Удавницата на Джон Миле

Gower Street 7, Лондон. В утро на 11 ноември 1851 г. в ателието на известния британски художник Джон Миле всичко е сковано от студ. Прозорците са покрити със скреж, а в средата на стаята има голяма чугунена вана, пълна с вода. Джон Миле е едва на 23 години, но вече цяла Великобритания познава таланта му на художник. Сега той вади от джоба си кибрит и след запалването на една клечка поднася пламъка й към фитила на газената лампа. След това я слага под ваната, за да загрее водата в нея. Навън се чува тропотът на конски впряг, който рязко спира пред входната врата на сградата, в която се намира ателието на художника. Сърцето на Джон започва да бие учестено, а погледът му надзърта през рамката на прозореца. След няколко минути се чука на вратата, овехтяла от годините. Треперещата ръка на художника натиска бравата и след дразнещото скърцане на пантите пред него се разкрива прекрасният лик на една жена. Неговата муза – Елизабет Сидал.
Елизабет Сидал е очарователна 23-годишна красавица. Покрила сластните си устни с ярко червено червило, пригладила косите си назад, тя е повече от творческа муза за групата на прерафаелитите – братството на британски художници от ХIХ в., към което принадлежи и самият Джон Миле. Прерафаелитите са обладани от естетиката на изкуството от Средновековието и предшестващото творчество на големия ренесансов художник Рафаело. Елизабет Сидал се е отдала на поезията, рисуването, а и на любовта си към множество творци на Викторианска Англия. Много хора и до днес я мислят за лековата жена, но в едно свое писмо от 1850 г. и в своя защита тя лаконично отбелязва:

„Аз обожавам мъжките ръце да играят по кожата ми, обичам очите им, които ме желаят. Но те не желаят плътта ми, те искат душата ми, а цялата тя е в собственото ми творчество. Ето защо игрите в нечие легло на мъж не са нищо по-различно от игрите на децата. Играем, за да изучим света. Плътта е наше притежание и тя не бива да ни смущава, ограничава. Напротив, тя е носител на щастие и който съзнае това, знае как да го постигне. Аз съм повече от щастлива”.

Но сега Елизабет Сидал е прекрачила прага на ателието на Джон Миле не за игра на страсти, а за нещо много по-вдъхновяващо. Тя е негов модел, за което ще получи 50 паунда. Тя не знае какво иска художникът от нея, но усеща, че картината, за която ще позира, ще бъде картината на живота му. От половин година той вече работи върху платно с размери 76 на 112 сантиметра. Стара върба, надвесена над поток, е заобиколена от дивната зеленина на десетки растения. Потокът е празен и очаква своята удавница. Елизабет се вглежда в недовършената все още картина, усмихва се и пита: „А аз къде съм!”. Джон замислено отвръща: „Ти си в реката! И не задавай повече въпроси!”.
Моделът не чака да бъде подканван. Оставя връхната си дреха да се свлече на пода, а отдолу се показва прекрасна рокля, шита специално по поръчка на художника за ролята. След секунди Елизабет е във ваната със затоплена вода. Роклята се разлива по повърхността на водата, а художникът разпръсква отгоре й още цветя. В дясната й ръка полага ароматен букет, косите й се стелят във водата, устните – леко разтворени, очите – притворени.

„Скъпа, ти си жива, но сега умираш!”, повтаря непрекъснато Джон, докато полага върху платното боите и увековечава образа. Ароматът на терпентин, примесен със студ, е обзел цялото пространство на ателието. След повече от четири часа водата вече е изстинала. Моделът е започнал да посинява, но работата продължава. Когато навън градът е вече потънал в мрак и са минали повече от седем часа, Джон се смилява: „Продължаваме утре!”.
След седем дни най-накрая е нанесен последният щрих, ражда се една от най-ярките картини на ХIХ в., а Елизабет Сидал е повалена от тежка настинка, която за малко не прекъсва живота й. Когато Джон Миле показва картината си за първи път няколко месеца по-късно, той я кръщава просто „Офелия”.

Офелия на Хамлет

Миле рисува “Офелия” между 1851 и 1852 г. на две отделни места. Пейзажната част на картината е нарисувана навън, край река Хогсмил в Съри, а фигурата на Офелия е нарисувана вътре в студиото му в Лондон.

По времето, когато Миле рисува, художниците често работят навън, за да създават скици. След това те са се връщали в студиото си и са ги използвали като отправна точка за създаването на по-голяма завършена картина. Миле и неговите приятели прерафаелити обаче завършват картините си на открито, което е необичайно за онова време.

Прерафаелитите се фокусират върху сериозни и значими теми и са най-известни с това, че рисуват сюжети от съвременния живот и литература, като често използват исторически костюми. Те са рисували директно от самата природа, възможно най-истински и с невероятно внимание към детайлите.

Растенията, повечето от които имат символично значение, са изобразени с педантични ботанически детайли. Розите до бузата и роклята на Офелия, както и полската роза на брега, може би загатват за това, че брат ѝ Лаерт я нарича “майска роза”. Върбата, копривата и маргаритката се свързват с изоставената любов, болката и невинността. Маргаритките са свързани с напразната любов. Виолетките, които Офелия носи на верижка около врата си, означават вярност, целомъдрие или ранна смърт, като всяко от тези значения може да се приложи тук. Макът е символ на смъртта. Във водата плуват незабравки. През март 1852 г. Миле пише на Томас Комб: “Днес купих една наистина великолепна древна рокля, цялата обсипана със сребърна бродерия – и ще я нарисувам за “Офелия”. Може би си представяте, че е нещо хубаво, но ще ви кажа, че е стара и мръсна, и ми струваше само 4 лири.“

Картината “Офелия” е една от най-популярните прерафаелистки творби в колекцията на Tate Britain в Лондон. Картината е част от оригиналния подарък на Хенри Тейт през 1894 г. Изображението на Миле на трагичната смърт на Офелия, която пада в потока и се удавя, е една от най-известните илюстрации от пиесата на Шекспир “Хамлет”.

