Да ограбиш жена е лесно, откритието ѝ – също

Науката крие дълъг списък с имена на велики откривателки, чиито постижения са били присвоени от мъже

В края на XIX век една жена откъсва уморения си поглед от телескопа, за да запише поредните данни. Работната ѝ маса е затрупана от диаграми, формули, текстове и изчисления. После отново започва да наблюдава Вселената. Тя се казва Хенриета Суон Ливит и е родена на 4 юли 1868 г. По това време е студентка в Дружеството за колежанско обучение на жени към Харвардския университет (по-късно колеж „Радклиф“).

Научният ѝ ръководител я привлича да работи като анализатор. Наета е да систематизира данни, получени от обсерваторията на университета. Шефът на Ливит – Едуард Чарлз Пикинг, възлага на младата изследователка задачата да каталогизира звездите по яркост, използвайки фотографски плаки. След като с течение на времето идентифицира 1777 променливи звезди, тя открива връзка между светимостта (количеството енергия, което излъчва дадено тяло за единица време) и периода на пулсация на цефеидите (вид променливи звезди). Ливит е развълнувана. Трудът ѝ е довел до значимо откритие, защото с връзката между тези две явления може да бъде измерено разстоянието между Земята и далечни галактики.

Никой преди нея не е забелязал тази зависимост, а тя дава необятни възможности на астрономията. Хенриета продължава научните си проучвания и отваря още няколко врати към бъдещето на науката. Но когато публикува невероятните си открития… почти никой не ѝ обръща внимание. Все пак в началото на XX в. учените с фусти не са приемани особено сериозно. По това време основната социална роля на жената е тази на съпруга и майка. Достатъчно скандален е фактът, че някой баща е пуснал дъщеря си да учи в колеж. Научният свят обръща гръб на Ливит. Години по-късно обаче Едуин Хъбъл открива нейния архив и използва откритието ѝ, за да установи емпирична закономерна връзка, наричана Законът на Хъбъл, според който Вселената непрекъснато се разширява. Името на Хъбъл ви е познато, нали? А за Хенриета Суон Ливит вероятно чувате за първи път.

Мария Кюри. Снимка: Getty Images

Мария Кюри – носителка на две Нобелови награди – е изключението, потвърждаващо правилото, че жените в науката са били пренебрегвани почти до наши дни. А те са дали на света открития, които залягат в основата на новото знание, променят бита ни, проправят пътеки към изучаването на човека, природата, Вселената. Те живеят скромно, в името на науката. Никога не получават признание. Не се и борят за него, защото се изправят срещу непобедим противник – мъжа и неговата доминираща роля в обществото. Жените нямат пари да защитят патентите си и те са използвани от мъже, които се окичват с лаврите. Учените в рокли чуват смях в залата, докато четат докладите си, и аплодисменти, когато същия доклад го прочете брадатият им научен ръководител. Тях рядко ги награждават. Нобелът обикновено отива при колегата, който е използвал откритията им.

Лиза Майтнер. Ню Йорк,25 януари 1946 г. Снимка: Getty Images

Лиза Майтнер е родена на 17 ноември 1878 г. в еврейско семейство във Виена и е третото от общо осем деца. Постъпва във Виенския университет, където изучава физика и става първата жена с докторска степен там. През 1926 г. става професор в Берлинския университет и е единствената дама в Германия на тази длъжност в която и да е научна област. В института „Кайзер Вилхелм“ в германската столица Лиза започва да работи със своя колега Ото Хан – ядрен физик с особена страст към радиоактивните елементи. Техен ръководител е Макс Планк. Лиза Майтнер е първата, на която се удава да раздели ядрото на урана и теоретично да изчисли отделящата се енергия, използвайки уравнението на Алберт Айнщайн за еквивалентност на енергия и маса.

