Брой 78 идва с новости, но и с размисли по важни теми
Брой 78 слага началото на нова година за списание InGlobo. И през 2024-та ви очакват 10 броя, богати на вълнуващи истории, от които има какво да се научи, и отличаващи се с неповторимо графично оформление, радващо окото.
Всъщност новости в дизайна предлага още този брой. Корицата вече има нов вид, който ще ви помага по-лесно да се ориентирате в съдържанието на списанието. Заглавията и подзаглавията също са оформени с различен шрифт, за да бъдат още по-четивни, и решени в цветове, които да създават едно приятно цялостно усещане от всяка статия. Разбира се, арт директорът ни Ралица Димитрова отново ни изненадва с брилянтни хрумки като сърцата, изскачащи от тук и там в материала за велосипедното пътешествие на един млад художник от Индия до Швеция в името на голямата любов.
Други статии в броя обаче дават повод за размисъл по теми, които си заслужава ние, българите, да изговаряме. „Когато човек не загуби корените си, не губи себе си“ – пише Цветелина Йорданова в красивия си текст за Жеравна. Но напоследък сякаш често се забелязва точно обратното. Изразяването на привързаност към българското, на идентифициране със светлите страници в историята ни и техните автори се посреща с осмиване или дори с охулване. И така то, българското, и говоренето за него става едва ли не срамно, неудобно, пошло. Някак ретроградно и като цяло „неготино“, немодерно (още по-малко – постмодерно).
Когато обаче не знаеш кой си в контекста на общността, къде са ти корените и какво полезно можеш да извлечеш от тях, е по-лесно да се разводниш в супата на глобализирания свят, да изгубиш усещането за принадлежност и да повярваш на всичко, което някой отвън ти внушава. А манипулацията на вярванията и възприятията за заобикалящото ни става детска игра. И тук съвсем не става дума за илюзорната реалност, която според Доналд Хофман собственото ни съзнание рисува, за да можем да я възприемем по-лесно, както ще разберете от друг материал в броя.
А за това, че отричането от българското няма да ни направи по̀ европейци или по̀ каквито и да е. Всъщност ако ни направи нещо, то ще е по-никакви.
Естествено, човек трябва да бъде оценяван преди всичко по личните му достойнства, морал, постижения. Само с тупане в гърдите за чужди успехи и подвизи от старо време не се живее. Но не пречи да потърсиш в произхода си още един източник на сила, стабилна основа, от която сам да полетиш. Защото и Гьоте казва: „Има само две трайни завещания, които можем да се надяваме да дадем на децата си. Едното е корени, а другото – крила“.
За следващите поколения говори и един от героите в този брой – символът на българската антарктическа програма проф. Христо Пимпирев: „Трябва да гледаме напред, за бъдещето на децата ни и на техните деца, да излезем от този провинциализъм, който го имаме тук, от нихилизма, че сме някаква малка, забутана държава“. Той е убеден във важността на присъствието ни там, на другия край на света, защото така нашите учени участват в решаването на глобални проблеми, но на собствена територия, а България има място на масата на големите, определящи съдбата на цял континент. За него това е мисия, кауза.
Имаме ли обаче такива, които да обединяват поне по-голямата част от обществото ни? Въпросът е важен, защото народ без обща кауза и споделени цели не го чака светло бъдеще. А всички все повече се превръщаме в малки вселени, в които най-важни сме си ние самите. Философията на индивидуализма тържествува.
Особено актуален е и един друг феномен, за който също разказваме в броя. Това е ефектът на Дънинг–Крюгер, или простичко казано – нереално високата оценка за собствените умения и познания по дадена тема. Не сме ли заобиколени от примери за обратнопропорционална връзка между нивото на качества и познания, от една страна, и самочувствието и претенциите, от друга?
Според самия Дейвид Дънинг описаното от него и Джъстин Крюгер явление се проявява при всички без изключение. Тоест и ние в InGlobo сме податливи на него, но знаем със сигурност едно – какво друго можете да прочетете в броя.
Имаме разкази за ярки творци с противоречива съдба. Композиторът и диригент Ленард Бърнстайн, чийто образ е пресъздаден от Брадли Купър в авторския му филм „Маестро“, се люшка между полюси и в работата си, и в личния си живот.
Един от най-големите американски писатели – Уилям Фокнър, дълго време не е обект на внимание нито от критиците, нито от публиката, но това никога не го отклонява от пътя му. И добре, че е така, защото иначе нямаше да можем да ви препоръчаме някои от шедьоврите му, както правим в материала за него.
Още по-дълго се сблъсква с липсата на признание първата афроамериканска дизайнерка на висша мода – Ан Лоу. Тя шие дрехи за целия американски елит, включително роклята на Джаки Кенеди за сватбата ѝ с бъдещия президент, но името ѝ като автор умишлено е скривано десетилетия наред.
Разбира се, броят предлага и солидна доза наука, включително и обяснение защо страхът от природата (биофобията) може да е проблем и за самата нея.
Ние обаче сме в захлас от природата, а в брой 78 изследваме един неин феномен – единствената японска пустиня, чиито високи до 50 м дюни през зимата се покриват със сняг.
Пътуваме и до много по-близък остров – Санторини, за да разберем как местната архитектура е помогнала на хората от различни цивилизации да се адаптират към безмилостните тамошни условия на живот.
Архитектурните ни търсения продължават и с любопитните вълнообразни стени, характерни най-вече за английското графство Съфолк, които освен че са красиви, оказва се, са и по-стабилни от правите им „посестрими“.
А да има броят неповторим аромат помага и историята за дългото пътешествие на ванилията, започнало от Мексико и преминало през Реюнион и Мадагаскар, за да приключи на нашите трапези и да я превърне във втората най-скъпа подправка в света.
Всичко това ще намерите на познатите места за продажба на печатни издания и, разбира се, в нашия онлайн магазин.
