Ренато Казаро: Художникът на седмото изкуство
Откъс от статията „Художникът на седмото изкуство“, която може да прочетете в брой 76 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Той е сред последните мохикани на едно умиращо изкуство. Днес вече почти никой не рисува филмови плакати на ръка. През втората половина на XX век обаче неговите творби придават плът (понякога твърде много плът) на най-хитовите заглавия и карат киноманите да си мечтаят за подвизите на изобразените герои. Постерите му преливат от напращели бицепси и пищни гърди, а сред най-известните му „модели“ са Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер, Кевин Костнър, Леонардо Дикаприо и още много от суперзвездите на Холивуд. Той завинаги ще остане един от най-влиятелните художници на киноплакати. Името му е Ренато Казаро.
Роден е през 1935 г. в северноиталианския град Тревизо и още от малък проявява голям природен талант за рисуване, което е любопитно, защото никой от роднините му не е показвал заложби в тази област. Навсякъде носи със себе си тетрадка, в която непрекъснато прави скечове и карикатури на съучениците и учителите си. Майка му често се ядосва, защото той изпълва с рисунките си и белите полета на учебниците си. Баща му пък, който е корабостроител, забелязва, че има око за детайла, и го насърчава да развива уменията си, защото се надява, че някой ден синът му ще се присъедини към него и ще помага с чертежи и скици в проектирането на кораби. Ренато обаче го влече другаде.
От Тревизо до студио Фавали: началото на един уникален талант
Момчето е запленено от филмовите постери и посещава местното кино всеки ден с надеждата, че ще му позволят да вземе със себе си плакатите на филмите, които вече не се показват, за да се опита да ги прерисува. Това му помага да усвои различни техники в изкуството, което ще се превърне в негова съдба. Налага му се сам да се изгражда като художник, защото по това време в района на Тревизо няма специализирано учебно заведение или курсове по илюстриране, а учителите му по рисуване в училище са добри, но не се интересуват от преподаването на умения в областта на комерсиалните илюстрации.
Постепенно Ренато става все по-добър в това занимание и на 17-годишна възраст успява да сключи сделка със собствениците на голямото кино „Гарибалди“ в Тревизо – започва да рисува в преддверието му огромни оригинални стенни картини, рекламиращи предстоящите филми, в замяна на безплатни билети. Той обаче осъзнава, че за да се развива, трябва да напусне родния си град и така на 18-годишна възраст заминава за Рим, където постъпва на работа в Студио „Фавали“ – най-известната агенция за рекламни кампании на филми в столицата, която създава плакати, флаери и други материали за нуждите на италианската филмова индустрия. Но и там талантът му заблестява ярко и в крайна сметка самият собственик на студиото го насърчава да се отдели и да започне да гради самостоятелна кариера. Три години след пристигането си в Рим, вече набрал самочувствие на завършен художник, Ренато Казаро отваря собствено студио.
Разпространителите и продуцентите на филми, на които показва портфолиото си, забелязват, че той се опитва да изгради свой отличителен стил, и мнозина от тях решават да му се доверят, защото искат маркетинговите материали на филмите им да изглеждат свежи и различни от тези, разработени от вече утвърдените имена в бранша. Така постепенно Ренато изгражда репутацията си на много качествен и бърз изпълнител на проектите, които са му възложени. Затова получава и прякора Ренате фа престо (Ренато е бърз).
За налагането му като предпочитан илюстратор помага и фактът, че вместо да се опита да пробие при големите филмови студиа, той работи с малки и средни дистрибуторски и продуцентски компании, които обаче оформят много голям пазар за времето си. Те създават по-нискобюджетни ленти с по-малко известни актьори и филми, които днес бихме нарекли „независими“. Любопитен щрих е, че в този период Казаро подписва творбите си с псевдонима C. René. Причината е, че майка му е влюбена във Франция и известно време дори го е наричала Рене.
Илюстрирането на хитове
Големият пробив идва през 1965 г., когато прочутият продуцент Дино де Лаурентис му поръчва да нарисува плаката за мащабната лента на Джон Хюстън „Библията: В началото“, излязла на екран на следващата година. Огромен билборд с визията на филма краси булевард „Сънсет“ в Лос Анджелис в продължение на месеци и се превръща в нещо като визитна картичка на италианския художник. Към него започват да се обръщат някои от най-големите имена в киноиндустрията и поръчките заваляват. В продължение на десетилетия Казаро работи по 12 часа всеки ден. Понякога дори се налага да нарисува поредния плакат в рамките на един сеанс, без спиране, за да се вмести в сроковете. В над 40-годишната си кариера художникът ще създаде над 2000 хиляди постера, привличащи зрителите в киносалоните по цял свят.
Сътрудничеството и приятелството между Де Лаурентис и Казаро има дълга история. Двамата работят заедно по много филми на продуцента, включително известните „Ватерло“ (1970) на режисьора Сергей Бондарчук, „Флаш Гордън“ (1980) на Майкъл Ходжис, „Дюн“ (1984) на Дейвид Линч и „Конан Варварина“ (1982) с Арнолд Шварценегер. Плакатът на последния е особено важен за илюстратора, защото е използван в оригиналния си вид по целия свят и помага много за популяризирането на името му.
Де Лаурентис и Казаро: сътрудничество и приятелство
Де Лаурентис е колоритна фигура, но приема творчеството на Казаро много сериозно и прави всичко възможно да го въвлече максимално в процеса на създаване на филмите. Художникът много често посещава снимачните площадки на продукциите му, за да се запознае по-добре с атмосферата и героите им. Едно от най-паметните пътувания е през 1979 г., когато остава няколко седмици в Лондон, за да работи по концептуални илюстрации за „Флаш Гордън“ и идеи за плаката на филма. Финалния вариант на творбите си обаче Казаро винаги рисува в Рим. Като анекдот звучи истинската история как веднъж Де Лаурентис му звъни с молбата да донесе от Рим торба с пресни жълти чушки, защото в Лондон нямало никакви, или поне не били с италианското качество. Така Казаро заминава с два куфара – един с дрехи и материали за рисуване и един, пълен с чушки.
Казаро си партнира редовно и с много величия в режисьорската гилдия като Серджо Леоне, Дейвид Линч, вече споменатия Джон Хюстън и Бернардо Бертолучи, за които създава някои от най-разпознаваемите филмови плакати за всички времена. Самият художник признава, че най-добре е работел с Леоне, смятан за основоположник на жанра спагети уестърн, с когото по думите му са били „идеалната двойка: едно сърце, една душа“. В световната киноистория завинаги ще остане стратегията за промотирането на филма „Моето име е Никой“ (1973), създаден по идея на Леоне. На огромния постер Казаро изрисува само една фигура на бял фон, гледана в гръб. Нищо не указва за кой филм е рекламата, и това предизвиква огромно любопитство и шумотевица. Едва във втория плакат от кампанията Терънс Хил е показан в лице и публиката вече може да прочете заглавието на филма и повече подробности за него.