Двамата учени са напът да завършат своите експерименти и да опишат изцяло делението на атома, когато Австрия е анексирана. Позицията на Майтнер и всички протекции, които се гарантират от нейните колеги, автоматично се сриват. Жената бърза да напусне Берлин, защото вече знае, че повечето евреи са тръгнали към лагерите. Ото Хан остава на своята позиция в института, докато властимащите не открият по-достоен и лоялен нацист, който да заеме неговия пост.

След раздялата и бягството на Лиза в Швеция комуникацията между двамата продължава. Срещат се в пълна тайна и също така разменят пощенски картички, на които се записват всички резултати от експериментите, проведени в института. Накрая все пак научните им търсения се увенчават с успех. Откритието, че един елемент може да се трансформира в друг, е изцяло ново, това свойство до този момент не е известно на науката. Физичката успява да събере всички изследвания и да обясни защо и как се е случил целият процес. Ото Хан публикува научния доклад от свое име, без да спомене своята колежка. Твърди, че това е от съображения за нейната сигурност, тъй като е еврейка. И така започва да публикува откритието в най-различни медии от научния свят. След много разменени писма и публикации идва времето и за падането на нацистка Германия. Същата година Ото е номиниран за Нобелова награда в областта на физиката. Вече липсват всякакви ограничения и той спокойно може да отдаде заслужената почит на Лиза Майтнер, но въпреки това не го прави. По време на церемонията по награждаването Хан пропуска даже да благодари на Лиза, макар тя да седи в публиката.

Истината излиза на бял свят едва когато Ото Хан умира. Тогава става ясно, че откритията всъщност са на Лиза. Нобеловият комитет обаче заявява, че не може една награда да бъде отнета посмъртно и връчена на друг учен. Никой не разбира какви са мотивите на германския физик да си присвои откритието и защо той никога не поправя грешката си. Лиза Майтнер умира през 1968 г., само няколко месеца след своя колега. В последните си дни пише следните редове до него: „Тези, благословени с блестящ ум и дар за науката, имат по-висш дълг, който идва преди откритията, дълг към човечеството. Науката може да се използва за добро или лошо; затова учените трябва да гарантират, че тяхната работа прави света по-добро място“. Писмото така и остава неизпратено. Племенникът на Лиза гравира следните думи върху надгробния ѝ камък: „Лиза Мaйтнер: физик, който никога не изгуби своята хуманност“.

Вера Рубин през 70-те години. Снимка: Getty Images

Вера Рубин е родена на 23 юли 1928 г. във Филаделфия. Получава бакалавърска степен от колежа „Васар“ (1948). Кандидатства в „Принстън“, но молбата ѝ не е разгледана, понеже до 1975 г. жени не могат да се записват в магистърски и докторантски програми в този университет. Приета е в университета „Корнел“, където учи при Филип Морисън, Ричард Файнман и Ханс Бете. Защитава магистърска степен през 1951 г., а три години по-късно – и докторска в Джорджтаунския университет. Работи като астроном в института „Карнеги“ във Вашингтон. Нейните трудове са посветени на кривите на въртене на галактиките. Благодарение на изследванията на Рубин се създава теорията за тъмната материя. Нейният magnum opus е откритието, че на голямо разстояние от галактичното ядро скоростта на въртене на дадена галактика не следва предвижданията на тогава съществуващите теоретични модели. Друга теория, към която Рубин се придържа, е Модифицираната Нютонова динамика (MOND), която предполага, че законът за всеобщото привличане, в който силата е обратно пропорционална на квадрата на разстоянието, трябва да се замени с нов закон.

