Магьосници от родопския Оз

Няма място под слънцето, което да не е красиво през пролетта, но една от най-вълнуващите дестинации за мен са малките закътани села, пръснати из Родопите. Зелени хълмове, надиплени до безкрая, приютили в гънките си къщи с покрив от камък, поляни, покрити с белоснежни капки от цвета на цъфнали ябълки, танцуващи смърчове под съпровода на игривия вятър… Гледки, меки като родопска песен, която се носи волно във въздуха като птица.

Обичам Родопите заради хората, които живеят в тази планина. Горди и непреклонни, щедри на дела и пестеливи на думи. Планинци. С широки пръсти и големи сърца. Дори и да нямам ясен план къде отивам, как ще стигна или къде ще се настаня, някак си знам със сърцето си, че никога няма да остана без подслон, грижа и храна.

Родопчаните се грижат за непознатия с лекота, естествена като въздуха и водата. Срещала съм десетки непознати по кривите родопски пътища, които са ме качвали на стоп, приютявали са ме в домовете си и са споделяли храната си с мен. Разказвали са ми за живота си, за трудностите, с които се сблъскват, но без да се оплакват. Зад всичко, което правят, прозира безкрайно трудолюбие, честност и чистота. Показвали са ми градините си, животните, а вечер снимки на деца и внуци, разпръснати из целия свят, и само тогава в очите им съм виждала тъга. Защото родопските хора обичат семейството си и ценят най-много щастието тогава, когато е споделено. Всичко при тях се случва „агале-агале“ – бавно, полека. Няма смисъл нищо да бъде насилвано. Каквото трябва да се случи, то се случва. Мъдрост от недрата на живота, противостояща на забързаното ни ежедневие и жаждата за постигане на още и още.

Историята в тази статия е необичайна. Торнадото, което ме отнесе във вълшебната страна на Родопите, през цялото време следваше своя си, приказна посока. Чувствах се като Дороти, търсеща пътя към Изумрудения град, в който все нещо се променяше. Запознах се с хора, които срещнах случайно, но тяхната инициативност и постоянство впечатлиха съзнанието ми, а смехът и гостоприемството им стоплиха сърцето ми. Думите им дълго ще отекват в мен, мъдри и дълбоки, като планината, в която живеят и която виждах отразена в очите им.

Историите им са чудати и невероятни, като извадени от торбата на стар магьосник, който ги е събирал там внимателно и после добре е омесил, за да се наредят в този разказ. Северните елени на Драгни се прескачат с овцете на Богдан, Раденко превръща стара фабрика в творчески център, Анастасия забърква дъхави билки в лечебен мехлем, а Млечният път осветява пътя към „Млечния дом“, в който посреща Милкана. Делата им са впечатляващи, най-вече с изключителната прецизност и отношение към хората, за които са предназначени.

Раденко и вятърните мелници, които пречистват

Раденко е млад човек, който се е прибрал от Шотландия, за да преобрази старата пречиствателна станция на завод в село Смилян. В уебстраницата на „Пречиствателната“ проектът на Раденко Велинов е описан така: „Това ще бъде специално място, средище на творчески хора. Място, което да предостави нужните условия и среда, вдъхновяваща за всички, които имат желание да придобият нови умения и сръчности. Фокусът ще бъде върху младите хора и децата, където техните творчески пориви да бъдат улавяни и насърчавани. Кооператив от занаятчии и творци с различни материали. Колектив от отдадени и талантливи хора.”
Сградата е помещавала Пречиствателната станция на завода за преработка на картофи, диви плодове, гъби и риба в село Смилян.

„Израснал съм в село Смилян, където живея и днес след няколко по-продължителни пребивавания в чужбина. След Природо-математическата гимназия „Васил Левски“ в Смолян продължих образованието си в Лесотехнически университет в София, специалност „Горско стопанство“. Когато си отраснал в планината и няколко поколения в семейството ти са близко свързани с гората, а дървеният материал е навсякъде около теб и като малък си имал възможност за близък контакт с него покрай дядо си и чичо си, няма как да не се занимаваш с това. Връзката с гората и дървесината в частност, като едно от всички нейни блага и ресурси, се появява неусетно и естествено. Връзка, която остава до живот.“ – разказва Раденко

Именно любовта му към дървото и дървообработването го отвеждат на запад. Първо в Америка, а впоследствие в Шотландия, където живее до 2019 г.

„През последните няколко години, в които живеех в Шотландия, планирах завръщането си в Родината. Обмислях строителството на дърводелска работилница за себе си, където да надграждам наученото от шотландските майстори. Няколко пъти водих сина ми при приятел в работилницата за глина на един занаятчийски център в Единбург, в който на четири етажа имаше множество работилници. Точно по това време обявиха за продан сградата на Пречиствателната станция на фалиралата фабрика. Пак тогава в едно занаятчийско списание имаше кампания под надслов „Помогни да вдъхновим поколение!“. Това ми направи силно впечатление. Да успееш да вдъхновиш дори един човек е голямо нещо, а какво да кажем за цяло поколение. Всички тези обстоятелства ме доведоха до решението да купя полуразрушената Пречиствателна. И да се опитам да създам нещо подобно на центъра в Единбург, където да има условия и среда за съхраняване на културното ни наследство в сферата на занаятите и изкуствата.“ – разказва Раденко

Цялата история може да прочетете в брой 63 на InGlobo.

