Филип Лхамсурен за пътя към себе си от първо лице

През февруари 2023 г. се осъществи българска експедиция в дебрите на бразилската джунгла, до място, на което човешки крак официално стъпва за първи път през 2003 г. За експедицията не бе изнесена информация в медиите, тя се проведе без спонсори и без онзи захаросан шум, който напоследък предизвикват в общественото пространство далеч по-несериозни начинания.

За нея знаеха организаторът, участниците, още няколко доверени човека и аз… по случайност. Щастлива случайност, която няколко месеца преди това ме срещна с Филип Лхамсурен, за да го поканя за участие в поредицата „Какво ви движи?“ на InСтории – подкаста на InGlobo.

По-известното лице на Филип е на човека, който преди няколко години прекоси сам амазонската джунгла и измина 7511 км с кану, пеша и с велосипед. С реална опасност за живота си, преодолявайки хиляди препятствия от най-различен характер, с цената на ежедневни лишения. Тук някои от читателите може би ще направят сравнение и ще си кажат: „Хм, това е българският Беър Грилс или Майк Хорн, или някой друг известен пътешественик и изследовател“.

Списъкът може да е дълъг, защото освен че в последните години не липсват примери за подобни герои, така е устроен човешкият мозък – да прави сравнения и да търси прилики. Но веднага бързам да уточня, че само след няколко разменени реплики с Филип мозъкът спира да прави сравнения. Защото блокира и замлъква. И дава път на чувствата и усещанията. Достатъчно е да се заслушаш в разказа му, в начина, по който той преживява и чувства света, за да разбереш, че седиш срещу човек, носещ в душата си цяла вселена. Човек, толкова дълбоко свързан с природата, че тя говори през него. Гласът му е тих, а погледът му – пронизващ. Думите му поемам с всичките си сетива, те се разтварят в мен и оставят следа, която води към истини, древни като живота. Виждам ясно картини от случки, толкова далеч от действителността, в която съм поставена, сякаш извадени от друг свят. Свят, към който съм принадлежала някога, много отдавна, но съм загубила в лабиринта на съвременността. 

Пиша тези редове, потънала в удобния си стол, и в този момент кафето на печката изкипява. След като оправям щетите, се замислям дали това не е знак и доколко Филип ще одобри начина, по който го представям.

По време на интервюто, когато го попитах как би се представил, той се усмихна и каза простичко: „Може да звучи детски, но като човек, който обича природата. Може би трябва да кажа, че съм изследовател, натуралист, естествоизпитател, писател и каквото още трябва да се казва, експерт по експедиции, но когато обичаш природата, тези неща са технически… Не знам как е правилно. Аз се чувствам артист, свободен да прави всички тези неща в природата. На мен ми е трудно сам да се представям и затова е добре някой друг да го прави вместо мен“.

Усмихвам се и продължавам. Представям го по начина, по който съм го усетила със сърцето си. И той ще разбере.

Законът на джунглата тъй повелява

Познавам Филип отдавна благодарение на близки и ценни и на двама ни общи приятели, но никога не съм говорила с него по този начин. От позицията на журналист, който иска да събере конкретна информация. И се вълнувам. Вече имам впечатления за експедицията до най-високия водопад в Бразилия Ел Дорадо от друг участник – Валентин Хаджийски. Въпросите, които съм задала на Вальо, възнамерявам да задам и на Филип. За да съпоставя различните гледни точки. Но съм си направила криво сметките. Защото с Филип не можеш да караш по предварително начертан план.

Още в началото на разговора ни той заявява, че е много изморително, когато трябва да разказва за всичко, което прави. „Защото е нещо много лично. Ако на всяка крачка живея, за да разказвам, се чувствам ограбен и затова съм малко стиснат. Tова е черта на характера, защото аз съм самотник. Но в това няма и не трябва да има нищо лошо. За мен една експедиция трябва да отлежи, да мине време и тогава да се появи на бял свят. Защото пътуването е потънало във вените ми и става част от кръвта ми. Трябва търпение, но аз обичам времето да върви бавно.“

За разлика от повечето организирани експедиции, които започват с планиране, търсене на спонсори, организиране на медийни кампании, за Филип пътуването е храна за душата и той спира да се чувства пълноценен, ако го няма. Не измерва успеха чрез постигане на конкретни цели, брой крачки, изкачени върхове – за него това са механични неща.

