Забравените коренни жители на Япония
Откъс от статията „Забравените коренни жители на Япония“, която може да прочетете в брой 79 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Когато чуем етнонима „японци“, обикновено в главата ни моментално изниква един стереотип за това как изглеждат представителите на тази нация. И това може би не е случайно. Все пак 98% от гражданите на страната се определят като принадлежащи към доминиращата етническа група ямато. Често обаче забравяме или дори не подозираме за съществуването на другите 2%. А сред тях има една етническа група коренни жители, които не само се отличават на външен вид и в културно отношение от японците, но са и сред най-ранните заселници на тамошните острови.
Айните, наричани още айну, по официални данни днес наброяват около 25 000 души, но според една неофициална оценка общата им численост достига дори до 200 000. Почти пълното им асимилиране в японското общество обаче е довело дотам, че много айни не знаят нищо за произхода си и съответно не се идентифицират като представители на етноса.
Кои са Айните?
На собствения им език думата „айну“ означава „човек“. В писмена форма това име се появява за първи път през 1591 г. в ръкописа на латински De yezorum insula. Там наименованието на Хокайдо, използвано от местните хора, е посочено като Aino moxori или Ainu mosir – „Земята на хората“.
Характерни за айните са светлата кожа, по-високият среден ръст, както и донякъде по-европеидните черти. От японците ги отличава най-вече по-сериозното окосмяване по тялото и лицето. Много мъже от етноса имат гъста вълниста коса и дълга брада. Дори между отделните подгрупи и кланове на айну обаче се забелязват разлики във външния вид. В книгата „Живот и легенди на айну“, издадена от Японския туристически борд през 1942 г., лингвистът Кьоске Киндайчи пише:
„Много от тях имат вълниста коса, но има и такива с права черна коса. Обикновено се съобщава, че кожата им е светлокафява. Но това се дължи на факта, че по цял ден се трудят в морето и са изложени на соления вятър. Често се оказва, че старите хора, които отдавна са се отказали от работата си на открито, са бели като западните мъже. Айну имат широки лица, изпъкнали вежди, а понякога и големи хлътнали очи, които обикновено са хоризонтални и са от т.нар. европейски тип. Очите от монголски тип са рядкост, но понякога се срещат сред тях“.
От къде произхожда Айну?
Съществуват различни теории за произхода им. Смята се, че те са потомци на коренните ловци събирачи, населявали днешна Япония през периода Джомон (ок. 14 000–300 г. пр.Хр.).
В географски аспект произлизат предимно от най-северния японски остров Хокайдо, който населяват и днес, но също така от североизточната част на съседния и най-голям японски остров Хоншу (региона Тохоку) и от руските територии около Охотско море – остров Сахалин, Курилските острови, полуостров Камчатка и далекоизточния Хабаровски край. Те са обитавали тези земи още преди пристигането на съвременните японци и руснаци.
Айну и техния уникален начин на живот
Айну са едно от малкото големи етнически малцинства в Япония с отличителна и напълно уникална култура и начин на живот. Съществуването им в стари времена е било дълбоко свързано със земята. Строели са селата си („котан“ на техния език) край реките или морето.
Традиционните им жилища са тръстикови колиби с огнище по средата. Комин няма, пушекът излиза просто през дупка в покрива. На източната страна има един прозорец и две врати. Друг вид жилищна постройка е т.нар. чисе – по-голяма и правоъгълна къща.
Изработва се от бамбук, дървесна кора, висока трева и подобни материали. Размерите ѝ са около 7 на 5 метра и обикновено е ориентирана в посока изток–запад или успоредно на река. Входът винаги е от западната страна, а пространството около него се използва и като килер. Пак там е и огнището. По традиция съпругът и съпругата сядат от лявата му страна, а децата и гостите – срещу тях отдясно. Къщата на главата на селото се използва и като място за публични събрания, когато има нужда от такива.
Айну обичаи за прехрана
Прехраната си айните са осигурявали чрез лов на мечки (с които имат особена връзка и те заемат много важно място в културата им), елени, лисици, вълци, зайци, птици, чрез риболов (предимно на пъстърва през лятото и сьомга през есента) и събиране на ядливи треви, зеленчуци, гъби, плодове и билки. Никога обаче не са обирали всичко от дадено място и винаги са оставяли корените на растението в земята, за да може то да продължи да расте.
Храната се приготвяла по простичък начин, като единствените подправки са животинска мазнина, водорасли и сол, а основното зърно е просо. Освен като храна, айну използвали максимално планинските растения и като лекарства или отрова, която се намазвала върху стрелите по време на лов. Рецептата за отровата обикновено е семейна тайна и се различава при отделните фамилии. Отровата често се „подобрявала“ с корени и стебла на различни растения, отвари от насекоми, тютюн и други съставки.
Айну ритуали и традиции
Традиционното облекло на айну се състои от горна дреха, изплетена от вътрешната кора на бряст. Изработва се в различни стилове и в общи линии представлява къса роба с прави ръкави, загърната пред тялото и завързана с пояс около кръста. Ръкавите стигат до китката или предмишницата, а дължината на дрехата обикновено е до прасците. Жените носят и долна дреха от японски плат, а мъжете – препаска на кръста.
През зимата се обличат животински кожи и гамаши от еленова кожа. Жените традиционно носят метанпуши – бродирани кърпи за глава, нинкари – метални обеци с топчета (мъжете също слагат такива), гривни, известни като текункани, и два вида огърлици: тамасай (от мъниста) и ректунпе (дълга, тясна ивица плат с метални плочки).
Любопитен е ритуалът за татуиране на устата, предмишниците и опакото на дланта на дамите айну. За цвят на татуировките се използват саждите, които се отлагат върху съд, окачен над огън от брезова кора.
Татуирането на устата започва в ранна възраст с малко петно на горната устна, чийто размер постепенно се увеличава. Когато момичето стане на 15–16 години, татуировката вече придобива финалния си вид (същински „мустаци“, някои от тях – почти толкова впечатляващи като тези на Панайот Хитов). Това показва, че младата дама е достигнала възраст за женене.
Цялата статия може да прочетете в брой 79 на InGlobo.