По време на научната си кариера Вера нееднократно се сблъсква с враждебност от страна на колегите си мъже. За първи път изпитва това отношение, когато съобщава на учителя си по физика в гимназията, че са я приели в колежа „Васар“. Той се усмихва снизходително и казва: „Това е чудесно. Всичко ще бъде наред, ако стоиш по-далеч от науката“. По-късно ѝ е отказано да посещава курса по астрономия в „Принстън“, както и да провежда изследвания с телескопа на Хейл, до който жени нямат достъп до средата на 60-те години. Независимо от това Рубин остава съсредоточена върху работата си и не губи кураж. Продължава проучванията си на галактиките до края на живота си. Нейни са откритията на галактики, в които звездите се въртят както по часовниковата стрелка, така и обратно на нея (counterrotating galaxies), на галактики с полярен кръг и на сливащи се галактики. В докторската си дисертация, защитена под ръководството на Георгий Антонович Гамов, тя изследва пространственото разпределение на галактиките и застъпва тезата, че те по-скоро са скупчени, а не разпръснати на случаен принцип из Вселената. Този важен резултат води до ново направление в науката, дало няколко Нобелови лауреати – мъже, разбира се. Защото въпреки че променя света на астрономията, Вера Рубин не само не получава, но дори не бива предложена за Нобелова награда. Умира на 25 декември 2016 г. в Принстън, Ню Джърси, на 88-годишна възраст.

Нети Стивънс. Снимка: Getty Images

Когато Нети Стивънс се ражда през 1861 г., никой не подозира, че ще се отдаде на науката. Баща ѝ е дърводелец и се старае да даде по-добро образование на детето си, работи ден и нощ, за да плати за хубав университет. По време на обучението си Нети е отличничка, а на второ място в училище се нарежда нейната по-малка сестра Ема. През 1880 г. и двете завършват средното си образование в академията в Уестфорд. След това продължават обучението си в Уестфийлския щатски университет, където по-голямата сестра успява да вземе четирите години само за две. Тя обаче продължава да търси начини да продължи образованието си и се насочва към новата програма за жени в Станфордския университет. През 1899 г. получава бакалавърска степен там, а през 1900 г. завършва и магистратура по биология. Само една година след това вече е един от възпитаниците на известния физиолог Оливър Дженкинс. Следва защита на докторска степен в науката цитология. Вниманието на младата изследователка е насочено към регенерацията на мултиклетъчните организми, структурата на едноклетъчните и развитието на сперматозоидите и яйцеклетките. Благодарение на една нова стипендия тя успява да прекара година в Зоологическата станция в Неапол и там изследва в детайли морските организми. След като защитава докторската си степен, получава правото да асистира в провеждането на изследвания в института „Карнеги“.

Работата ѝ обаче се нуждае от допълнително финансиране и нейните колеги Уилсън и Морган успяват да ѝ издействат субсидия от програма за изследване на начина, по който се определя полът. Когато получава материалната подкрепа, Стивънс започва да изследва клетките на двата пола и да разглежда с особено внимание разликите в хромозомите. Нейният труд е публикуван през 1905 г. и печели награда от 1000 долара – това е най-високата сума, която до този момент жена е печелила за изследване.

Трудът излиза в монографията „Изследване на сперматогени“, в която се акцентира върху избора и оформянето на пола, както и върху наследяването на белези от хромозомите. Благодарение на този успех Нети получава възможност да посещава лаборатории в Европа и да разшири допълнително познанията си. В периода от 1905 до 1912 г. изследователката става и асоцииран сътрудник по експериментална морфология в колежа „Брин Мар“. Нейните 38 публикации в тази сфера са причината днес да познаваме с по-голяма точност йерархията на хромозомите. Изследванията ѝ показват, че хромозомите имат водеща роля в определянето на пола по време на развитието на ембриона – когато се наблюдава хромозомна сегрегация при образуването на сперма, тогава се появява и отговорът на въпроса какъв пол ще бъде следващото поколение.

