Жоел Сантуш: снимането като търсене на щастие
Canon България отбеляза 5-ата годишнина на водещата система в света на фотографията и видеозаснемането EOS R с впечатляващото събитие „Нашата планета: Неразказани истории през обектива на Joel Santos“. На него дългогодишният посланик на Canon Жоел Сантуш представи пред всички присъстващи свои визуални разкази от най-отдалечените дестинации по света.
Сантуш е туристически фотограф, автор на документални филми, мотивационен лектор и писател, роден в Лисабон. Носител е на отличието „Туристически фотограф на годината“ за 2016 г., на първа награда на VISÃO/BES за 2005 г., както и на първа и втора награда на Международния фестивал за туристически филми ART & Tour през 2019 г. Той режисира и продуцира документални филми, които разказват вълнуващи истории за неговите пътешествия. Създател е на телевизионните сериали Mundo à Vista („Поглед към света“) и Portugal à Vista („Поглед към Португалия“). Също така е журналист, автор и фотограф във VISÃO – водещо новинарско списание в Португалия, за което пише туристически статии и предоставя свои снимки и съдържание. През тази година беше и част от журито на един от най-мащабните конкурси на Canon – The Redline Challenge.
А видеодокументалистът и фотограф Мартин Граховски се възползва от престоя на Жоел Сантуш у нас, за да проведе интересен разговор с него, който ви предлагаме тук:
Как би се описал за някой, който не те познава и не е чувал за работата ти?
Това е добър въпрос, защото дори аз не знам. Аз съм просто един наистина страстен човек по отношение на това, което правя. Трябваше да стана икономист, но някъде по пътя се запалих по правенето на снимки и по това да разказвам истории с тях. Много съм любопитен. Обичам да пътувам, да преживявам и да се уча от хората, които имат различно възпитание от моето. Защото вярвам, че всеки иска да бъде щастлив, вярвам, че това е основната цел в живота. Но всеки я постига по различен начин и аз бих искал да знам как, защото не мисля, че разполагам с правилния начин да го направя, и затова се фокусирам толкова много върху това да бъда с хората. А фотографията е перфектният повод да се срещаш с хора и да бъдеш с тях не само няколко минути, а часове, дни, седмици. Правя снимки, защото чувствам, че имам нужда да го правя. Когато снимам, съм най-щастливият човек на Земята. Нищо не може да се сравни с това усещане. Така че, за да обобщя, бих казал, че съм страстен фотограф и видеограф, който обича да учи и има безкрайно любопитство към света.
А как биха те описали твоите приятели или семейството ти?
Мисля, че ме смятат за извънземен, защото се предполагаше, че ще водя един напълно подреден живот. Трябваше да работя в националната банка на Португалия. Но от един момент нататък аз само рискувах. Имаше период в живота ми, в който бях главен редактор на списание и обичах това, което правех. Един ден обаче стигнах до редакцията и тръгнах да затварям вратата, но не можех да помръдна. Помислих си, че съм получил инсулт. Докато бях в болницата и гледах белия таван, си казах: „Само на 20 и няколко години съм. Нима животът ми трябва да бъде такъв? Трябва ли да отложа мечтата си?“. И така, аз съм преследвач на мечти. Повечето от приятелите ми от началното училище следваха това, което се предполагаше, че трябва да направят – да учат, да си намерят работа, да се оженят, да си купят къща и т.н. Дори днес баба ми ме пита кога ще имам истинска работа. Смятам, че не трябва да отлагаме мечтите си, защото вярвам, че имаме само един живот. В повечето случаи мечтите ти се забавят от страха, а не от неспособността ти да ги осъществиш. Разбира се, трябва да си рационален. Не скачаш от моста без някаква предпазна мрежа. Но бих казал, че всички от първоначалната ми група приятели не разбират съвсем защо трябва да се подлагам на риск само за да направя една снимка.
Изглежда, че си повлиян от баща си, който те е снимал много като дете. Ти самият започваш да се занимаваш с фотография през 2004 г., докато си бил в Източен Тимор. Но кой беше моментът, в който осъзна, че няма връщане назад и вече ще се посветиш изцяло на фотографията?