„За мен пътят е спасение, пилигримство. Може би е по-точно да кажа, че съм пътешественик, който в своите пътешествия се покланя пред един бог: природата.“ 

Питам го дали преживява пътуването отново и отново.

„Аз преживявам пътуването, не го осмислям и подреждам рационално. Работя само с усещания, то продължава да живее в мен, преживяното придобива облик и тогава мога да го извадя. Трябва му време, за да вземе нещо от мен и да ми даде. Спомените са като сянка, която е винаги с теб, и тази сянка става все по-плътна и нараства с преживяванията ти.“

Чудя се кога за първи път Филип е усетил нуждата да пътува. Той ми споделя, че целият му живот е бил подреден по този начин, пътят е бил неговата нормална среда още от детските години.

„Майка ми ми подаде пътуването и живота до природата. Но когато това движение спря, аз не се почувствах добре и разбрах, че то осмисля живота ми. Когато станах тийнейджър, изборът да замина и да бъда в природата няколко пъти спасява живота ми.“

Мечтата за Амазония се заражда в него още от дете. Някак съвсем естествено и в синхрон с начина на живот, който има. „Този жив природен свят от времето на динозаврите е природно наследство, за което човек си заслужава да живее и да умре, без да звучи героично.“ Описва го като „най-достойния жив гроб за всяка плът и душа“. Силно е това сравнение и леко стряскащо, но Филип сам ми дава отговора защо:

„Когато прекараш толкова време в джунглата, ставаш част от нея. Вече не можеш да спреш кърмата. Там е изпълнено с жизненост, натуралност, мястото ти дава живот, всеки ден захранва с нещо ново любопитството ти. Учиш се на древни неща само докато наблюдаваш как върви животът: как реагират животните, как растат дърветата, как мирише всичко, всяко дърво е лекарство. Не е скучно. И е живо, няма как да не го заобичаш и да не станеш част от него. И то те приема. А за това трябва време. Това е много фина взаимна връзка“.

Правим дълга пауза. Явно за всичко трябва време. Животът зад витрината на кафенето, в което сме седнали, е сив и забързан, но между нас и другия свят стои цялата джунгла на Амазония. И аз избирам да потъна в нея. И времето отново се забавя. Филип продължава:

„Джунглата ти дава всичко и трябва да си „пълен левак“, за да не намериш храна. Схващането, че там оцеляват силните, не е вярно. Там всяко животно се страхува от този, който е по-гладен. Ако аз скоча на един шестметров кайман от кануто и го хвана за врата, той ще избяга, защото аз го нападам. Предимството е в този, който напада, независимо дали е по-силен, или не“. За Филип разбирането, че там всичко е опасно, кара хората да се отдалечават от природата. Да я смятат за враг. „Не е нормално това, всеки може да се справи, стига да има желание и да му стиска.“

Следващият ми въпрос е как разбираш, че природата те допуска.

„Ами с чувствата. Да се чувстваш влюбен, да живееш с пълно сърце, нищо, че си по-уязвим. На мен ми е достатъчно. Да вдишам този въздух, нахапан от комарите в хамака, и да заспя под открито небе. Ако имаш добри чувства към природата, и тя ти отвръща по същия начин. Разбира се, без да проявяваш наивност от сорта на „Сега ще погаля тигъра“. Всичко идва от нагласата ти, а ако е правилната, с нея идват и инстинктите ти. Ако не съм гладен, аз нямам мотивация да търся и да ловя храна. По този начин работи природата. Кайманът не отива просто да убие нещо ей така, а само когато е гладен. Всеки в джунглата спазва тази религия. Излизам гладен и без значение колко време ще отнеме, винаги се връщам с храна.“ 

Разказът му е толкова жив, аз вече усещам топлия дъх на ягуара, острите зъби на крокодила и анакондата, която се е скрила и дебне в гъстака. Отдавна съм се отказала да следвам предварително подготвените си въпроси и следващият идва някак съвсем естествено. Питам го кога изпитва страх.