Нети Стивънс успява да открие и така наречената Y хромозома, която се носи от мъжките клетки: ако яйцеклетката бъде оплодена от сперматозоид с по-малка хромозома (именно Y хромозомата), тогава се ражда мъжки индивид. В обратния случай, ако хромозомата е по-голяма (X хромозома), тогава наблюдаваме формирането на женски пол. Биоложката забелязва, че присъстват и хромозоми, които се движат по двойки – Х и Y. Наблюдава и такива, които не са точно чифтосани и представляват ХО комбинация. Нети вече знае, че очевидно Кларънс МакЛънг бърка, вярвайки, че само еднa хромозомa (X хромозомата) може да определя пола. Нейното заключение е, че полът се определя благодарение на присъствието или отсъствието на Y хромозома.

Упоритият труд дава отлични резултати. Единственият проблем е, че докато Нети работи и наблюдава и двете хромозоми, Едмънд Бийчър Уилсън прави подобно откритие, като използва всички изследвания, които колежката му вече е доказала и публикувала. Двамата достигат до едно и също заключение, като именно г-ца Стивънс дава правилната посока, но научният свят аплодира Уилсън и той като истински „джентълмен“ посочва само в една бележка под линия, че всъщност Нети Стивънс е открила половите хромозоми. На научна конференция през 1906 г. е поканен той, а тя – истинският автор на изследването, дори няма възможност да изложи своята теория. През 1933 година Уилсън е номиниран за Нобелова награда, а Стивънс вече не е жива, за да може да се защити. Едва след смъртта на изследователката колегата ѝ Томас Хънт Морган пише писмо до списание „Сайънс“ и заявява, че именно тя трябва да получи признание. Той твърди, че Едмънд Уилсън е имал някакъв успех, но първоначалната му теория не само не е завършена, но и е доказана многократно като погрешна, при това от неговата колежка. Жената, която показва правилната посока на генетиката и наследствеността, умира през 1912 г.

Мери Анинг. Снимка: Getty Images

Скандално, но факт – Чарлз Дарвин нямаше да разтърси света с еволюционната си теория, ако не беше стъпил на изследванията на сънародничката си Мери Анинг, чието име остава почти непознато за научния свят. Тя е родена през 1799 одина в графство Дорсет в западната част на Англия. Семейството е бедно и преследвано от зла съдба. Мери е кръстена на по-голямата си сестра, която загива в пожар. Бащата умира още докато тя е дете, и оставя семейството да преживява от продажбата на амонити, белемнити и други вкаменелости от крайбрежието на град Лайм Риджис. Това се превръща в семеен бизнес и Мери отрано се научава да разпознава вкаменелостите. Работата често е опасна: скалите на крайбрежието, датиращи още от юрския период, са коварни, но момичето ги обхожда и постепенно борбата ѝ за насъщния се превръща в изследователска страст. Едва на 12-годишна възраст тя намира първия в света правилно идентифициран скелет на ихтиозавър. Впоследствие откритията ѝ са допълнени от първите два почти изцяло запазени скелета на плезиозавър и вкаменелостите на още много праисторически животни.

Всичко това променя завинаги палеонтологията. Редица научни светила започват да купуват находките ѝ и дори се присъединяват към нейните походи за изкопаеми. Познанията ѝ по анатомията на вкаменелостите ги респектират. В спомените си лейди Хариет Силвестър се възхищава на „тази бедна, необразована девойка“, която сама постига такава степен на познание, че професорите я слушат в захлас и признават, че тя разбира от материята повече от който и да е учен в кралството. Шотландският минералог Томас Алън също пише: „Познанията на Мери Анинг са смайващи – тя е напълно наясно с естеството на работата си. Трябва да се чуе как спори със самия Уилям Бъкланд (човекът, написал първия пълен доклад за фосилен динозавър, наречен от него мегалозавър, бел.ред.) и се отнася с презрение към всичко, което смятаме, че знаем за динозаврите“.

Преподобният Бъкланд е оксфордско светило в геологията и той и Анинг често работят в тясно сътрудничество. Гидеон Мантел, откривателят на игуанадоните, описва Анинг като „лъвицата на геологията“, а историкът Хю Торънс в реч пред Британското научно дружество за история на науката избира за Мери Анинг епитета „най-големият фосилист, когото светът е познавал“ като заглавие на лекцията си.