Имаше една емоционална и една практическа повратна точка. Емоционалната беше през 2003 г., когато току-що бях направил първите си снимки, които според мен бяха ужасни, но някак си бяха публикувани. Исках да ги покажа на дядо си, но три дни преди да имам възможност за това, той почина. Той беше истински емоционален покровител на моите мечти. Това беше един вид катарзис за мен и първият сигнал за събуждане – че трябва да правиш нещата по-скоро рано, отколкото късно. На следващата година се озовах в Източен Тимор, където трябваше да снимам пейзажи, но не успях, защото имаше малария и денга. И така започнах да снимам само хора. Имаше една военна операция, която не трябваше да следя, но аз я проследих. Така се роди документалистът в мен, макар тогава още да не го знаех. А през 2010 г. напуснах фотографското списание и изведнъж останах без работа. Тогава написах втората си книга и след като излязох от болницата и си подадох оставката, си казах: „Не, тук започва всичко“. Така че моментите всъщност са три: през 2003, 2004 и 2010 г. Всичко в живота е процес.
Една от най-впечатляващите ти работи е с рибарите в Южен Китай. Смятам, че това е наистина добър пример за правилно свършена документална работа: да отделиш време да опознаеш хората, а не да бързаш да направиш снимката и да си тръгнеш, което за съжаление е много често срещано. Върни ме към първия момент, когато стъпи в тази част на Китай, и към гледката, която се откри пред теб. Какво се въртеше в главата ти по това време?
Бях виждал снимки на планините в района и те не изглеждаха истински. Приличаха на тези, които виждате в китайските ресторанти, малко като в анимационен филм. Когато кацнах на летището в Гуейлин в провинция Гуанси обаче, бях изключително разочарован, защото видях джунгла от бетон. Никакви планини, само хора и мотоциклети навсякъде. Но животът има начин да те тласка към различни неща. И така, един ден една китайка, която беше таксиметров шофьор (изключителна рядкост по това време там), ми каза, че трябва да отида пò на юг, за да намеря планините. На пристанището, което тя ми посочи, имаше един рибар със сал, но не с дрехите, които виждате на тези снимки. Тръгнах с него надолу по река Ли, прекарах единствената си Бъдни вечер далеч от дома в град Шинпин и накрая, на 20 километра южно от Янгшо, най-после видях тези невероятни планини. Рибарите с техните специфични дрехи все още ги нямаше, но аз не съм и очаквал да ги видя, бях там заради планините. В крайна сметка обаче помолих човека, с когото бяхме на сала, само с жестове: „Утре, при изгрев слънце, бих искал да те снимам“. И той действително се появи. Беше -6 градуса, тъмно, аз бях заобиколен от бамбукови дървета и линията на реката. Започна да се развиделява и небето се обагри в оттенъци с цвят на сьомга. И тогава видях човека на сала да се приближава нагоре по реката и изражението му беше подобно на това на дядо ми. Той беше китаец, дядо ми не е, но структурата на костите им беше много сходна и всичко това отново беше странен момент за мен. Направих снимките с Canon 350D, тъй като моят 20D се повреди заради студа, и с обектив втора ръка. Tова беше първият човек, който всъщност отвори вратата на тази общност, малко преди тя да се превърне в „кукленото шоу“, което е днес и което може да се види и в много други страни. Когато твърде много фотографи очакват хората да изглеждат по определен начин, те започват да плащат за това. Тези рибари вече не ловят риба, защото няма смисъл да го правят, те просто се обличат и позират за снимки. Промяната е неизбежна, но никога не се е случвала толкова бързо. А когато унищожиш културата, унищожаваш и знанието.
Снимал си племена в Етиопия, номади в Казахстан и Монголия. Защо изпитваш нужда да отидеш при тези хора, чийто живот може скоро да се промени, и да документираш техните традиции, които умират? Дали е личният аспект на това просто да знаеш, че дори и по някакъв малък начин съхраняваш нещо, което ще изчезне може би след 10-15 години, или има нещо още по-дълбоко от това?