„Винаги изпитвам в началото, но после свиквам. Той, страхът, не изчезва и слава Богу, защото е много нужен в разумни граници. Когато правиш това, което обичаш, то става по-силно от страха. Какво значи да те е страх?“, задава въпрос сякаш сам на себе си. „Аз не мисля с такъв трагизъм за смъртта. Има моменти, в които си казвам: „Сега сигурно ще умра!“. И съм спокоен. Защото така ще стане. Но не става засега. И се чувствам по-жив.“ Филип продължава: 

„Повече ме е страх в града, от срещите с хората, защото най-ужасното нещо за мен е някой да ти отнеме живота, буквално и преносно. Самата енергия на хората, когато не са „на ти“ със себе си, ме натоварва, наранява ме. Не обичам да прекарвам дълго време в града, всеки ходи с някакви чувства и аз ги усещам, защото така съм направен. И това в природата ми помага, но в града ме кара да се чувствам зле. В природата аз усещам енергията на растенията и животните и в нея няма лицемерие и злоба, посланията са много прости: „Искам да те изям“, „Искам да правя любов“, „Искам да избягам“, „Искам да те видя, защото съм любопитен към теб“ и това е. И няма как да не се чувстваш щастлив, защото си в синхрон с нещо много по-голямо и по-древно от теб. Следите, които оставям, са единствено от калните ми крака в земята, от ударите на мачетето, за да си проправя път, и те са истински, защото са временни. Във временното е ценността на мига. Само това озарява душата. А това в града е трудно“.

„Така е, в града е трудно“, съгласявам се мислено с него. И нямам търпение да продължим да си говорим. Или по-скоро аз да слушам със затаен дъх разказа му. Мъдър и жив.

Задругата на Ел Дорадо. Ще скитаме волни ний чак до зори

„Последната експедиция предизвиква непрекъснато усмивка в мен, защото я преживях заедно с други хора. Винаги съм бил сам в Амазония, а усещанията съм споделял с дневника си и със себе си. Сега виждах реакции, които бяха споделени. Беше много хубаво, защото бях избрал близки приятели, които независимо от различията си бяха отдадени безрезервно на приключението и на останалите. Най-голямата магия беше върховното даване към другия – това винаги ме кара да се усмихвам, независимо от преживяното: всичко, което ни се случваше, без значение дали е смешно или опасно и рисково, се посрещаше с лекота и смях.“

„През февруари организирах и осъществих още едно митологично приключение в дебрите на бразилската джунгла, с крайна цел легендарният водопад Ел Дорадо (най-големият свободнопадащ водопад в Бразилия и Амазония с височина 353 метра). За да стигнем дотам, трябваше да навлезем в слабо изследваната планина Сера до Арака (първо официално изкачване през 2003 г.), която се разпростира на площ от 1 818 700 ха (18 187 km²). Арака е най-южният тепуи от Гвианската планинска земя, това са най-старите планински образувания в света. Тази територия е почти ненаселена, изключение прави южната ѝ част, където из някои от многобройните притоци, които се вливат в огромната Рио Негро, са разхвърлени по бреговете на реките на голямо разстояние едни от други самотни колиби и индиански агломерации (на запад от Арака е територията на няколко изолирани индиански племенни групи от народа яномами)“.

Групата, тръгнала от България, се състои от четирима човека, които са стари познайници на Филип: Симеон, Иво, Тодор и Валентин. Подборът е специален, защото за него това е интимно преживяване. „Все едно да ги допусна в спалнята ми, химията между хората се случва постепенно и не можем просто ей така да си легнем заедно.“ Сравнението е много добро и го разбирам. „Но те влязоха спокойно в дома ми, никой не счупи вазата и не развали нищо, уважиха най-старата спалня на земята – Амазония.“ Версията на Вальо за това как е станал участник в експедицията дава известна светлина за начина, по който Филип действа: „Той се обади някъде в средата на октомври 2022 година. Завари ме да затварям теле в буркани на Чатъма, най-обичайното място за мен в този преходен сезон. Сподели за идеята и ме покани да се включа: водопад, джунгла, кораби, канута, биваци, въобще, много ми допадна като замисъл. Имах нужда да помисля известно време, предстоеше ми пътуване в Кападокия и се разбрахме като се върна, да му отговоря. Помня, че като приключихме разговора, ми пусна една снимка от водопада и написа: „Целта е да дойдеш в зеления безкрай, че животът е кратък“. Следващите дни вече карах колело в покрайнините на Гьореме, Кападокия, и реших, че за да спра да го мисля, най-добре да му отговоря направо, че играя, пък каквото дойде“.

