата земя. Той нарича открития остров (днес част от Бахамите) Сан Салвадор (Свети Спасител). А в дневника си пише за местните хора, които среща:

„… От тях би трябвало да станат добри и интелигентни слуги, защото виждам, че много бързо повтарят всичко, което им се каже; и смятам, че много лесно ще станат християни, защото ми се стори, че нямат религия. С милостта на Господ, когато отпътувам, ще взема шест от тях за Ваши Височества, за да се научат да говорят“.

Цялата статия може да прочетете в брой 66 на InGlobo.