Милкана и Анастасия – добрите вълшебници от север

Вървя по селската улица и гледам в колко от къщите прозорците светят. Луната е пълна и се е надвесила услужливо, за да освети пътя ми към „Млечния дом“. Сутринта закусвам в градината, сред нацъфтялите люляци, и си говоря с домакинята ми Милкана. Разказва ми, че създават семейната мандра още през 1993 г. с основна дейност млекопреработка. В началото започват да произвеждат традиционни български млечни продукти, а по-късно, след обучение от технолози в Швейцария, стартират производството на швейцарски и холандски сирена.

„Винаги сме се стремили към изключително качество и не сме отстъпвали на принципите си. Но е трудно, особено когато изискванията към теб са като към големите производители. Но ние никога не сме искали да бъдем големи. А да храним хората с вкусна и качествена храна.“ – разказва Милкана

Тръгваме, този път в посока с. Момчиловци, за да се срещнем с Анастасия, която прави мехлеми и има магазин за био козметика в селото. Мястото, което е създала, контрастира рязко с типичния селски пейзаж. Ръчно изписани табели, боядисани в синьо пейки под навеса на магазина, предразполагащи към дълго пиене на кафе, саксии, наредени върху стар, неработещ телевизор, и още дребни детайли, които правят мястото да изглежда уютно и обзаведено с вкус. Пространството вътре е малко, но изпълнено с красиви ръчно изработени предмети: чанти, бижута, вълнени чорапи… Централното място е отредено на крем, носещ нейното име.
„Има една дума на родопски – „буботкам се“. Означава да се хвърлиш към нещо с главата надолу. И аз реших да се „буботна“ с това място, което преди това е било хоремаг. Не искам да ти описвам какво изкарах оттук… Страшно много работа беше, но стана.“ – разказва Анастасия.

Цялата история може да прочетете в брой 63 на InGlobo.

Драгни и Богдан – игра на елени и овце

В камината припукват дебели цепеници, родопската музика се лее меко и пивко, както и прозрачната течност в чашите ни, и времето спира. Мъжът срещу мен се казва Драгни и той гледа елени. Родом от Добрич, а съпругата му Зори е от Момчиловци. През ноември 2015 г. Драгни организира експедиция до Лапландия, за да осъществи единствения дотогава легален внос на северни елени.

„За мен беше много важно предварително да проуча дали тук животните ще живеят добре, как ще се чувстват. До голяма степен пресъздадох живота им като този в Лапландия. Оказа се, че лишеят, който е основната им храна, е много по-претенциозен, отколкото животните. Елените при смяна на меторологичните условия се адаптират и оцеляват. Лишеят, ако му се промени температурата и влажността, изчезва.“ – разказва Драгни

За щастие, в Родопите условията за лишеите са благоприятни и ги има в изобилие. Еленовият лишей (на английски – reindeer moss) е любимата храна на животното. Питам го как е решил да внася северни елени. Усмивката не слиза от лицето му:

„Това е въпрос, който всеки ми задава, но аз не знам отговора. Защото като се породи една идея, се губи, ако пристъпиш към действие много години след това. Аз дълго време работех като татуист и съм обикалял из цяла Европа, но в един момент от много работа тялото ми не издържа. Рискът да остана скован до живот се оказа сериозен и вкъщи взехме решение да спра да се занимавам с това, за да запазя здравето си“.

Всичките спестявания инвестират в стопанство и в покупката на първото семейство северни елени. Това се оказва доста сериозно финансово предизвикателство пред семейството и се налага Драгни сам да организира транспорта на животните до България. Първият им клиент е един от големите молове в София, който „наема“ елените като атракция за посетителите в дните около Коледа. Драгни изгражда всичко необходимо за комфорта на животните там, но не преценява нещо много важно. А именно, че през зимата алеите извън сградата се обработват с препарати, които стопяват снега, за да не се пързалят посетителите, но са пагубни за животните. Този горчив край не го отказва. Впоследствие закупуват друго семейство, но вземат важното решение да не представят животните по такива места, а да си ги гледат в Родопите.

Ставам да се разтъпча до камината. Там разговарям с друг човек – Богдан, който освен че се занимава професионално със ски, сноуборд, каяк в бързи води и какво ли още не, скоро е изпълнил една от мечтите си да стане овчар. Разказва ми как ходи при възрастни хора, които се занимват с това, за да го учат, как за различните овце си имат различни думи, които използват, за да ги разделят, как връхчетата на ушите им се режат под различен ъгъл и така овчарите разпознават стадата си…

„Бил съм в почти всички планини из Европа. Но такава като Родопите няма втора. Тук ми е мястото, защото това ми е родната планина.“

Говорим си от няколко минути, но вече го чувствам близък и споделям страховете си, свързани с желанието ми да пробвам нов екстремен спорт. Той ме окуражава с думите: „Пробвай. Няма за кога да го отлагаш! Просто отиди и го направи. Винаги е по-страшно, отколкото изглежда“. Смеем се, но знам, че е прав. Тук хората няма за кога да отлагат…

Цялата история може да прочетете в брой 63 на InGlobo.