Участниците в експедицията са обединени от детското любопитство към приключението и в мига, в който то започва, различията помежду им изчезват: „Нямаше го бизнесмена, зъботехника, диспечера на летището, момчето от малкия град“. На тяхно място се появяват хора, които са изоставили обичайния си живот, за да се потопят в Амазония. Хора, които едва ли животът ще срещне случайно, тук се превръщат в еднородна група, която се сдружава, за да се справи с всяко предизвикателство с усмивка. „За да достигнем до главния водопад, заради възникналите препятствия, които ни сполетяха, пътувахме дълго по вода, като използвахме кораби, корабчета и лодки, докъдето позволяваше нивото на реките по пътя ни. Плавахме срещу течението на четири реки и един поток: 400 км по притоци на Рио Негро в дъждовната гора и 550 км по Рио Негро, 950 км в една посока, тоест сумарно 1900 км.“

Приключението до водопада и обратно от Барселос (градче в средното течение на Рио Негро, известно с биоразнообразието си и сезонния спортен риболов и разположено на 534 км от Манаус, прочут с речните си плажове на брега на Рио Негро) продължава 10 дни. Отделно идването от Манаус и пътуването от България отнемат на момчетата общо 20 дни.

Предизвикателствата започват още в самото начало. Филип споделя, че по време на експедицията е имало около десет сериозни повреди по кораба и двигателите на лодките. Разказва как се чупи моторът на една от лодките, с които се придвижват по течението. Той започва да гребе, но се блъскат в дърво, което смазва крака му и остават само с едно гребло. „Всеки започна да прави нещо, съобразно знанията си: да оправят двигателя, да мислят с какво да заменят липсващите гребла. Минаваме няколко бързея, всички се радват, че не сме се обърнали, наближава следващ, който е още по-сериозен, и знам какво може да стане, но те продължават да се радват. И аз се обръщам към тях строго: „Хайде сега малко по-сериозно“. Всички замлъкват и така до следващия бързей.“ Смеем се, представям си тези смели мъже с широки усмивки, седнали в малка лодка, която се носи свободно по бързеите на планинската река.

Вальо също споделя, че е бил приятно изненадан от подбора на групата. „Не съм се съмнявал в усещането му, но за пореден път го направи по особено фин начин. За цялото пътуване и при всички непредвидени обстоятелства, които си сътворихме, нямаше нито един момент на личностно напрежение и неразбирателство. Рядкост са тези моменти в днешно време, затова са ми ценни.“

Филип определя групата като „компанията край огъня“. Всички са заедно и за да го поддържат и да си помагат с усмивка и добрина. Прави пауза и продължава: „Тепърва имат да разбират какво са минали. Пътуването си беше пионерско, но най-хубавото за мен е, че ги докосна Амазония“. По време на експедицията е имало много неща, които са правени за първи път, като „първото изпълнение на гайда в Амазония“ от Вальо, който е свирил на индианците: „Местните много се вълнуваха, смееха се, плачеха, ръкопляскаха. За тях това беше нещо уникално. Особено като разбраха, че инструментът е от труп на животно. Изпаднаха в екстаз“. Първоначално Вальо не мисли да взема гайдата със себе си, но Филип категорично му казва да я сложи в багажа. И така тази експедиция получава и щрих от Родопите.

Питам го как се е запознал с тези хора. „Ами, животът ме срещна с тях. Не съм правил специален подбор. То си е ясно. Но все пак трябва да познаваш хората, да знаеш, че са леки и широко скроени. И тогава се случват нещата.“ Споделя ми, че се чувства горд, че ги е събрал и са преживели нещо, което ще остави дълбока следа в живота на всеки един от тях. „Всички картини в момента се смесват, като една пералня, но усещането, че го направихме, е най-силно. То е вик от върха на планината: „Направихме го!“. 

