По следите на изгубеното българско кино
Този материал достига до вас със съдействието на Кинематограф.
Бях на около десет години, когато гледах първия си български филм. Баща ми беше изключителен киноман и покрай него развих страстта си към киното. Гледахме филми почти всяка вечер, а на кино ходехме почти всяка седмица. Така, както много мои връстници, научих английски, преди да се науча да чета. Една вечер през 2007 г. си играех в хола и телевизорът работеше. Започна някакъв филм и нещо необичайно прикова вниманието ми – героите говореха на български и се намираха на места, които ми изглеждаха познати.
До този момент никога не се бях замислял, че съществува българско кино. За мен филм значеше история, която се случва в Америка, каквото и да е това място, а героите винаги говореха на специален език, който чувах само от екрана. Сега за първи път виждах герои, които говорят като мен и изглеждат като хора, които мога да срещна в живота си. Тази мисъл ме втрещи.
Филмът се казваше „Бунтът на L“ (2006) и, доколкото разбирам от критиката, не е нещо особено. В едно от ревютата той е описан като трагедията на българските режисьори, предизвикана от немощта им да се откъснат от темата за тоталитарния режим. Цитирам: „Абсурден сюжет, изсмукан от пръстите, средновата режисура с редки моменти на добро кино“. Въпреки това за мен този филм остава специален.
Това, че едва на десет години гледах първия си български филм, е един от многото примери за огромната дистанция между българската публика и българското кино. Въпросът, който ме вълнува, е как тази дистанция може да се преодолее. Едната страна в дебата твърдо заявява, че отказва да гледа български филми, докато другата отказва да прави филми, които да достигнат до публиката. Резултатът е, че българското кино е екзотика и огромна част от филмите в последните 30 години са безследно изчезнали или събират прах в частните архиви на режисьорите, нечути и невидени.
Родното кино отпреди 1944 г. също не е пощадено от забравата. Много от тогавашните ленти, сред които и първият български филм „Българан е галант“ (1915), са напълно изгубени. До известна степен това е полезно за властта и времето след 9 септември, тъй като целта е рестарт на културата, но загубата на всяко културно наследство е трагедия, която оставя дупки в психиката на едно общество.
Културното наследство представя конкретни и материални портрети на ценности, вярвания и традиции и така дава на културните дейци стъпало, за да надградят миналото, а на обществото – огледало, за да надгради себе си. Затова е важно да разберем къде се е появила пропастта между публика и кино и, ако е възможно, да я запълним.
Разводът
Историята за изгубената връзка със зрителите започва през 1992 г. Тогава се приема новата регулация за кинопроизводството и държавата се оттегля от позицията си на монополист, а с нея се оттеглят и много от финансите за кино. През този период ще ме преведе Красимир Кастелов, доктор по кинознание и преподавател по история на киното в НАТФИЗ.
Според него киното е един от първите български сектори, които преминават от държавни към частни начала. Преходът се случва изведнъж и свиването в производството е огромно. През 1991 г. са създадени 20 филма, докато на следващата година – само 9. Кастелов разказва, че промяната е довела кинодейците до тотален когнитивен колапс: „Не можеха да възприемат новата система, нито имаха времето да се адаптират“. Този скок оставя хиляди хора без работа, а индустрията и културата губят талант и знания. „Някои станаха шофьори на таксита, други емигрираха“.
В годините преди това много от кинаджиите учат в Съветския съюз или вярват дълбоко в идеала на социализма. Това ги кара да хранят илюзията, че България ще продължи да съществува чрез някакъв демократичен социализъм. „Изведнъж, когато се разбра, че ще се прави капитализъм, и то най-див, най-краен и десен, неолиберален, те се ужасиха и се стреснаха. Не можеха да разберат какво да правят. А просто трябваше да правят кино за това какво се случва с обикновените хора.“
90-те години като жива действителност обаче остават неотразени в киното. Докато днес всеки може да види как са изглеждали 70-те, 80-те, първите 10 години на новия век, почти няма филми от 90-те, разказващи истории в сегашно време за периода, в който са снимани. „Отчасти – казва Кастелов – това е, защото времето е било ужасяващо, както и лутането на хората.“ Той дори се опитва да ме обезкуражи да копая в тази дупка. В дисертацията си е озаглавил периода „Изгубеното десетилетие“. Изгубено от гледна точка на производство, разпространение, културна стойност. Бившият ректор на НАТФИЗ и ветеран на българското кино Любомир Халачев определя времето така: „Нашите, като цъфнали рози, попари ги слана“.
