Отмъщението на реставратора

Реставрацията е особен тип работа, в която човекът се изявява като своеобразен бог. Демиург, който има силата да възкресява, да възвръща към живот различни обекти – сгради, произведения на изкуството, книги и какво ли не. Вече векове наред това е професионално занимание, което има своя еволюция, разгръщаща се синхронно с историята на изкуството. Сигурно немалко хора никога не са си давали сметка за работата на тази особена порода специалисти, които са творци от различен порядък, имащи отговорната и нелека задача да боравят активно със завещаните ни артефакти от миналото – предмети и обекти, чието оцеляване и блясък са изцяло в ръцете им.

След пожара в „Нотр Дам“, който опустоши сиянието на един от символите на европейската култура, темата за реставрацията на архитектурния паметник влезе в медийното пространство, дори премиерът на страната ни заговори за българско участие в реставрационните дейности. Провокиран от всичко това, в следващите редове ви предлагам един кратък разказ за магията на реставрацията. Една история за ролята на чудотворците реставратори, в чиито ръце е концентрирана огромна власт, способна както да конституира собственото ни настояще и бъдеще, така и да промени онова, към което европейската цивилизация е изконно привързана – миналото. Промяната, пренаправата, подмяната, пресътворяването на това минало е изцяло във възможностите на реставратора. А знаем от историята, че играта с миналото може да разразява войни, да води до трагичния край на цели пластове от човешкото развитие. И работата на реставраторите е способна да „помогне“ за това. От тяхната етика и морал понякога зависят толкова много неща. Не вярвате? Прочетете следващите редове.

2 септември 1951 г. В немския град Любек цари невиждано оживление. Жителите са превъзбудени от гостуването на канцлера на Федерална република Германия хер Конрад Аденауер, който е дошъл специално за отбелязването на седемвековния юбилей от полагането на основите на църквата „Дева Мария“, която се слави с най-високия тухлен свод в света. Основен акцент в тържествата е представянето на резултата от завършилата почти тригодишна реставрация на готическия храм.

Църквата „Дева Мария“ винаги е била един от символите на мощта и богатството на Любек – главния град на Ханзейската лига, обединявала търговски гилдии от Северна Европа между XII и XVII век и доминирала в търговията в Балтийско море и околните територии през първите три столетия от този период. Храмът е построен между 1251 и 1351 г. и през годините се оформя като истински архитектурен образец, по който са изградени около 70 други църкви из целия Балтийски регион. „Дева Мария“ привлича гостите на Любек с готическите си шпилове и декорацията си. Още през ХІІІ век се сдобива и с прекрасен орган, което превръща сградата в най-важното музикално средище на областта. На инструмента свири един от най-прочутите композитори на бароковата епоха Дитрих Букстехуде, а както сочат най-новите изследвания – дори и самият Йохан Себастиан Бах.

Днес храмът е част от Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и продължава да привлича туристи и поклонници. А всички местни жители знаят за случилата се вече преди почти 70 години реставрация, някои дори я помнят, но никой не иска да говори за нея, защото тя и досега е един от най-ярките примери за силата на човешката глупост, символ за това как най-големите историци на изкуството могат да бъдат направени за смях от двама реставратори.

Началото на тази абсурдна история дава Втората световна война. По време на бомбардировките на града от британците през 1942 г. много от сградите са унищожени, а централният храм е полуразрушен. При направения впоследствие оглед управниците на Любек се натъкват на нещо необикновено. Под съществуващите стенописи в храма се е разкрил още по-стар средновековен слой фрески. Изготвена е обстойна фотодокументация и е организирано набирането на средства за реставрацията на църквата. Същинската работа започва през юли 1948 г., когато общата сума от даренията достига 150 000 марки. С отговорната и тежка задача за възвръщането на блясъка на храма и реставрацията на новоразкритите ценни готически стенописи са натоварени специалистите Дитрих Фай и Лотар Малскат, които работят в тандем още отпреди войната. Във вестниците са публикувани обзорни текстове, възхваляващи перфекционизма в работата им.

След тържествата от септември 1951 г., когато реставрираните стенописи са показани за първи път, изкуствоведската общност е силно впечатлена от майсторските умения на готическите художници. Експертите правят гръмки изявления по темата, публикуват изследователски текстове за иконографските характеристики на стенописите от ХІІІ век, а за извършения от реставраторите подвиг по възстановяването на фреските Дитрих Фай е удостоен в края на 1952 г. с почетния Федерален кръст за заслуги.