Местните – в тъмната нощ за сила и мощ, за зъби и нокти час пак настава

Удовлетворението на Филип се дължи и на всички правилни решения, които се е наложило да вземе, за да гарантира сигурността на групата. Решения, които нямат обратен ход и трябва да се вземат бързо и категорично. Още в началото на експедицията корабът, с който групата плава, се разваля и става ясно, че предвиденото време за пътуването може да не стигне. Чакайки часове наред да се появи последният им водач, Филип решава, че ще го подкани да побърза, въпреки че това е последното нещо, което човек трябва да прави с местните. Но той предприема този рискован ход, отива в къщата му и успява да го доведе до брега. „Той си седеше вкъщи и гледаше една муха, докато го чакахме един кораб с хора, и аз, без да крещя, защото това не е валидно при тях, му казах строго, че до 10 минути трябва да е на кораба. И той наистина дойде. Местните са щастливи, че живеят и че им е пълна чинията. И имат друг ритъм. Може да звучи нееднозначно, но трябва да живееш този живот, за да го разбереш наистина. Няма как да го разбереш, без да си го преживял.“

Вальо също споделя че адаптирането към мирогледа и мисленето на местните индианци е било доста трудно. „Планът ни за достигане до водопада се смени много пъти за кратко време и сравнително бързо трябваше да се адаптираме към факта, че в тази среда никой за нищо не се притеснява. Както казваше Филип, индианците се притесняват само в един момент – точно преди да умрат. Въобще, връзката, която те са изградили (или са се родили с нея, знам ли) със заобикалящата ги среда, е завидна. Реката например, голямата река, която дава всичко и е основен източник на живот, до голяма степен определя ритъма и темпото на съществуване, времето дори. Когато течението е бързо, и дните минават по-енергично и неусетно, забави ли се, безвремието те поглъща и часовете стават цяла вечност.“

Водачи на групата са местни индианци, чиито имена звучат като от анимационен филм. Първоначално екипажът се състои от трима приятели от Барселос, които готвят, ловуват и управляват корабчето: капитан и лидер – Деко, поддръжка и помощник-капитан – Луиджи, матенейро (трапер) – Франсиско.

За Вальо най-сюрреалистичната картина, която остава в главата му, е при един от поредните ремонти, „когато екипажът на кораба реши, че ще сменят витлото на мотора. Случката е по залез, разбирай сумрак, водите на Рио Негро са черни, витлото е под водата, естествено. Инженерчето Луиджи нахлузи водолазните очила и започна поредица от гмуркания под кораба с гаечен ключ в ръка. Може би 20 пъти се гмурна, извадиха винта, отрязаха го с ножовка, за да го смалят, съсипаха го. Сложиха резервен, пак гмуркане и така. А, да, и през цялото това време до гмуркащия се Луиджи на кърмата стоеше Франсиско, нашият трапер, който ловеше пираня след пираня. Наблюдавахме тази сцена около час и се чудехме да се смеем ли, да плачем ли, или да си пием кашасата.“

В друга ситуация, в която групата вече плава с моторна лодка, по средата на пътя се разбира, че водачите им не са я заредили с достатъчно гориво и ще трябва да се върнат. Гледам изумено. Филип се смее: „Ами да, насред гората приключи всичко. И ми казаха, че сега трябва да се върнем пак до кораба и да мислим някакъв вариант. И аз им казах, че не възнамерявам да обръщам назад, а слизам на брега и ще правя бивак и ще ги чакам да се върнат. И изведнъж всички от групата единодушно решиха да останат с мен. Реакцията им ме изненада и ме окуражи. На брега се извиних на всички, че може би няма да стигнем никога до планината, всеки прие случващото се философски, като част от приключението. След това почнахме да печем дивеч, изсякохме периметър за бивак“. Филип предупреждава групата, че може и да не се върнат за тях и може да се наложи да се връщат пеша през джунглата: „Нищо не се знае, това е Амазония“.

След два часа лодкарите се завръщат. С кораба, друга лодка с бензинов двигател и един стокилограмов тапир, който се разфасова на кърмата. „И така, ние се натъпкваме набързо с дивеч и потегляме свръхпретоварени само с едно малко кану.“

Продължават с лодката, докъдето може, след което я оставят. Плавателните артерии стават все по-тесни и накрая малкото им кану опира в дъното на реката. „Движехме се във всяка по-дълбока локва, докато камъните не започнаха да дерат и блъскат опасно корпуса на кануто ни“, разказва Филип. Това е най-бързият начин за придвижване в Амазония – по водните артерии.