Този срив на българската филмова индустрия определено е една от причините за дистанцията между родното кино и зрителите. Българските филми се превръщат в ексцентрично преживяване за все по-малък кръг от хора. Сега много от кинопродукцията на 90-те е неоткриваема. Няма видео, нито плакати, нито начин човек да я гледа, легално или нелегално. Образува се дупка, която зее като широко отворена, незараснала рана.
Писмо до българския зрител
Според Кастелов българските кинематографисти закъсняват с промяната и филмите на 90-те все още носят белезите на социалистическия реализъм – черно-бялата действителност, в която добрият е комунистът или партизанинът, а лошият е фашистът или властта, която го преследва. Сега просто наративът се обръща и вече комунистът, респективно, властта са лошите. „Бунтът на L“ например е такъв филм. Кастелов сравнява нашето кино с румънското, което се стреми да иронизира миналото. „Ние се опитахме да дадем отговори колко лоши са били онези. Но един филм не трябва да дава присъди. Това не е пропаганда.“
Истинското постсоциалистическо българско кино започва през 2001 г. с „Писмо до Америка“. Във филма Иван е тръгнал на път да търси стара народна песен, с която се възкресяват мъртвите. Той иска да я изпрати като видеосъобщение на своя най-добър приятел, който лежи в кома в Щатите. Филмът показва българското кино самостоятелно, без закрилата на държавата и отвъд политическата тревога, вглеждащо се в забравения обикновен човек. „Писмо до Америка“ разказва история, лишена от историческо бреме, която в същото време е закотвена в пословичния сегашен момент, докато се оглежда в митичните културни корени на България. Въпреки този успешен филм обаче зрителят вече е загубен и гледаемостта е сравнително малка, а цяло едно поколение живее без българско кино на екран. Невиждани очи се забравят.
Докато коментираме „Писмо до Америка“ и културното наследство, д-р Кастелов се плясва по главата. Забравил е името на режисьора на филма. „Виж за какво говорим и как ми избяга името сега.“ Режисьор е Иглика Трифонова, а това е първият ѝ игрален филм.
По времето, когато е създаден, се заражда и новият модел в киноразпространението. Появява се ясно разделение между киносалоните и фестивалното кино, което често няма широко разпространение. Проблемът е следният: държавата финансира снимането на филми, но не и това те да стигат до екраните. Тази чест се пада на продуцентите. Те от своя страна често нямат средствата да изведат филмите до масовата публика, защото киносалонът е изключително конкурентна среда. Един български филм няма бюджета да се състезава с продукция на „Дисни“.
На фестивалите обаче таксите за участие са по-ниски, а възможността за печалба от награди е по-реалистична. Фестивалният живот на един филм трае около две години и в това време той не може да се показва по кината. Донякъде правилото важи, за да предпази фестивалите от боксофис хитове, донякъде – за да създаде ексклузивност, монополизирайки филмовата им селекция. Но това създава допълнително отдалечаване от българската публика. Фестивалните продукти нямат шанса да участват в културния живот на страната, камо ли да го обогатят. Въпреки че не е уникален за България, този модел възпроизвежда на практика липса на българско кино.
Гласът на поколенията
Тук в историята се намесват Драгомир Шолев и Теодора-Косара Попова като представители на новите поколения режисьори. Драгомир в момента работи активно, докато Теодора-Косара току-що завърши бакалавърската си степен.
