Мария Монтесори – учителката на необучаемите

Началото на XX век е белязано с повратни събития, променили морала, ценностите и нагласите на огромен брой хора. Често разказваме истории за политически битки, войни, индустриални революции или човешки съдби, които оставят своя отпечатък върху света за поколения напред. В борбата за реформа, човешки права и технологически прогрес обаче има една част от обществото, която често остава забравена, а именно децата.

През 1900 г. излиза книгата на Елен Кей, озаглавена „Векът на детето“, която е остра атака срещу отношението на обществото към най-малките му членове. Децата в края на XIX и началото на XX век масово живеят в неподходяща среда, в ужасяващи условия, а детският труд се приема за нещо нормално. Книгата провокира обществен диалог за „спасяване на децата“ в условията на конфликт между различните представи за ценността им, базиращи се, от една страна, на чисто икономическата полза от техния труд, и от друга – на емоционалната им стойност.

Детството започва да придобива ново значение, непознато дотогава. Наблюдава се драматичен обрат във възгледите за възпитанието на децата, които през първите десетилетия на XX век често не са считани за нищо повече от малки престъпници. Реформа претърпява и отношението към физическите и психологическите нужди на децата с увреждания. Това позволява в наши дни детството да е период в човешкия живот, изпълнен с много училищни занимания, организирани развлекателни дейности и огромни грижи за физическото, емоционалното и умственото развитие на най-младата част от обществото.

Много малко са историческите данни за това какво точно инициира тези процеси на трансформация. В съзнанието обаче изплува историята на една жена, благодарение на която светът започва да гледа с други очи на децата, да инвестира усилия в тяхното благополучие.

„Предметът на нашите учебни занимания е хуманността. Целта ни е да станем учители. Това, което наистина прави човека учител, е любовта му към децата, защото любовта е тази, която превръща социалния дълг на възпитателя в по-висше съзнание за мисия.“

Мария Монтесори

Жена на мисия в мъжка епоха

Мария Монтесори е родена в малък град в Италия през 1870 г. Още когато е малко момиченце, бъдещето ѝ изглежда предопределено. Дъщеря на правителствен служител, тя има право да получи начално образование в държавно училище, което най-вероятно ще приключи на дванадесетгодишна възраст. Повечето момичета като нея, които нямат високо социално положение, са омъжвани в тийнейджърските си години, а до двадесетгодишна възраст вече са станали и майки. По това време образованието извън основното е само за момчета.
Съдбата обаче има друг план за Мария…

Майка ѝ я окуражава да следва поривите на сърцето си. Вече на 13 години, Мария постъпва в техническо училище в Рим, където е единственото момиче, стриктно отделено от момчетата. Това не я притеснява, а напротив, с упорит труд успява да завърши и се отправя към следващата си цел – Техническия институт в Рим, нещо нечувано за жена по това време. Там обаче е вдъхновена от биологията и колкото повече чете и я изучава, толкова повече се ентусиазира да преследва медицинско образование. Когато се дипломира четири години по-късно с образователна степен по физика и математика, интересите ѝ вече са коренно променени. Мария има нови амбиции, при това още по-силни – да стане лекар…

Завършва с почести през 1896 г., ставайки първата жена лекар в Италия. От този момент започва и истинската работа на доктор Монтесори по разработването на един от най-ефективните образователни методи в света.

Спасение за отхвърлените

По време на обучението си Мария се фокусира върху педиатричната медицина, което я отвежда след дипломирането ѝ в клиника за деца с умствени увреждания. Там тя става помощник-лекар в психиатричното отделение, където получава по-задълбочени знания за това как работи умът. Един ден Мария и колегите ѝ посещават приют за умствено изостанали деца. Там тя се сблъсква с реалността и нечовечното отношение към децата с умствени и здравословни проблеми. Ужасена е от условията, в които се отглеждат. Буквално захвърлени в едно отделение, седящи на студения мръсен под или по металните скърцащи легла, с празни погледи, гледащи в „нищото“.

Една от медицинските сестри, които придружават доктор Монтесори, възкликва ужасена:

„Погледни ги, ядат трохи от земята… Как е възможно да нямат елементарни маниери?!“.

Мария ѝ отвръща с думите:

„Не, те просто нямат нищо друго, с което да се занимават“.

Монтесори се сблъсква с жестоката реалност на времето, в което живее. Между 1900 и 1945 г. милиони деца имат физически или умствени увреждания главно поради бедност и болести. Семействата от работническата класа нямат достъп до ваксинация и за тях е непосилно да си позволят специализирано лечение. Децата с различни видове увреждания се озовават в приюти, в които буквално са оставени на произвола на съдбата. Смятани са за непотребни за обществото, защото са необучаеми.

По време на престоя си в приюта доктор Монтесори започва да поставя под въпрос съвременните методи на лечение и образование. За разлика от колегите си тя винаги проявява голямо уважение и състрадание към бедните пациенти в неравностойно положение. Стига до осъзнаването, че основната причина за много от нежеланите модели на поведение, които обществото нарича „престъпност“ при тези пациенти, е липсата на подкрепа, разбиране и изследвания за проблемите им. Силно мотивирана да промени нагласите и да помогне на най-малките членове на обществото, Мария започва задълбочено проучване по темата за децата със специални образователни потребности.

В своето проучване тя открива, че най-малките пациенти с ментални увреждания имат нужда от специализирано образование, създадено специално за тях, а не от лечение. Доктор Монтесори стига до заключението, че причината децата да проявяват „престъпно“ поведение е липсата на обучение и адекватни грижи. Заедно с колегата си Джузепе Монтесано и екип от лекари се отправят на „помощ“ на пациентите в приюта, за да докажат на обществото, че чрез сензорна стимулация е възможно да насърчат мозъчната дейност и развитието им.

Не след дълго Доктор Монтесори се превръща в гласа на всички изоставени деца с умствени или физически дефицити. През 1897 г. работата ѝ в приюта започва да дава положителни резултати, които бързо нашумяват в лекарските и обществени среди.

Поканена е да говори за методите си на Националния медицински конгрес в Торино. В изявлението си тя споделя опита от работата си с деца с психични и емоционални разстройства: „… ако им предложим адекватна грижа и специализирано обучение, те могат да бъдат пълноправни членове на обществото“.

Начинанието, за което един ден целият свят ще говори

На 6 януари 1907 г. Мария Монтесори създава първата Casa dei Bambini или „Детска къща“, в която започва да прилага методите си не само за деца със специфични нужди, но и за всички останали. На малка церемония по откриването доктор Монтесори развълнувано и ентусиазирано споделя: „Имам странно чувство, което ме кара да обявя категорично, че тук слагаме началото на начинание, за което един ден целият свят ще говори!“.

Децата в Casa dei Bambini постигат изключителен напредък, скоро 5-годишните започват да четат и пишат. До есента на 1908 г. вече работят пет „Детски къщи“ – четири в Рим и една в Милано. Новината за новия подход на доктор Монтесори се разпространява бързо. Родители и учители посещават с интерес детското заведение, за да се уверят сами как тя постига такива резултати. В рамките на една година италианската общност в Швейцария започва да трансформира своите детски градини в „Детски къщи“ и разпространява новия образователен подход.

115 години след създаването на първото училище „Монтесори“ в Сан Лоренцо, днес се смята, че по света функционират над 25 000 такива детски заведения. Всичко това – благодарение на изключителната италианка, започнала професионалния си път в края на XIX век, водена от своето интелектуално любопитство и мисията да изгради по-добър свят за всички деца.

Цялата статия за пътя и наследството на Мария Монтесори може да прочетете на страниците на брой 64 на InGlobo.