Филип Лхамсурен за пътя към себе си от първо лице
Откъс от статията „Има Хора: За приятелството и за пътя към себе си от първо лице”, която може да прочетете в брой 72 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
През февруари 2023 г. се осъществи българска експедиция в дебрите на бразилската джунгла, до място, на което човешки крак официално стъпва за първи път през 2003 г. За експедицията не бе изнесена информация в медиите, тя се проведе без спонсори и без онзи захаросан шум, който напоследък предизвикват в общественото пространство далеч по-несериозни начинания.
За нея знаеха организаторът, участниците, още няколко доверени човека и аз… по случайност. Щастлива случайност, която няколко месеца преди това ме срещна с Филип Лхамсурен, за да го поканя за участие в поредицата „Какво ви движи?“ на InСтории – подкаста на InGlobo.
По-известното лице на Филип е на човека, който преди няколко години прекоси сам амазонската джунгла и измина 7511 км с кану, пеша и с велосипед. С реална опасност за живота си, преодолявайки хиляди препятствия от най-различен характер, с цената на ежедневни лишения. Тук някои от читателите може би ще направят сравнение и ще си кажат: „Хм, това е българският Беър Грилс или Майк Хорн, или някой друг известен пътешественик и изследовател“.
Списъкът може да е дълъг, защото освен че в последните години не липсват примери за подобни герои, така е устроен човешкият мозък – да прави сравнения и да търси прилики. Но веднага бързам да уточня, че само след няколко разменени реплики с Филип мозъкът спира да прави сравнения. Защото блокира и замлъква. И дава път на чувствата и усещанията. Достатъчно е да се заслушаш в разказа му, в начина, по който той преживява и чувства света, за да разбереш, че седиш срещу човек, носещ в душата си цяла вселена. Човек, толкова дълбоко свързан с природата, че тя говори през него. Гласът му е тих, а погледът му – пронизващ. Думите му поемам с всичките си сетива, те се разтварят в мен и оставят следа, която води към истини, древни като живота. Виждам ясно картини от случки, толкова далеч от действителността, в която съм поставена, сякаш извадени от друг свят. Свят, към който съм принадлежала някога, много отдавна, но съм загубила в лабиринта на съвременността.
Пиша тези редове, потънала в удобния си стол, и в този момент кафето на печката изкипява. След като оправям щетите, се замислям дали това не е знак и доколко Филип ще одобри начина, по който го представям.
Законът на джунглата тъй повелява
Познавам Филип отдавна благодарение на близки и ценни и на двама ни общи приятели, но никога не съм говорила с него по този начин. От позицията на журналист, който иска да събере конкретна информация. И се вълнувам. Вече имам впечатления за експедицията до най-високия водопад в Бразилия Ел Дорадо от друг участник – Валентин Хаджийски. Въпросите, които съм задала на Вальо, възнамерявам да задам и на Филип. За да съпоставя различните гледни точки. Но съм си направила криво сметките. Защото с Филип не можеш да караш по предварително начертан план.
Задругата на Ел Дорадо. Ще скитаме волни ний чак до зори
„Последната експедиция предизвиква непрекъснато усмивка в мен, защото я преживях заедно с други хора. Винаги съм бил сам в Амазония, а усещанията съм споделял с дневника си и със себе си. Сега виждах реакции, които бяха споделени. Беше много хубаво, защото бях избрал близки приятели, които независимо от различията си бяха отдадени безрезервно на приключението и на останалите. Най-голямата магия беше върховното даване към другия – това винаги ме кара да се усмихвам, независимо от преживяното: всичко, което ни се случваше, без значение дали е смешно или опасно и рисково, се посрещаше с лекота и смях.“
Местните – в тъмната нощ за сила и мощ, за зъби и нокти час пак настава
Удовлетворението на Филип се дължи и на всички правилни решения, които се е наложило да вземе, за да гарантира сигурността на групата. Решения, които нямат обратен ход и трябва да се вземат бързо и категорично. Още в началото на експедицията корабът, с който групата плава, се разваля и става ясно, че предвиденото време за пътуването може да не стигне. Чакайки часове наред да се появи последният им водач, Филип решава, че ще го подкани да побърза, въпреки че това е последното нещо, което човек трябва да прави с местните. Но той предприема този рискован ход, отива в къщата му и успява да го доведе до брега. „Той си седеше вкъщи и гледаше една муха, докато го чакахме един кораб с хора, и аз, без да крещя, защото това не е валидно при тях, му казах строго, че до 10 минути трябва да е на кораба. И той наистина дойде. Местните са щастливи, че живеят и че им е пълна чинията. И имат друг ритъм. Може да звучи нееднозначно, но трябва да живееш този живот, за да го разбереш наистина. Няма как да го разбереш, без да си го преживял.“
Дотам и обратно. О, чуй този зов! „Всички на лов!“
Вълнувам се от разказа и го преживявам заедно с Филип. А той става все по-цветен, изпълнен с неочаквани обрати, опасности и смешни моменти. Филип също се вълнува, гласът му става по-дрезгав, очите му блестят, докато ми разказва за десетките пъстроцветни папагали ара, огромните рибни пасажи и милионите светещи очи в тъмното.
Епилог
Времето ни с Филип изтича. Стискам в ръцете си цветните обеци папагали, които той ми подари в началото на срещата ни „за добра енергия“, и голямата твърда люспа от риба пираруку и искам да удължа този момент. Питам го за плановете му: планира да подготви филм и изложба, а следващата година отново ще замине към Амазония. Определя се вече като наполовина бразилец, връща се с много книги, защото му е важно да учи и да може да общува по-пълноценно с местните хора. „Има толкова много за изследване там, че трябва да остана за по-дълго.“
Наясно е, че всичко се променя и в един момент Амазония няма да я има. Мечтае отново да достигне до Сера до Арака. Освен най-големия водопад в Бразилия там има още 12, разположени в две плата: Пешибой (Морска крава) и Бото (Делфин). Тук е и най-дълбоката вертикална кварцова пещера в света (670 м), до която е стигнала една-единствена експедиция през 2006 г., но няма ясни географски координати. Филип обаче има идея къде се намира пещерата и възнамерява да остане за по-дълго, за да изследва района, както и съседната долина, в която има следи от древна цивилизация. Знам и какво мисли Вальо по въпроса: „Веднага бих се върнал. Още като усетих температурата от 2 градуса във Франкфурт и лекия снеговалеж, исках да се върна. После докато сънувах реката и бръмченето на мотора, също исках да се върна. Когато си изпразних тези дни обувките от жълтия речен пясък, пак ми се искаше да се върна. Уча португалски и просто чакам момента“. Моментът ще дойде. Знам го.
Цялата статия, четете в брой 72 на InGlobo.