Въпреки това момичето от Дорсет никога не получава официално признание. Не я канят на научни форуми, не ѝ дават награди, никой не финансира безкрайните ѝ експедиции. По времето на Анинг науката е изцяло мъжка област. На жените в нея се гледа със снизхождение, като на скучаещи домакини, които запълват времето си. Другият фактор е социалната принадлежност. Образованието, изследователската дейност – всичко това е привилегия на аристокрацията. Както художникът и геолог Хенри де ла Беш пише в съобщението за смъртта на Анинг на 9 март 1847 г., когато тя умира на 47-годишна възраст: „Тя не принадлежеше дори към средната класа на обществото, а трябваше всеки ден да печели хляба си с труд“. За викторианския светоглед дори начинът, по който Мери изкарва прехраната си, е скандален, а какво да кажем, ако тя претендира и за сериозно научно признание.

Така тя е обявена за аматьор, защото няма образование, отказано ѝ е членство в Геоложкото дружество в Лондон, а приносът към палеонтологията на тази „полуграмотна жена“ е напълно заличен. Но нейната теория за развитието на света се смята за основата, върху която стъпва Чарлз Дарвин. Той – преди всичко кабинетен учен – използва изследванията на Анинг, проведени на терен и подкрепени с фосили, изкопани от нейните ръце.

Розалинд Франклин. Снимка: Getty Images

Век по-късно консервативна Англия продължава трудно да допуска жени в науката. Биофизичката Розалинд Франклин е родена на 25 юли 1920 г. в „Нотинг Хил“, Лондон. Има важен принос в определянето и разбирането на структурата на ДНК, вирусите, каменните въглища и графита.

През 1951 г. започва работа в лабораторията на проф. Джон Рандъл в Бирмингамския университет, където по това време е и биофизикът и молекулярен биолог Морис Уилкинс. Поради известни неразбирателства между двамата те работят по една и съща задача, но ръководят отделни научни групи, които провеждат рентгеноструктурни кристалографски изследвания върху ДНК с цел изясняване на химичната структура на молекулата й. Резултатите от проучването на Франклин и на Уилкинс излизат поотделно в един и същи брой на списание „Нейчър“. Тези открития служат за основа на Джеймс Уотсън и Франсис Крик при построяването на техния двойноверижен модел на ДНК. По-късно, през 1962 г., Морис Уилкинс получава Нобелова награда за откриването на структурата на ДНК, която споделя с Уотсън и Крик. Името на Розалинд Франклин дори не е споменато, а и тя вече не е между живите, за да защити приноса си. Единици са гласовете от научния свят, които призовават Франклин да бъде призната за съавтор на откритието, и те остават нечути. Самият Джеймс Уотсън в книгата си „Двойната спирала“ публикува свои пренебрежителни, макар и шеговити забележки относно „Рози“ Франклин. А и Нобеловият комитет има правило да не присъжда награди посмъртно.

Алис Бол. Снимка: Getty Images

Алис Бол е родена на 24 юли 1892 г. в Сиатъл. Тя е първата жена и първата цветнокожа студентка, която завършва магистърска степен по химия в Хавайския колеж и става професор в неговата катедра по химия. Паралелно с преподаването Бол работи и в лабораторията по биохимия на растенията. Нейната работа бързо е забелязана от д-р Хари Т. Холман, директор на клиниката за проказа „Калихи“, и той ѝ предлага да се присъедини към търсенето на по-добро лечение на болестта. Традиционните лечения на проказа до този момент се изчерпват с масло от семената на дървото шаулмогра (Hydnocarpus wightianus), което не e особено ефективно и всички методи за прилагането му носят проблеми поради химичния му състав и свойства. Холман иска от Бол да създаде някакво инжекционно лечение.