Абсолютно си прав. Това не е само начин да ги документираш, да имаш бъдещ спомен за това, което е било преди, но е и нещо лично. В моя случай е просто търсене на щастие. Искам да разбера защо трябва да съм щастлив с най-новия телефон, когато мога да съм щастлив с нещо друго. В тези общности, които имат друг ритъм и култура, се научаваш да бъдеш толерантен към различията. Понякога в представите си можеш да видиш монголците като някак груби или нещо подобно, защото са планинци и номади. Но всъщност те са много топли хора. Обичат животните си, уважават природата, смятам, че в някои отношения са по-напреднали умствено заради начина, по който живеят, и затова искам да видя какво ги прави щастливи, защото всеки иска да бъде обичан, да се чувства защитен, да бъде в безопасност, но стигаме до тази представа и до тази цел по различни начини и аз искам да ги науча. Така че това е лично търсене. Никога не правя снимка или документален филм с очакването да се продаде или да се хареса на някого. Правя го, защото го чувствам.
Тогава от всичко, което си направил досега с фотографията и документалната работа, в кой момент ти самият си се почувствал най-щастлив и къде е било това?
О, най-щастлив съм точно сега, защото говоря за това, което ми е страст, и винаги, когато имам възможност да го споделя, настръхвам, тъй като наистина няма нищо друго, което да ми харесва толкова много. Усещам го, когато видя изригващ вулкан, когато видя старец, който не ме познава, но отваря ръцете си, сърцето си или дома си. Нищо не може да се сравни с това да бъдеш приет. Особено в свят, който става все по-егоцентричен. И когато получа това усещане за връщане към корените, се чувствам изключително щастлив.
Кое е водещото за теб, когато пътуваш? Дали това, че си там, за да преживееш нещо за себе си, без фотоапарата? Или че то ще се превърне и в снимка, която трябва да бъде направена?
Работата е там, че не възприемам снимането като нещо отделно от преживяването. Още преди да стана фотограф, бях любопитен към света. Имах и късмет, че родителите ми обичаха да изследват, да рискуват. Но не прекарвах достатъчно време на дадено място. Отиваш до някоя хубава гледка, оставаш 15 минути и после се връщаш в колата, докато когато съм с фотоапарата, прекарвам часове, дни, седмици, така че той ме кара да забавя темпото. Всъщност камерата ми помага да изживявам повече, подобрява преживяването ми.
Спомена дядо си. Ако той все още беше между нас и трябваше да избереш една снимка, с която да му покажеш какво правиш, къде се намираш и къде си бил, коя щеше да бъде тя?
Всъщност баща ми определено беше човекът, който ме тласна в посока на фотографията. Така че какво бих му показал? Това е най-трудният въпрос, който някога съм получавал. Той беше изключително горд човек. Не ми поставяше никакви граници. Просто вярваше в мен. Научи ме как да си направя собствен компютър, когато бях на 8 години. Показа ми първия ми фотоапарат. Научи ме как да бъда луд и да се радвам на живота, да уважавам хората и главата ми да е на правилното място. Дължа му толкова много, че не изпитвам нужда да му показвам всичко, което съм направил, защото вярвам, че той живее в мен всеки ден. Аз съм това, което съм, благодарение на него.
Рядко говориш за родната си Португалия като дестинация, но ако трябва да убедиш някого, който никога не е бил там, че трябва да дойде, какво би му казал?
Португалия е невероятно място. Тя е много малка, но изключително разнообразна страна. Нямаме пейзажи като в Щатите с големите каньони, но имаме много малки места, които не можете да видите никъде другаде по света. Страната е съвкупност от океан, планини, равнини и много вулканични острови като Азорите и Мадейра, които са абсолютно невероятни. Там ще се почувствате така, сякаш не сте в Европа. Храната, отношенията, пейзажът – всичко е толкова далеч от нея. Опитайте се да изследвате, да отидете във вътрешността на страната, в планините, в селата, да се запознаете с местната им храна, с историите, които хората имат за разказване – те са невероятни и има какво да научите от тях.
Цялото интервю можете да чуете тук:
