Ленард Бърнстайн – музикалният гений на ръба на разума

Откъс от статията „Ленард Бърнстайн – музикалният гений на ръба на разума“, която може да прочетете в брой 78 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Той е една от най-ярките и обичани личности в музикалната история на ХХ век. Човекът, който променя курса на музиката в Америка в средата на миналото столетие и показва на света докъде може да стигне един талант, пълен с енергия и ентусиазъм.

Диригент, композитор, пианист, музикален преподавател и автор на музикално-сценични творби, вокална, камерна и инструментална музика, Ленард Бърнстайн оставя харизматична следа в класическата музика и мюзикъла и е неколкократен носител на награди „Еми“ и „Грами“.

На диригентския пулт той е толкова експресивен, че смущава придирчивите, които смятат, че има нещо неподходящо в неговия стил на дирижиране с цялото тяло. Използвайки бедрата, ръцете, гърба, веждите си, той представя музиката в емоционална сюжетна линия, паралелна на самото произведение.

Маестрото оживява на екрана в биографичен филм 

Неспокойната същност и противоречивите двойствености на Ленард Бърнстайн са уловени във филма „Маестрото“ под режисурата на Брадли Купър. Любовта между Ленард и Фелисия, бисексуалността, която той до голяма степен крие, отчуждението и окончателно помирение, натрапчивото му любопитство към хората и възторжените изблици на творчество, които го поддържат – всичко това влиза в кадър в биографичния филм, в който Купър е в ролята на Бърнстайн, а Кери Мълиган – на Монтеалегре.

Интимният портрет на Ленард Бърнстайн, създаден от Брадли Купър, е едно калейдоскопично представяне на неговия музикален гений. Лентата проследява стремителния възход на Бърнстайн от момента, когато е извикан в последния момент да дирижира Нюйоркската филхармония вместо болния Бруно Валтер.

„Умело премествайки Бърнстайн от леглото, което споделя с кларинетиста Дейвид Опенхайм, до коридорите на „Карнеги Хол“, Брадли Купър върши блестяща работа по компресиране на времето и пространството, като не само спестява от разказа, но и улавя главоломния устрем, с който Бърнстайн се наслаждава на изкуството, амбициите и живота. Лени е свободолюбивата и харизматична звезда, но Фелисия е тази, която го крепи. Кери Мълиган пресъздава този образец на космополитна елегантност сдържано, с вкус, тихо, с потиснат гняв и объркване“ – пише „Ню Йорк Таймс“.

Въпреки че Брадли Купър не представя Бърнстайн като измъчена душа (може би защото Ленард е прекалено самовлюбен), той е наясно с цената на това да съчетаеш истината за най-съкровените си желания със силата на любовта, лоялността и доверието. Дали Фелисия е синоним на класическото отричане, или на съпружеския дълг? Нито едно от двете. Тя се опитва да приеме мъжа, когото обича, такъв, какъвто е, като същевременно се старае да впише всичко това в най-потискащите и безсмислени очаквания на обществото. „Маестрото“ няма щастлив край, но и как би могло да е иначе?!

Началото, или когато музиката предопределя съдбата

Роден на 25 август 1918 г. в градчето Лорънс, щата Масачузетс, Бърнстайн е син на руско-еврейски имигранти, който избягва тежката съдба на семейния бизнес, за да се превърне в културна икона на XX век. Баща му Сам Бърнстайн е предопределен да стане равин, но след като пристига и се установява в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк, започва да работи като чистач на риба, а по-късно и като мияч на пода в бръснарницата на чичо си Хенри. Следващото занимание на Сам е складирането на перуки за един търговец. В крайна сметка той изгражда доста печеливш бизнес с дистрибуция на козметични продукти. Младият Ленард израства с разбирането, че бизнесът и успехът са от първостепенно значение, а професиите в областта на музиката и изкуството са просто забранени.