Шекспир е любим източник за викторианските художници, а трагично-романтичната фигура на Офелия от “Хамлет” е особено популярна тема, която редовно присъства в изложбите на Кралската академия. Артър Хюз излага своята версия на сцената с нейната смърт през същата година, когато е показана тази картина (Манчестърска градска художествена галерия).

Картината днес е един от най-популярните образи и се съхранява в музея Tate Britain в Лондон. Платното е оценено на стойност 30 милиона паунда. Въпреки че по онова време, когато картината е показана пред публика за първи път, критиката не я харесва и отбелязва: „Трябва да има нещо особено перверзно в едно въображение, за да потопи Офелия в някаква буренясала канавка и така да отнеме целия патос и красота на драматичното удавяне на тази прелестна девица”.

Днес това е една от най-обичаните картини в музея, а годишно пред нея спират повече 5 милиона почитатели. Това е платното, което през годините вдъхновява редица художници, а самият Салвадор Дали възкликва, че то е едно от най-гениалните творения на ХIХ в. Музикалният клип на Кайли Миноуг и Ник Кейв към песента Where The Wild Roses Grow е силно повлиян от платното на Джон Миле.

Кой е Джон Миле?

Джон Евърет Миле се ражда в Саутхамптън, Великобритания, през 1829 г. в аристократичното семейство на Джон Уилям и Емили Мери. Майката Емили, която е французойка по произход, превръща малкия Джон в един от гениите на Великобритания. Нейното особено влечение към литературата, изобразителното изкуство и музиката, което тя не може да развие, за да се превърне сама в голям творец, се предава изцяло на сина. Още докато е бебе, Емили бди над бъдещия художник и го приспива със сонетите на Шекспир, а сутрин, докато се пробужда, му свири на старото чембало любимите си произведения от Хендел.

Формулата се оказва вярна. Още на четири години Джон Миле започва да свири на флейта, а на пет – вече е нарисувал първия си автопортрет. Всички започват да говорят за особения талант на детето, което на десетгодишна възраст вече рисува като истински художник. Амбицирано от успехите на сина си, семейството предприема решителен ход и се премества в Лондон. Приемът на малкия Миле едва на единадесет години да учи в Кралската академия за изкуства е абсолютен прецедент в историята на тази авторитетна институция. Малкият Джон е дете, което има обноски на възрастен господин и рисува като завършен художник. Преподавателите в академията са изумени, а лондонският елит го определя като „божествен дар”.

Характерът на Джон Миле е силно повлиян от този на мама Емили. Амбициозност, съчетана с талант, които едновременно печелят, но и отблъскват симпатиите на другите. Но онова, което Миле рисува, не оставя равнодушен никого. „Все пак гениите не са създадени, за да бъдат обичани, а за да пишат историята!”, отбелязва в едно свое писмо до обичния си син майката. В университета младият Миле няма приятели освен двама подобни нему господа – Уилям Холман Хънт и Данте Габриел, страстни рисувачи, изпълнени с желание да триумфират над останалите си колеги. Така тримата заедно със скулптора Томас Уилнър създават групата, която днес познаваме като Братството на прерафаелитите, чиято основна фиксация е противодействие срещу завладялото Великобритания анекдотно и сантиментално изкуство, чиито най-ярки пропагандатори са автори като Дейвид Уилки, Джордж Лесли, Уилям Малреди.

Според групата на Миле изкуството от и след епохата на Ренесанса се е извратило, затова неговите истински корени трябва да се търсят в примитивите от ХIV и ХV в., където, както отбелязва един от отявлените защитници на братството, Джон Ръскин, художникът да подири „чистата душа, чистия ум, да почувства целомъдреното въображение и да пробленува и преживее героизма, обаянието и светостта на легендите”.

Прерафаелитите са принудени да съществуват в общество, което е в абсолютен контраст с онова, което ги възхищава. Но в същото време те не се отказват от заобикалящите ги плътски и материални удоволствия. В това число и Джон Миле. Десетките любовни авантюри, мимолетни връзки с лековати жени, самоубийствените количества алкохол са малка част от низките страсти, на които Миле се поддава. Прави го виртуозно, знаят малцина, а всяка грешка се прикрива добре от мама, следваща го неотлъчно в злодеянията му. Не случайно в края на живота си художникът признава: „Всичко в своя живот дължа единствено на мама!”.

През 1856 г. Миле решава да прекъсне поне привидно живота си на ерген и да се ожени за красавицата Елфи, съпругата на най-добрия му приятел, критика Джон Ръскин. Истината е, че Елфи до този момент е все още девствена, въпреки че е омъжена за Ръскин от няколко години. Родителите й разбират проблема и я принуждават да анулира брака си. Джон Миле и Елфи се влюбват един в друг, докато тя му позира за картината „Заповедта за освобождение”. Двамата имат осем деца.