Дотам и обратно. О, чуй този зов! „Всички на лов!“

От подножието на тепуя започва ходенето и катеренето. Тук мъжете губят двама важни членове на експедицията: „До последно не знаехме дали ще успеем да се качим на планината и дали ще се върнем навреме. Заради тежките дъждове Румен и Деко трябваше да се откажат при изкачването“.

Румен Койнов е дългогодишен приятел на Филип, който живее в Бразилия. Именно той успява да осъществи контакт с местния водач Деко, който има голямо желание да се качи на планината, и постепенно планът започва да се оформя. Дългата предистория на тази мечта се увенчава с успех. За планината Сера до Арака Филип чува за първи път през 2007 г. когато е във Френска Гвиана като част от Френския чуждестранен легион, и започва да събира информация. Пожелава си да стъпи там, но минава време и забравя за тази идея, която обаче оживява отново след поредните му експедиции в Амазония. До планината вече има организирани пътувания, но са редки, тъй като достигането дотам е изключително трудно и технично, освен че е и много скъпо. Сезонът за изкачвания е през юни и юли, когато реките са пълноводни, но Филип не се притеснява да организира пътуването през февруари, когато е най-трудно и опасно.

Мисля си, че в тези древни земи плановете, които сме свикнали да си правим, за да се чувстваме господари на ситуацията, просто не работят. Но всичко се нарежда, следвайки вселенската зависимост, в която никой човек не е фактор, а само паднало листо, носено от вятъра.

Вълнувам се от разказа и го преживявам заедно с Филип. А той става все по-цветен, изпълнен с неочаквани обрати, опасности и смешни моменти. Филип също се вълнува, гласът му става по-дрезгав, очите му блестят, докато ми разказва за десетките пъстроцветни папагали ара, огромните рибни пасажи и милионите светещи очи в тъмното. 

Сещам се за отговора на Вальо, когато го питам какво го е изненадало там: „Определено ме изненада гостоприемството на средата. Въпреки че бях свел до минимум очакванията, все пак ни е вродено да си изграждаме мнение и представа за всяко място. Всеки човек е чувал за джунглата и опасностите, които се крият там. Е, вярно е, че природата е така създадена, че всяко нещо „иска“ да те убоде, изяде, ухапе или удави, но в крайна сметка това зависи от разбирането ни за средата и способността ни за адаптация към нея. Изненадах се, че предишният ми опит, който имам, беше полезен и приложим, макар и в толкова различна природна среда“.

Филип продължава: „ Искам да разбера дали ще се справя, дали ще ме допуснат духовете, защото там живеят различни индиански духове, в които местните вярват. Чувал съм различни викове в джунглата и когато споделих с ловеца Франсиско, той ми разказа кои са духовете, които ги издават. И така се запознах още повече с митологията на това място. Какви са навиците на духовете, какви жертвоприношения трябва да правя, трябва да се уважат тези неща. Много духове има в Амазония. Всичко е с духове. Дъждовната гора е много древна реликва“.

В главата ми са и думите на Вальо: „Всъщност оставих много емоции, страхове и чувства в джунглата и си взех обратно простора от освободеното място вътре в мен“.

Гледам през прозореца на кафенето, в което сме седнали. Навън продължават да се движат хора и коли, забързани и сиви като небето, което се е надвесило оловно над града. Но ние сме в друга вселена, в която всичко има цвят и мирис, смисъл и жажда за живот. Питам Филип дали духовете му помагат. Той се усмихва и през смях ми заявява: „Ами щом съм тук, значи сигурно са ми помагали“.