В рамките на една година тя успява да направи точно това и откритието ѝ ще се окаже най-важният лек за проказата преди появата на антибиотиците. Алис изучава свойствата на маслото от шаумогра, описано още в китайската народна медицина. Тя изработва специална формула за инжектиране, която изолира активните съставки и прави лекарството лесно за абсорбиране от тялото. Преди изобретяването на техниката на Бол проказата – известна още като болест на Хансен – се смята за нелечимо заболяване.

Болестта носи и тежка стигма – прокажените са изолирани далеч от семействата си в специални помещения, където не биха могли да заразят други хора. Една от тези колонии е на хавайския остров Молокай. Правителството дори обявява всички прокажени там за законово мъртви. Точно в колонията 23-годишната Алис Бол за първи път прилага своята техника, използваща модифицирани по химичен път естерни съединения на маслото. Тя дава нов живот на пациенти, които до този момент се смятат за безнадеждни случаи. Лечението елиминира симптомите им и се оказа толкова ефективно, че болните успяват да се възстановят напълно, изписани са от изолацията и се прибират вкъщи. Пол Уърмагър, ръководител на научната библиотека в Хавайския университет, възкликва: „Онези, които получиха инжекциите, показаха забележителни подобрения. Снимките са просто стряскащи. Хората изглеждат като нови“.

В подготвителна лекция по време на Първата световна война Бол показва на учениците си как правилно да използват противогаз. Случайно обаче по време на презентацията тя се излага на хлорен газ. В резултат на това се разболява сериозно и се връща в Сиатъл, където умира в рамките на месец на 24-годишна възраст. Нейното дело е поето от д-р Артър Дийн, президент на Колежа на Хавайските острови, който уж иска да продължи изследванията, но в крайна сметка не ги допълва с нищо. Това не му пречи да обере лаврите за техниката на Алис и дори я преименува на „Методът на Дийн“. Минават цели 90 години, преди университетът да признае научния принос на тази велика жена и да обяви 28 февруари за Ден на Бол.

Джослин Бел Бърнел. Снимка: Getty Images

Повече от половин век след своето фундаментално откритие астрофизичката Джослин Бел Бърнел най-накрая получава признание за постиженията си. Тя е родена в Лурган, Северна Ирландия, през 1943 г. Защитава докторска степен в Кеймбриджкия университет и започва работа в университетската лаборатория „Кавендиш“. Преподава в Оксфордския университет и в „Тринити Колидж“ в Дъблин. Ръководи проекта за създаването на телескопа „Джеймс Кларк Максуел“ в Хавай.

През 1967 г., докато работи върху дисертацията си за докторска степен, Джослин Бел Бърнел забелязва нещо странно. Тя преглежда данни от нов радиотелескоп, който тя и нейният ръководител Антъни Хюиш са създали, когато открива неочакван сигнал. Радиовълните в нейните данни импулсират многократно и с голяма интензивност. Тя анализира сигнала и се убеждава, че той идва от Космоса. Младата изследователка установява, че тези пулсиращи радиовълни са бързо въртящи се неутронни звезди. Джослин обаче се съмнява в своето откритие. Страхува се да не стане за смях, ако греши. Сигналът се долавя съвсем слабо и тя го регистрира само защото изключително внимателно следи графичните данни. Накрая все пак споделя пред научния си ръководител Хюиш наблюдението си. Той публикува от свое име новината за откритието през февруари 1968 г., а обектите стават известни като пулсари, свиване на пулсиращи звезди. За благодарност Бел Бърнел е отстранена от проекта и на нейно място е назначен Мартин Райл. Джослин няма какво да направи. Ако възрази, ще я изхвърлят от Кеймбридж. През 1974 г. Антъни Хюиш и Мартин Райл получават Нобелова награда за физика за откриването на пулсарите.