Дебютният филм на Шолев „Подслон“ (2010) блести с изключително дълъг живот като за български филм, защото още се излъчва. Последната му прожекция е от тази година. Теодора-Косара Попов от своя страна е номинирана за студентски „Оскар“ през 2020 г. с филма „Танда“. Особеното при него е, че почти никой не го е гледал.
Драгомир Шолев е представител на може би последното поколение режисьори, снимали на лента. Отваряме темата за счупената връзка в българското кино, но я разглеждаме повече от страната на приемственост между старите кинодейци и младите. Той е завършил през 2007 г. и разказва, че през студентските му години кино, в общи линии, не се е правело. „Ние бяхме чували за това как се е снимало 80-те, но беше като някаква приказка от уста на уста. Спомням си Въло Радев, когато почина, аз бях студент. За нас той е бил легенда, а не част от някакъв жив живот.“
„Подслон“ има успешен фестивален живот. За това свидетелстват 14-те му награди и 9-те номинации. Също така успява да постигне широко разпространение в България, Аржентина и Франция. Защо филмът е успешен, той не знае. Сега изпитва трудности да го надгради. Вторият му филм „Прасето“ (2019) вече е приключил с фестивалите, но няма да стигне до кината заради липса на пари.
Първото нещо, което Теодора-Косара ми казва, пък е, че нейният филм изобщо не е първият български, номиниран за студентски „Оскар“, а третият. Номинирани са били и „Консервфилм“ (1990) на Златин Радев и „Първобитна история“ (1983) на Вергиния Бреснишка. „Консервфилм“ все още може да се гледа в интернет, но за сметка на това „Първобитна история“ е толкова неоткриваем, колкото са и сведенията за неговия режисьор.
Теодора-Косара е напълно наясно, че малко хора са гледали филма ѝ, но и че има малък медиен интерес към него. Тя го обяснява отчасти с това, че е късометражен, отчасти защото е студентски. „Танда“ вече приключва фестивалния си живот и няма киносалон, който да го вземе, защото никой не прожектира късометражни филми в редовната си програма. Въпреки това тя се опитва да организира прожекция от три свои късометражни филма с обща дължина на пълнометражен.
И тя като мен знае малко за българското кино от 90-те, но търси обяснения за пропастта с публиката в настоящето. „Ние обвиняваме зрителя, че няма вкус, докато го изключваме от нашите сметки с презумпцията, че няма вкус. Получава се този парадокс, че той няма избор, защото нещата, които би трябвало да му изградят този вкус, не стигат до него.“ Тук се намесва д-р Кастелов с данни за филмите, снимани в последните 10 години, които нямат нито една прожекция в България – около 15 са. Сред тях е „Страх“ – миналогодишният носител на наградата „Златна роза“ за най-добър български пълнометражен филм.
Филмите, които са оставили най-дълбок отпечатък, са тези, които са успели да присъстват най-ярко в кината, където са зрителите. Това са продукции като „Мила от Марс“ (2004), „Дзифт“ (2008), „Мисия Лондон“ (2010), „Операция „Шменти Капели“ (2011), „Урок“ (2014) и „Възвишение“ (2017). Повечето български заглавия обаче не са били в българските кина от около 30 години. Забравените филми вероятно ще останат забравени.
Намереното кино
В пиратските сайтове българското кино живее свой живот, филми се споделят и се гледат, изнамират се от дебрите на времето и отново влизат в културната среда. Драгомир Шолев изтъква, че това показва необходимостта от кино. „Щом тази работа се върши неофициално, безплатно и противозаконно, това е аргумент за официално ѝ съществуване.“
И той, и д-р Кастелов, и Теодора-Косара са съгласни, че стрийминг платформите са огромна възможност. Там и старото, и новото кино намират своя път до зрителя. След една година съществуване gledam.bg има каталог от над 130 заглавия, включително и два филма от 90-те. Кинематограф от своя страна прави нещо подобно, но за късометражно кино. На платформата в момента има над 270 български филма, включително „Консервфилм“. А където са филмите, там е надеждата, че дупката ще бъде запълнена.