„Когато спя на дадено място, сутрин винаги му благодаря, че ме е допуснало и приютило. Никой не ме учил да го правя, но имам чувството, че ако не го правя, ще си навлека неприятности и няма да ми се даде подслон следващия път. Защото най-уютен е моментът, в който се подслониш. И трябва да си благодарен и да вярваш на природата. Дори и най-примитивните племена в Амазония вярват в бога на небето, майката земя и реката, чийто дух е великата анаконда. Всички страховити животни като ягуара, анакондата и крокодила, когато са малки, са храна за всички други видове, малко от тях оцеляват, докато стигнат до размерите, в които нямат врагове. И ако случайно достигнат до тези размери, растат цял живот. Затова анакондите могат да достигнат до 200 кг. Има метафора в индианските глави: когато минеш през процеса от това всеки да може да те изяде до това никой да не те закача, ти вече си динозавър, мит, висше същество, цялата екосистема е вече в теб, всичко ядеш, от това, което изхвърляш, се ражда нова екосистема и затова огромната анаконда е обожествена. За разлика от нас, хората, които се смаляваме, когато остаряваме, анакондата расте до последния момент и нейната психология е друга. Това е мъдра змия. Мозъкът ѝ работи на друга честота. Надмогнеш ли всичко, ставаш мъдрец.“ Почти едновременно се сещаме за питона от „Книга за джунглата“. Според Филип не е случайно: „Всичко зрънце по зрънце е разхвърляно и лека-полека почваш да свързваш истините и полуистините“. 

Мъдрост има и в мислите на Вальо за това, че пътят винаги променя. Преживяванията също. „Пътуването променя ежедневието ти, действията ти, динамиката, в която живееш. Човекът е олицетворения на своите действия, така че този процес е неизбежен. Може би не усещам коренна промяна в себе, защото не ми е необичайно да пътувам, нито пък това пътуване беше достатъчно дълго, че да оформи по-значими процеси в главата ми. При всички положения се чувствам по-свободен, но за това усещане все още нямам конкретно обяснение. Ако трябва да отговоря като индианец, бих казал, че не е нужно всяко чувство да бъде обяснено. Важно е човек да се предизвиква, да изследва, да учи нови неща. За мен това означава да пътувам и да се срещам с хора, за други може би не е същото. Пътуванията ме учат да съм по-либерален, да разбирам повече хората и техните чувства, да проявявам повече емпатия. Все неща, които са ценни и стойностни и които бих искал да развивам и в бъдеще. Това е моят пример, който мога да споделя за хората, намиращи смисъл в думите ми.“

Епилог

Времето ни с Филип изтича. Стискам в ръцете си цветните обеци папагали, които той ми подари в началото на срещата ни „за добра енергия“, и голямата твърда люспа от риба пираруку и искам да удължа този момент. Питам го за плановете му: планира да подготви филм и изложба, а следващата година отново ще замине към Амазония. Определя се вече като наполовина бразилец, връща се с много книги, защото му е важно да учи и да може да общува по-пълноценно с местните хора. „Има толкова много за изследване там, че трябва да остана за по-дълго.“

Наясно е, че всичко се променя и в един момент Амазония няма да я има. Мечтае отново да достигне до Сера до Арака. Освен най-големия водопад в Бразилия там има още 12, разположени в две плата: Пешибой (Морска крава) и Бото (Делфин). Тук е и най-дълбоката вертикална кварцова пещера в света (670 м), до която е стигнала една-единствена експедиция през 2006 г., но няма ясни географски координати. Филип обаче има идея къде се намира пещерата и възнамерява да остане за по-дълго, за да изследва района, както и съседната долина, в която има следи от древна цивилизация. Знам и какво мисли Вальо по въпроса: „Веднага бих се върнал. Още като усетих температурата от 2 градуса във Франкфурт и лекия снеговалеж, исках да се върна. После докато сънувах реката и бръмченето на мотора, също исках да се върна. Когато си изпразних тези дни обувките от жълтия речен пясък, пак ми се искаше да се върна. Уча португалски и просто чакам момента“. Моментът ще дойде. Знам го.

Тръгваме. Прегръщаме се силно, за да докоснем сърцата си. Аз поемам към планината, която е моята майка, а Филип – към града, но не задълго.

Обръщам се след него, а в главата ми отекват думите му: „Амазония е едно море, пълно с острови. Човек не може да го побере в ума си. Трябва да го преживее, да се скита сред него и да разбере колко е безпомощен да прекоси тази водна шир и хоризонт със собствени сили“.

Част от подзаглавията в тази история са откъси от стихотворението „Нощна песен за джунглата“ на Р. Киплинг:

С орлови крила нощта долетя

и прилепът Манг свободата откри.

Пастирът прибра морни стада.

Ще скитаме волни ний чак до зори.

Във тъмната нощ за сила и мощ,

за зъби и нокти час пак настава.

О, чуй този зов! „Всички на лов!“

Законът на джунглата тъй повелява.