Ефектът на пеперудата
Откъс от статията „Ефектът на пеперудата“, която може да прочетете в брой 67 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Гледали ли сте филма „Ефектът на пеперудата“? В него главният герой (Аштън Къчър) отчаяно се опитва да спаси приятелката си, връщайки се назад във времето, но всяко негово действие, всяка малка промяна, която прави в живота си с цел да оправи нещата, в крайна сметка води до все по-катастрофални резултати.
Подобна е идеята и в едно от най-добрите произведения на Стивън Кинг – „11/22/63“. В него млад мъж на име Джейк открива в килера на една закусвалня портал, който му позволява да се върне в 1958 г. При това колкото и дълго да стои в миналото, в настоящето изминават само две минути. След няколко такива пътувания назад Джейк разбира, че може да променя историята. Затова решава да живее в миналото до 1963 г., за да предотврати убийството на президента Джон Кенеди. Той вярва, че тази промяна ще донесе голяма полза на човечеството. След като години наред следи атентатора Лий Харви Осуалд, Джейк наистина успява да му попречи да застреля Кенеди. Когато се завръща в настоящето, той очаква да намери света в по-добро състояние, отколкото това, в което го е оставил. Станало е обаче точно обратното. Навсякъде има природни бедствия, старият му дом е в развалини, а ядрени войни са унищожили по-голямата част от планетата. Отчаян, Джейк се връща отново в 1958 г., за да върне историята на мястото ѝ.
Освен че вълнуват със сюжета си, тези творби са класически пример за това как всичко в света е свързано и представляват художествена интерпретация на феномена, известен като ефект на пеперудата. С този термин в теорията на хаоса се описва процесът, при който наглед незначително събитие води до големи промени на по-късен етап. Или, ако трябва да използваме по-научна дефиниция, ефектът на пеперудата е чувствителната зависимост от началните условия, при която една малка промяна на параметър в нелинейна система може да доведе до големи разлики в по-късните състояния. Името на ефекта е измислено от американския математик и метеоролог Едуард Лоренц (1917–2008) и произлиза от метафоричен пример как размахването на крилата на пеперуда може да доведе до драстични промени в развитието и траекторията на далечно торнадо няколко седмици по-късно.
Историята е една от сферите на познанието, в чийто контекст ефектът на пеперудата най-често се споменава и разглежда. Мнозина се изкушават да търсят взаимовръзки между наглед несвързани събития и да доказват как исторически процеси, оформили света, в който живеем, са били стартирани от привидно съвсем незначително действие. Това, разбира се, носи своите рискове, защото никога не знаем дали една евентуална промяна на изходните условия би променила нещо, или историята има склонността да следва своята неумолима логика. Но признаваме, има особен гъдел в това да разпознаваш тези причинно-следствени връзки и да си задаваш въпроса „Какво щеше да стане, ако…?“. Затова ще приведем няколко исторически примера за ефекта на пеперудата, в които дребен детайл води след себе си драматични последствия.
Виенската академия за изящни изкуства отхвърля кандидатурата на Адолф Хитлер. Два пъти.
През 1907 и 1908 г. младият Хитлер кандидатства за художествената академия, защото иска да стане професионален художник, но мечтите му са разбити, след като не успява да вземе приемните изпити. Изпитната комисия отбелязва, че работите на Хитлер включват твърде малко портрети. Членовете ѝ смятат, че той има повече талант в архитектурата, отколкото в рисуването. Един от професорите дори му предлага да кандидатства в училището по архитектура към академията. Това обаче би означавало преди това младият художник да се върне в средното училище, което е напуснал, а той не иска да го прави. В интерес на истината, въпреки неуспеха Хитлер не се отказва от рисуването. Дори когато заминава на фронта на Първата световна война, той носи със себе си хартия и платна и използва всяка свободна минута, за да твори.
А ако се вярва на британския посланик в Германия Невил Хендерсън, през август 1939 г., точно преди избухването на Втората световна, Хитлер му признава: „Аз съм художник, а не политик. След като полският въпрос бъде решен, искам да завърша живота си като художник“. По собствените признания на Хитлер обаче именно отказът да бъде приет в академията е първата стъпка от метаморфозата, която в крайна сметка ще го превърне от начинаещ художник бохем в политик с грандиозни планове. А по-нататък всички знаем какво следва. Разбира се, причините за най-кървавата война в човешката история далеч не се изчерпват само с мегаломанията на един неуспял художник, но кой знае как щяха да се развият събитията, ако той окончателно се беше посветил на акварела, вместо на амбициите за световна доминация.
Исак Нютон предизвиква възхода на комунизма в Китай
Както може би става ясно от горното подзаглавие, със следващата история ще се опитаме да ви провокираме. Или по-скоро да покажем, че при добро желание може да се намери зависимост между много отдалечени във времето и наглед съвсем несвързани събития. И така, тук героят, с който започва всичко, е прочутият учен Исак Нютон. През 1699 г. той е назначен за магистър на Кралския монетен двор. Позицията има предимно церемониален характер, но Нютон приема работата си много сериозно. Едно от най-значимите действия, които предприема, е промяната на британския сребърен стандарт. Нютон въвежда фиксиран обменен курс на златото и среброто в страната, който води до това, че среброто започва да струва по-малко, отколкото е стойността на самия метал на свободния пазар. Така златото се превръща в де факто резервната валута на Великобритания, докато среброто се използва широко като експортна стока в търговията. Век по-късно Великобритания все още използва Нютоновия обменен курс, така че среброто на практика все още е търговският метал на могъщата Британска империя. Тя започва да търгува активно с Китай, особено да купува китайски чай. Англичаните са направо пристрастени към него. Това обаче води до сериозен външнотърговски дисбаланс в отношенията с Китай. А китайците (или по-точно императорът им) приемат само една стока – среброто.
Така всички британски запаси от сребро изтичат на изток. В крайна сметка обаче британците откриват и друга привлекателна за китайците стока – опиума. Започват да го отглеждат в Индия, организират контрабандисти, които да го пренасят в Китай и така малко по малко си връщат среброто обратно. А китайците на свой ред се пристрастяват към наркотика. Опиумната мания обхваща с лепкавите си пипала всички слоеве на китайското общество, включително администрацията и армията, и има унищожителен ефект за нацията. Затова императорът взема мерки да прекрати нелегалния внос и търговията с опиум. А в отговор Великобритания води две войни срещу Китай (втория път в съюз с Франция), останали в историята с името Опиумни войни, за да защити правото си да наводнява местния пазар с наркотика. Китай губи и двата конфликта и е принуден да подпише унизителни договори и да приеме всички условия на агресорите. Страната навлиза в своя т.нар. Век на унижение и вече е само сянка на някогашното си величие. Китай е разкъсван от политическо и етническо напрежение, което преди е било потискано от силното централизирано управление. Вътрешните конфликти са съпроводени от нови поражения на международната сцена. През 1912 г. империята престава да съществува и е заменена от република. Тя, меко казано, не е особено демократична. Тези процеси в крайна сметка хвърлят страната в гражданска война, която допълнително я отслабва и улеснява Япония да я завладее през 1937 г. Когато с края на Втората световна война японците са изгонени, Китай все още е истинска руина в политически и икономически смисъл. В тези условия лидерът на Китайската комунистическа партия Мао Дзъдун успява да вземе властта и през 1949 г. основава Китайската народна република.
Цялата статия може да прочетете в брой 67 на InGlobo.
