Фентъзи светове, родени от прахта на окопите
Откъс от статията „Фентъзи светове, родени от прахта на окопите“, която може да прочетете в брой 71 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Годината е 1916-а. Битката при река Сома в Северна Франция започва на 1 юли и ще се превърне в една от най-кървавите в човешката история. Само през първия ден на офанзивата британската армия губи повече от 19 000 войници, а до края на битката през ноември същата година повече от един милион войници от всички воюващи страни са убити или ранени. Повече от сто години по-късно кратери от експлозиви в района на сраженията все още може да бъдат ясно видени дори от Космоса. Точно в тази кървава битка вземат участие трима от най-големите класици на английската литература през XX век – Дж. Р. Р. Толкин, К. С. Луис и А. А. Милн. Ужасът от тежките сражения и отчаянието в окопите ще промени живота им напълно. И въпреки че имат късмета да се завърнат живи у дома, белезите от тази катастрофа ще оставят ясна следа в творчеството им, което и днес вълнува милиони читатели и поставя въпроса за битката между добро и зло и мястото на малкия човек в този титаничен сблъсък.
Окопите
Първи юли поставя началото на сраженията и се превръща в един от най-срамните дни в британската военна история. Операцията е подготвяна с месеци, а целта е да се облекчи френската армия, която се бие при Вердюн, и да се отслабят германските сили. В крайна сметка тежкият артилерийски огън, тоновете експлозиви и безбройните снаряди, които британците взривяват, не успяват да им донесат желания успех и хилядите жертви, останали завинаги в ничията земя, шокират света. Една от тези жертви е Робърт Гилсън – най-близкият приятел на Толкин и един от четиримата младежи в техния интелектуален и приятелски кръг, наречен от самите тях „Чаен клуб и Баровианско общество“.
И това е само началото – както самият Толкин казва, „до 1918 г. всички мои близки приятели с изключение на един бяха мъртви“. Подобно е дълбокото чувство за загуба и безпомощност, през което преминава и Милн, когато неговият най-добър приятел е убит пред очите му от снаряд. След години писателят ще сподели: „Прилошаваше ми от този кошмар на умствена и морална деградация“. Година по-късно самият К. С. Луис пада ранен от шрапнел, който поразява цялата лява половина на тялото му и част от белия му дроб. Ето какво разказва писателят: „Точно след удара помислих, че не мога да дишам, и заключих, че това е смъртта. Не изпитах страх и определено не изпитах кураж. Моментът не беше подходящ нито за едното, нито за другото“.
Следвоенната реалност
Първата световна война приключва през ноември 1918 г. и оставя Европа в развалини, с победени империи, рушащ се политически и социален ред, но най-вече в един неописуемо болезнен траур по милионите жертви, паднали в битките от изминалите четири мрачни години. Войната отприщва едни от най-жестоките диктатури в човешката история и нов световен сблъсък, още по-кървав от предходния.
Това е тягостната обстановка, в която се завръщат оцелелите ветерани, включително и тримата големи класици на английската литература. Обратно у дома те се натъкват на общество, което се опитва да продължи живота си така, сякаш войната не се е състояла. Никой няма търпението да изслуша тягостните разкази на ветераните и те са упорито окуражавани да продължат с живота си оттам, където са го оставили преди войната. Биографичният филм „Сбогом, Кристофър Робин“ (2017) улавя много добре настроението, в което е изпаднало британското общество – едно студено и учтиво общество, в което не се говори за неприятни неща, а войната е именно неприятна. Тя е приключена с надеждата, че няма да се завърне отново, така че нейните кошмари и ужаси могат да останат завинаги в миналото. Така ветераните се оказват неизслушани и неразбрани, а животът продължава покрай тях, оставайки глух за техните травми.
Затова не е изненада, че много писатели от този период откриват спасението именно в белия лист, върху който могат свободно да излеят своите незатихнали страхове и преследващите ги спомени. Ужасът и мизерията на живота в окопите, дивата безразборна сеч, причинена от модерните оръжия, и ужасяващият мащаб на кървавата баня – всичко това оставя своя траен ефект върху британската и европейската литература. Това е литература, която е загубила вярата си в рицарската чест и храбростта на индивида. Пред лицето на военната машина човешкият живот е изгубил стойността си. На фона на тази следвоенна литература, изпълнена с гняв, цинизъм и съмнения в красотата на живота и в самия Бог, Толкин, Луис и Милн обаче ще намерят сили да се извисят над песимизма и сивотата, за да потърсят отново красотата на героизма, смелостта на малкия човек, силата на приятелството и триумфа на доброто.
Войната като необходимо зло
Във фентъзи бестселърите „Властелинът на пръстените“ и „Хрониките на Нарния“ Толкин и Луис – колеги по перо и близки приятели в живота – няма да отрекат съществуването на войната, а ще оправдаят нейната необходимост. Те поглеждат на нея като средство за изкореняване на злото, а то витае във въздуха и събира своите армии, подобно на Саурон и неговите кръвожадни орки. И двете поредици са писани в сянката на нова задаваща се война, още по-страшна от предната. Всеобщото усещане сред европейското общество за мрак и потиснатост; възходът на авторитарните режими; страховитите теории за расова и научна доминация; превесът на разума пред вярата, религията и надеждата; заплахата от оръжия за масово унищожение и ядрена война; авторитети, стремящи се към световно господство – всичко това е злото в реалността, което дава плът и дъх на злото в двата романа.
Това е злото, което трябва да се изкорени. Това са Саурон и Джадис, Бялата вещица. Войната е единственият път, тя е необходимото средство. Тя е низ от изпитания, които ще очертаят границата между добро и зло с едничката цел накрая злото да бъде победено. Точно това казва Фарамир, предводител на Гондор във „Властелинът на пръстените“: „Война трябва да има, за да защитим живота си срещу разрушител, който би погълнал всичко“. А в навечерието на Втората световна война К. С. Луис заявява в известната си реч, озаглавена „Защо не съм пацифист“, че понякога перспективата за въоръжена борба е необходима, тъй като „изкуството на живота се състои в това да се справяме, доколкото можем, с всяко непосредствено зло“.
А. А. Милн обаче ще избере един по-различен път. След като не получава подкрепа нито от издателя си, нито от приятелите и дори от съпругата си, Алън прекратява временно опитите си да напише книга против войната въпреки силното си желание да убеди обществото колко напразна и безпощадна е тя. Вместо това той избира бягството от реалността в лицето на нещо коренно противоположно на ужасяващата война, а именно детските приказки. Започва историята за малко момче и добродушен мечок и ѝ се отдава напълно. Поредицата „Мечо Пух“ е вдъхновена от невинните игри на собствения му син. Така Алън, който страда от посттравматичен стрес и кошмарите на войната често го спохождат, намира спокойствие единствено в историите на горските приятели и превръща приятелството в смислов център на сюжета.
Може да прочетете цялата статия в брой 71 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
