Поверително и лично за Кан

Откъс от статията „Поверително и лично за Кан“, която може да прочетете в брой 83 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Тази година беше 77-то издание на филмовия фестивал в Кан, а за мен едва първото. Приемам го съдбовно, защото не само съм родена през 77-а година, но и съм убедена, че в живота няма случайни неща. И да, малко късен първи Кан за мен, но с трайна следа в живота ми в доста аспекти и със сигурност няма да е последният.

Кан не е просто червения килим, по който минават звездите, Кан е емоция и несравнимо преживяване. Кан също е и много тичане и стрес, много работа и контакти, големи приказки и празни обещания, много партита и малко сън, много блясък и суета, много истински звезди и много фалшиви герои. Кан е магия!

Реално подготовката за фестивала започна 6 месеца преди да кацна в Ница, и то с най-сложната част: намирането на място за престой. За да успееш да се уредиш с нещо приятно в близост до Фестивалния и конгресен дворец, трябва да приготвиш солидна сума за една седмица и да отделиш време за проучване. Ние успяхме да уредим апартамент на 15-20 минути от червения килим. Има добри оферти и за чудни вили с гледка, но за тях трябва всекидневно да ползвате транспорт. И, честно казано, това не е добра опция, защото трафикът е безумен. Иначе разстоянието от Ница до Кан е кратко и срещу 50-60 евро за около 40-50 минути сте там.

На 17 май денят стартира звездно с премиера на филма на Франсис Форд Копола Megalopolis и приключи още по-бляскаво със случайна среща с великия Джон Войт, който, да припомним, освен великолепен актъор е и баща на Анджелина Джоли. Засякох го вечерта именно в хотел Carlton, където ако човек прекара поне два часа, няма начин да не срещне звезда от световна сцена. Именно там в следващите дни се разминах на вратата с Алфи (Люсиен Лавискаунт), гаджето на Емили от Emily in Paris. На живо е също толкова чаровен и с красива усмивка, колкото и на екрана.

КАНска надпревара

Всички прожекции, на които присъствах, бяха в в една от трите зали на Фестивалния дворец: „Люмиер“ е най- престижната, пред която звездите дефилират преди премиера. Другите две са „Дебюси“ (също с червен килим отпред и втора по големина) и „Аньес Варда“. Когато присъстват звезди, е забранено да правиш снимки на червения килим, но през останалото време е в реда на нещата. Излишно е да казвам, че това е мечта на повечето обикновени хора и много от тях идват облечени не по лошо от актьорите само за да запечатат този момент. В Martinez срещнах един американец от Бостън, който идва с единствената цел да си направи снимки на червения килим. Обясни ми, че си е наел професионален фотограф, но реално тази услуга се предлага и от самия фестивал.

Истинските фенове стояха с часове пред Фестивалния дворец, за да зърнат любимите си актьори. Истината е, че там могат да снимат само оторизирани фотографи, които задължително са облечени в черно, за да изпъкват звездите. Пред „Люмиер“ преди премиера и зад огражденията се редят десетки стълби, на които се трупат фотографи от не толкова елитни медии, а по огражденията се качват десетки хора с надеждата да зърнат звезда. Премиерите са вечер в 18:45 и 22 ч. и тогава наистина можеш да видиш актьори, режисьори и продуценти, изкачващи емблематичните 24 стъпала. Правят го бавно, спират се често, позират, за да са доволни медиите и феновете. Аз видях Диане Крюгер и Вансан Касел на премиерата на филма The Shrouds на Дейвид Кроненбърг. И това зрелище продължава през всички дни на фестивала.

Фестивалните филми

Големите режисьори, спрягани за победители в конкурса „Златна палма“, към които имаше нормално големи очаквания, не взеха нито една награда. Журито е безпощадно и критично, както и самият зрител. В Кан е прието без притеснение да напуснеш залата, ако не ти хареса филмът, журналистите също са безмилостни на пресконференциите. Но е валидно и обратното: овациите може да продължат доста дълго, ако публиката е харесала филма. Най-дълги са били през 2006 г. на филма „Лабиринтът на фавна“ на Гийермо дел Торо.

Убедих се, че фестивалните филми в по-голямата си част не са направени за широка аудитория, а за киномани, ценители и критици. Аз извадих късмет и успях да гледам някои от най-очакваните заглавия, затова ще споделя впечатленията си от тях:

Megalopolis на Франсис Форд Копола – слаб сценарий с талантливи актьори, но заставени да изиграят безумни роли в скучен филм с наивни внушения, че любовта ще спаси света и заедно можем да изградим един по-добър свят.

Oh, Canada на Пол Шрейдър – завръщането на Ричард Гиър и Ума Търман. Още един скучен филм. Има замисъл, но той е лошо представен. Филмът едва ли ще мине по екраните, защото се съмнявам, че ще бъде купен за излъчване.

Parthenope на Паоло Сорентино – типичен за този режисьор филм – красив, разточителен, италиански. Както каза впоследствие един познат: можеше да се съкратят поне 30 минути, а филмът е чиста реклама на Неапол. Но аз обичам Сорентино и филмът си струва най-малкото заради изящното създание, невероятната красавица в главната роля – младата италианска актриса Челесте дала Порта и, разбира се, Гари Олдман.

Motel Destino на Карим Айнуз – живо порно, което трябваше да ни убеди в тежката съдба на някои бразилци. Абсолютно го вярвам, но ми беше прекалено.

Le roman de Jim на Арман Лариу и Жан-Мари Лариу – единственият смислен филм, който гледах. Отнесе доста овации и имах удоволствието да съм в залаta с целия екип на продукцията.

Българското присъствие на фестивала – без срам, а с гордост

Тази година имаше и българско участие: филмът „Безсрамните“ на режисьора Константин Божанов. Актьорите са индийци, филмът е сниман в Непал и е копродукция на пет държави. И музиката е дело на българин – Петър Дундаков, изключително успешен и награждаван композитор. В Кан за този филм имаше успех – изпълнителката на една от главните роли Ансуя Сенгупта получи награда „Особен поглед“ за най-добра актриса.

Разбира се, голямо вълнение беше и около Мария Бакалова, която e обсъждана повече заради прекрасната рокля „Долче и Габана“, с която се появи на червения килим, отколкото заради самата роля на Ивана Тръмп, изиграна от нея във филма The apprentice на Али Абаси. Роклята наистина беше разкошна и различна, защото беше изрисувана от българската художничка Михаела Етова. Но е безспорен факт колко талантлива и красива е нашата българска гордост в Холивуд.

В последната вечер в Кан в българския павилион се проведе организирания от НФЦ коктейл, съвместно с Кипърски филмов център. Сред присъстващите бяха продуценти, режисьори, фестивални представители и международни гости. И разбира се много българи, сред които и Мария Каракушева – български композитор на филмова музика и брилянтен пианист.

Прочетете цялата статия в брой 83 на InGlobo.