Бърнстайн за първи път свири на пиано, принадлежащо на леля му Клара, когато е на 10 години. Клара преживява развод и се нуждае от място, където да съхранява огромното си пиано. Лени харесва всичко в инструмента, но баща му отказва да плаща за уроци. Решен, Ленард сам събира малко пари, за да си плати няколко урока. От самото начало той показва естествен талант, а когато идва неговият бар мицва, баща му остава толкова впечатлен от уменията му, че решава все пак да му купи детски роял. Младият Бърнстайн намира вдъхновение навсякъде и свири с жар и спонтанност, впечатляващи всеки, който го слуша.

Когато музиката диктува характера

Бърнстайн става музикален директор на Нюйоркската филхармония през 1957 г. и продължава да дирижира и записва с оркестъра до края на кариерата си. Той прави много нововъведения в прочутата музикална институция, като подкрепя малко известни съвременни композитори и организира неформални концерти, на които разговаря с публиката директно от сцената. 

По време на един прословут инцидент в Нюйоркската филхармония прочутият пианист Глен Гулд изпълнява „Концерт за пиано № 1 в ре минор“ от Йоханес Брамс в по-бавно темпо и с по-особен подход от обичайното. Неочаквано Бърнстайн се обръща директно към публиката по повод нетрадиционния подход на Гулд, като обяснява, че не е напълно съгласен с него, но смята, че има художествени достойнства и заслужава да бъде оценен. Бърнстайн пита зрителите: „В един концерт кой е шефът: солистът или диригентът?“. Този широко разгласен случай води до спекулации за разрив между диригента и пианиста, но Бърнстайн заявява, че всъщност е направил забележката, за да насърчи Глен Гулд.

Музиката е най-големият двигател в живота на Ленард Бърнстайн. Всепоглъщаща и с неизчерпаем апетит, тя го докарва до ръба на разума. Той свири и дирижира по цял ден, дори през голяма част от нощта, докато не се срине напълно изтощен. Композира за концертните зали и театъра, свири на пиано, преподава, пише за музиката, говори за нея по телевизията, страда… От 40-те до 80-те години на миналия век той е навсякъде, истински музикален гений – ерудиран, популярен и неудържим. Бърнстейн винаги е в центъра на вниманието и редовно дава повече, отколкото получава.

Любовта, която свети в мрака

Цялата същност на Бърнстайн е съставена от противоречия. Той живее в конфликт между идентичността си на диригент – шоумен до краен предел, който дава всичко от себе си на оркестъра и на публиката си, наслаждавайки се на тяхното обожание, и другото си, по-интровертно съществуване на композитор, затворен далеч от останалия свят.

Бърнстайн е склонен към емоционални полярности. Понякога, обзет от главозамайващо въодушевление, той е очарователна и открита публична личност, а друг път, смазан от мрачно, изтощително отчаяние, той показва лице на много предпазлив човек.

Някъде в средата на тази емоционална буря е Фелисия Монтеалегре, съпруга и достоен партньор на Ленард, която не излиза невредима от брака им, продължил с прекъсвания повече от 25 години. 

Бърнстайн и Монтеалегре са силна двойка в публичното пространство, а тя е източник на сила и вдъхновение за съпруга си. Той вече е известно име, когато се срещат, той е звездата, около която обикаля всичко и всички, включително Фелисия и трите им деца. Той е ярка личност с опияняваща жизненост. Лесно е да се разбере защо тя е привлечена от него. Те се обичат, макар и по различен начин. Тя знае, че никога няма да бъде достатъчна за Лени. Колкото по-ярко пламти неговата звезда, толкова повече тя разбира какво ѝ коства да играе роля в този спектакъл на щастлива хетеросексуалност. От една страна, Фелисия съществува в сянката на съпруга си и често е възприемана като съпътстваща жертва в битката между враждуващите страни на личността на Ленард. Но от друга страна, тя е и светлината, която го насочва, отклонявайки го от тъмните му, саморазрушителни импулси.

Прочетете цялата история във февруарския брой на InGlobo.