Има Хора – необикновените истории за обикновения човек

През януари 2024 година, InGlobo издаде специално издание, което носи енергията на доброто, което си проправя път навсякъде. Стига да можеш да преодолееш себе си. В “Има Хора”, нашият автор Емилия Зафираки сладкодумно ни разказва необикновените истории на обикновените хора – хижари и занаятчии, пътешественици и природозащитници, учени и откриватели, хора променящи средата, с достойнство и ценностна система, която все по-рядко срещаме. Разговаряме с Емилия за историите и посланията в “Има Хора”:

Какви истории разказва поредицата “Има Хора”?

Историите в „Има хора“ са истории за обикновения човек. Този, когото можеш да срещнеш на улицата, в планината, в последното село на края на пътя или на централния площад в големия град. Обикновеният човек, който вярва в това, което прави. Който мечтае и реализира. Който не само говори, а и действа. И който смирява със скромността си и желанието да дава.

Героите на „Има хора“ живеят в различни точки на България и са хижари и занаятичии, пътешественици и природозащитници, учени и откриватели, а историите им са пъстри, много различни и все пак еднакви. Изпълнени с предизвикателства и трудни решения, но в сърцевината си всички те са пазители на доброто, на смисъла и на вярата, че ако следваш сърцето си винаги ще си на прав път.

Идеята за тези истории се роди в резултат на моя вътрешна потребност и търсене. Не спирам да пътешествам и в един момент си зададох вечния въпрос: „Защо го правя?“ И отговорът не закъсня. Със сигурност не е само заради красивите природни гледки, културни забележителности и вкусна храна. А заради общуването с онези необикновено „обикновени“ хора, които те вдъхновяват и изпълват с надежда. И от пътешественик се превърнах в търсач на човешки истории. Истории за хора с достойнство и ценностна система, която все по-рядко срещаме.

Ти ли търсиш историите за “Има Хора” или те те намират?

И двете. Но обикновено е в резултат на някаква случайност, която в никакъв случай не е случайна, а е в резултат от много, наглед несвързани едно с друго действия, срещи, случки. Често достигането до тези хора е трудно, изпълнено с препятствия и неочаквани обрати.

И когато се видим усещам радост и облекчение, че въпреки всичко, което ни поднася животът, нашите две вселени са се докоснали, ние сме се намерили и имаме какво да си кажем. Което е истинско докосване до същността. И безкрайно рядка ценност.

Какво те мотивира най-много да търсиш такъв тип истории?

Желанието да споделям трепета и вълнението си от тези срещи, които по същество са разкази за един друг живот. За живота, който искаме да имаме, но не не се осмеляваме. За мястото на което искаме да бъдем, но не сме там. За изборите, които правим в името на нечий друг живот. А може да е друго. И тези хора го доказват. С делата си. И с това, че са наясно каква е цената, която плащат.  Тези истории не бива да останат неразказани. Защото са училище и пример.

Какво е най-голямото предизвикателство за теб, когато пишеш за “Има Хора”?

Споделянето на тези истории в публичния свят е предизвикателство и отговорност. Защото на първо място ти разказваш една много лична, човешка история. Често събеседниците ми споделят, че не са се замисляли над някой от моите въпроси, че той е провокирал много емоции в тях.  Защото докосваш онези струни на душата, които  човек пази за най-близките си. Понякога те са съпроводени с усмивки и смях, но понякога има сълзи в очите и тъга.

Всички човешки състояния.  И отговорността идва в момента, в който ти седнеш пред монитора и трябва да напишеш един истински и съкровен текст, за който ти самият си много емоционален. И мериш думите си, за да не изкривиш, да не замърсиш текста със собствената си емоция. И е трудно и самотно занимание. Но си заслужава. Винаги, когато съм готова с текста, първо го изпращам на човека, за когото пиша. И когато получа одобрението му отива при редактора. Едни от най-хубавите ми моменти е когато получа мейл или обаждане и отсреща той е развълнуван и щастлив от всичко, което е разказано за него. Реакцията на скромния човек, който може дори да не се е замислял колко е значимо това, което прави за другите.

Имало ли е момент от срещите ти с хората, който е оставил наистина траен отпечатък и те е променил в дълбочина? 

Всяка история ме е карала да се замисля. Всяка среща с някой от героите на поредицата е водила до промяна, до различен прочит на живота ми, да осмисляне, до задаване на много вътрешни въпроси .. Което е хубаво и малко плашещо. Защото е лесно да се загубиш по пътя, но тези хора светят като фарове в мъглата. Камбаната на техните истории бие звънко и отчетливо. И звукът те води.   

В днешно време, когато всеки човек може да повлиява с послания в социалните мрежи, считаш ли, че именно тези истории се открояват по някакъв начин и защо?

Живеем в свят, в който властва все по-бързата информация: кратки форми, които прелитат през нас без да оставят следа, за сметка на количеството. Закъснели птици, които бързат да стигнат до някъде се стрелкат в ежедневието ни и в края на деня няма и помен от това, което сме видяли, чули и прочели. Историите в „Има хора“ са точно обратното – старомодно дълги, с много цитати и лични впечатления. Посланието ми чрез тях е да спрем за малко. Да се замислим. И да се смирим.

Ако има едно основно послание, което даваш чрез “Има Хора”, какво е то?

Има Хора.

Каква е следващата история, която искаш да напишеш?

Ами няколко са. Планирам да се срещна с един майстор на гайди, един сърцат директор на училище, което е единствено по рода си в България и още няколко идеи, които все още не съм уговорила, така че ще запазя като изненада.

Повече вдъхновяващи истории може да откриете на страниците на поредицата “Има Хора” в нашия онлайн магазин!

За Емилия Зафираки:

Емилия Зафираки е организационен консултант, работещ в неправителствения сектор, за каузи, свързани със свобода на словото, образование, екология и природозащита. В момента е част от екипа на Асоциацията на европейските журналисти – България. Определя себе си като мечтател по душа, пътешественик и търсач на интересни хора, които са извън светлината на прожекторите, но с действията си вдъхновяват и променят средата, в която живеят. 

Освен за тях Емилия обича да разказва и за пътешествията си, които често я отвеждат в непознати земи в Азия, Африка и Южна Америка. Статиите ѝ са публикувани в различни медии: „Дневник“, „Капитал“, Club Z, а от две години има собствена рубрика в списание InGlobo – „Има Хора“.

Занимава се с писане, откакто се помни, и е част от творческия колектив на два пътеводителя: „Непозната България – пътеводител към малко познати места“ и „Да хванеш гората“.

Автор е на детската книга „Приключенията на жабока Витан“, в която описва реален херпетологичен факт, свързан с най-дългата документирана миграция на планинската жаба (Rana temporaria).