Снимки: Getty Images

Изненадващо дълъг е списъкът на жените, чиито открития или технологии са ограбени от мъже. Някои успяват да се преборят за авторството си, но болшинството – не. През 1868 г. младата Маргарет Найт изобретява дървена машина, произвеждаща хартиени торбички с плоско правоъгълно дъно. Тъй като Найт няма необходимите средства за патент, а и желае да усъвършенства творението си, тя се забавя с изваждането на документа. Междувременно обаче мъж на име Чарлз Анан научава за машината на Маргарет и бързо патентова идеята. Младата американка обаче не се примирява с несправедливостта и завежда съдебно дело. Съдът се произнася в нейна полза през 1871 г., присъждайки ѝ патента за създаването на продукта.

През 1912 г. нейната сънародничка Мери Фелпс Джейкъб, по-известна в модните среди като Карис Кросби, установява, че не е никак подходящо да сложи корсет под ефектната си рокля от прозрачна материя. Нейното желание да се раздели с това бельо, което намира за изключително непрактично, я довежда до създаването на модерния сутиен. През 1914 г. тя получава първия официален патент за сутиен, наречен BacklessBrassiere. Мери обаче няма средства да плаща патентните такси и продава правата на братята Уорнър (Warner Brother’s Corset Company) от Бриджпорт, щата Кънектикът, за скромната сума от 1500 долара. Тази инвестиция донася на братята Уорнър печалба от 15 милиона долара за 30 години. Остава и всеобщата заблуда, че изобретателите на сутиена са братята Уорнър.

Марсел Грато остава в историята като изобретателя на машата за коса. Постиганите чрез нея едри вълни се превръщат в истински хит в края на XIX век и дори се наричат марселска прическа. Истината е, че макар Марсел пръв да изважда патент за уреда през 1893 г., всъщност той е изобретен от Ейда Харис повече от 40 години по-рано, през 1852 г. Ейда обаче няма финанси за популяризирането му, за разлика от Марсел.

Наричана навремето „най-красивата жена в света“, холивудската актриса Хеди Ламар е автор на едно от най-големите открития в областта на комуникациите. Нейният патент е заведен под номер 2 292 387 в патентното бюро на САЩ и се отнася до метод за разширяване на спектъра и техника със скок на честотата. Замисленото от изобретателката приложение на изобретението е в радиоуправлението на торпеда по време на Втората световна война. Патентът остава неизползван от армията.

За технологията си спомнят и я въвеждат в употреба едва през 60-те години, когато патентът вече е изтекъл, така че Ламар остава в историята преди всичко с филмите си. Методът със скок на честотата и разширяване на спектъра днес намира приложение и в комуникациите на космически уреди със Земята, като например GPS системите и комуникациите на космическата совалка, криптираните военни комуникации, а най-скорошното му приложение е в мрежите за безжичен интернет. Парадоксът е, че всяка една от технологиите, в която се прилага откритието на актрисата, е надеждно защитена от патенти и носи на автора си милиони долари. На истинската авторка на откритието остава посмъртната утеха, че един ден светът ще си спомни на кого дължи знанието, отворило нови врати пред науката.

Подкрепете независимата българска журналистика, като се абонирате за съдържанието ни в Patreon

ПОДКРЕПИ INGLOBO

ПОЛУЧАВАЙ НАЙ-НОВОТО ОТ INGLOBO НА МЕЙЛА СИ. ЗАПИШИ СЕ ТУК:

cartmagnifierchevron-down

Ние използваме бисквитки, за да ви предоставим най-доброто онлайн изживяване. Като се съгласявате, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитки.

Настройките за поверителност са запазени!
Настройки

Когато посещавате който и да е уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация във вашия браузър, най-вече под формата на бисквитки. Контролирайте вашите лични услуги за бисквитки тук.



Позволява ни да ви показваме по-подхоящо за вас съдържание, сбързано с InGlobo, във Facebook.

Откажете всички
Приемете всички Услуги