Ломовера през обектива на думите
На 27 септември се събираме за четвъртото събитие от поредицата „Ловци на истории“, което ще ни срещне с четирима майстори на фотографията. Миналата седмица ви представихме архитектa и фотограф Димитър Караниколов.
Днес е ред да се запознаем по-отблизо със следващия „ловец на истории“ – Вера Гоцева – Ломовера. Тя е опитен разказвач и ментор по фотография с над двадесет години опит в журналистиката и фотографското изкуство. Вера има осем реализирани изложби и няколко значими документални проекта. Освен това води иновативни курсове и обучения по фотография и групови фотоаналитични опити. Снимките ѝ са намерили място в издания като The Atlantic, The Huffington Post, Der Spiegel, Granta и много други.
По време на събитието „Истории в обектива” Вера ще ни потопи във вдъхновяващите истории на социалната фотография и фототерапията. С нея ще си говорим за пътя ѝ във фотографията, за красотата, уловена през обектива, и за критериите за „най-добрата снимка“. Споделяме с вас специалния ни разговор с нея по повод участието ѝ в събитието от поредицата „Ловци на истории“ и като член на журито във фотоконкурса на National Geographic.
Ти си журналист и фотограф, какво повече ти разказва една снимка, отколкото думите?
Думите и фотографията много често вървят заедно, допълват се и се подкрепят. Силни истории може да бъдат разказани еднакво добре и от двата езика – и от вербалния, и от визуалния. Има обаче нещо много специално, което само фотографията притежава, и това е процес, който наричам „доразказване“ в ума на зрителя. Реално в нещо толкова темпорално като снимката няма как да има начало, среда и край. Силният фотографски кадър работи най-често символно, той само започва една история, която се разгръща в съзнанието на гледащия. Това прави фотографията уникален инструмент на въздействие.
Снимаш за много социални проекти. Какво осъзнаване или пробуждане би искала да провокират фотографиите ти в обществото?
Фотографията за мен никога не е била в стремежа за просто един красив кадър. Онова което ме движи най-силно е възможността да дам визуален глас на онези, които са безгласни. Да опитам да насоча вниманието на хората в определена посока, в огледалото между „аз“ и „другите“ или към неопределено общо бъдеще. Истинско удовлетворение ми носи да знам, че зрителите на социалните ми проекти започват да си задават въпроси, които съм акуширала в снимките си. „Дали другите са толкова различни от мен и само техен ли е еди-кой си проблем?“ е само един от тях.
Защо според теб изкуството може да спаси света?
В работата си съм видяла, че изкуството може да лекува, поне малко да освобождава човека от вътрешните страхове и външните предразсъдъци. В този смисъл то може да ни спаси от каквото имаме да се спасяваме като хора и общества. Това е акт на приемане. Светът е голяма хапка, нека спрем до човека.
Обичаш да снимаш портрети. Какво виждаш в хората през обектива си, което другите не могат да видят?
Странно е да предположа какво не виждат другите, но го виждам аз. В крайна сметка чуждите очи са поле на хипотези. Предпочитам да кажа, че в снимането на портрети правя много силна връзка с хората срещу мен, онези от другата страна на обектива. Винаги стигам до тях, отделям им цялото си внимание и ги виждам. Виждам онова, което искат да ми покажат, онова, което искат да скрият от себе си, и всичко помежду. В замяна им позволявам да се огледат в мен. Снимането на портрети е много тих и интимен процес, едно откровение и разкриване. Дълбоко човешко преживяване през камерата.
Ти си жури във фотоконкурса на National Geographic – какви са твоите критерии, по които избираш „най-добрата“ снимка?
Не обичам определения като „добра“, „лоша“, „красива“ или „грозна“ снимка. Ако приемем, че фотографията е изкуство, горните категории трябва да отпаднат моментално. Разбира се, има определени общоприети критерии, по които може да се отдели добре изградената снимка. Те започват с кадриране, цветонасищане и обработка, тайминг. Но дори и това не е достатъчно за забележителен пейзажен кадър. В работата си съм виждала много добре композирани, обработени и остри снимки, които не носят нищо извън техническите си постижения. Нищо извън познатите критерии за „правилен“ отговор, който забравяш почти веднага. Ще го кажа така – средната продължителност на задържане на вниманието през 2022 г. е 3 секунди, а преди двадесет години тя беше 20 минути. В тази спирала на липса на внимание пейзажният кадър, който аз търся и който хората ще запомнят, е най-вече емоционален. Снимка, на която природата ни провокира да чувстваме, вдига ни в еуфория или ни кара да плачем.
В InGlobo обичаме човешките истории, представени в разнообразен контекст, от различни гледни точки и дори през въздействащата среда на изкуството. Нямаме търпение да чуем и видим историите в обектива!
Събитието се организира със специалното партньорство на National Geographic и с подкрепата на Mastercard , Jack Daniels и MINI България.
Къде: Pirotska 5 Event Center – София, ул. „Пиротска“ 5
Кога: 27 септември, 19 ч.
Вход: свободен
Вижте Facebook събитието.