Това става повод за избухването на най-големия скандал в следвоенната история на реставрацията, когато през май 1953 г. колегата на Фай – Лотар Малскат, воден от чисто човешка ревност, обявява публично, че той и Фай са осъществили не реставрационни дейности, а крупна творческа работа, и старите стенописи, на които всички се възхищават, а изкуствоведите са засипали със суперлативи, не са нищо повече от едни добре премислени новосъздадени картини. Властите отказват да приемат думите на Малскат за истина. Обвиняват го в манипулация, а основният мотив, който се изтъква за непристойното му поведение, е маргинализирането му. Все пак не той, а Дитрих Фай е водещият реставратор по проекта и не Малскат, а Фай е удостоен с държавни почести и награди.

Според мнозина няма никакво съмнение, че стенописите са автентични, а интригата, която произвежда Малскат, е продиктувана от завист. Никой не му вярва, защото нито той, нито Фай са толкова талантливи художници, че да могат да произведат такива шедьоври с всички белези, характерни за готическите майстори.

Малскат обаче е готов на всичко, за да опровергае експертите. Обръща се към най-видния адвокат в Любек и му поставя задачата да подведе под съдебна отговорност не само Фай, но и самия него. Лотар Малскат се изправя пред съда като обвиняем и признава, че е бил принуден да фалшифицира фреските в олтара на храма, защото оригиналните стенописи там са били напълно унищожени. Измислени са и стенописите в централния кораб на църквата, които са били така силно увредени, че тяхното възстановяване е било невъзможно с тогавашните технологични средства. Всичко по думите на Лотар е „огромна плетеница от лъжи“.

Съвсем естествено, специалистите отново не вярват на Малскат, до момента, в който той не ги приканва, ако е останала капка професионализъм в тях, да се вгледат внимателно в лицата на светците. Те го правят и с ужас откриват, че за стенописите всъщност са използвани физиономиите на Марлене Дитрих, Григорий Распутин, Чингиз хан и дори на… сестрата на Лотар Малскат. Неговите самообвинения отварят кутията на Пандора. Проведени са рентгенографски изследвания, които еднозначно показват, че контурите на реставрираните стенописи са нанесени съвсем наскоро и отдолу няма и следа от средновековни фрагменти. Поне такава е ситуацията в олтара.

Експертите обаче все още отказват да повярват, че всичко е лъжа, и настояват да се проведе обстоен анализ и на другите стенописи. Все пак още преди реставрацията е направена фотодокументация. Макар и трудно, на нея се забелязват фрагменти от готическите фрески. Двамата реставратори обаче са решили да подходят по-творчески към работата си. Те изстъргват до мазилката запазените детайли и създават съвършено нови образи. Все пак така се работи по-бързо. А както днес, така и тогава времето е пари.

Скандалът продължава да се разраства до август 1954 г., когато съмненията за фалшифицирането на стенописите започват да превземат всички, а посрамената германска изкуствоведска общност мълчи както никога преди. Защото това се оказва съвсем не единствената фалшификация на двамата реставратори. Те с охота вършат своите измами още преди войната и изпод ръцете им се появяват не един и два „средновековни шедьовъра“.

Още през 30-те години на ХХ век художниците реставрират стенописите в катедралата в Шлезвиг. Тогава реставраторският дует е цяло трио, в което взема участие и бащата на Дитрих Фай – Ернст. Тримата смело си съчиняват фреските в храма, а в 8 медальона в притвора на църквата като истински творци изрисуват 8 пуйки. По думите им това са стенописи от ХІІІ век. Умуващите историци на изкуството са във възторг от „старите“, но всъщност новосъздадени фрески, без да се усетят, че присъствието им в катедралата може да бъде обяснено само ако историята бъде пренаписана. Проблемът е, че пуйките не са познати извън Америка чак до ХVІ век. Затова изкуствоведите създават собствена теория, според която викингите вероятно са открили Америка много преди Колумб и навярно тъкмо те са пренесли пуйката на Стария континент. Така всичко, поне привидно, се връзва.

Тази теория пасва идеално и на нацистката пропаганда, която употребява умело историята с пуйките от Шлезвиг, за да подчертае ролята и значимостта на Германия на световната карта. Чак през 1954 г., когато делото срещу реставраторите приключва с присъди от 20 месеца затвор за Фай и 18 за Малскат, мистерията с пуйките е разбулена. Става ясно дори, че пернатите са обявени за фалшификати още през 30-те години от реставратора Аугуст Олберс. Но тогава всички, включително изкуствоведите, обявяват стария реставратор за умопомрачен и предпочитат да се радват на птиците, преплавали океана, за да бъдат увековечени в катедралата в Шлезвиг три века преди действителното им пристигане в Европа. Все пак никога не е късно, особено в света на изкуството, дори и най-големите специалисти да бъдат превърнати в глупаци. И реставраторите знаят това много добре.

Родният опит

В началото на тази година нашето Министерство на културата закупи от търг във Виена портрет на княз Александър І Батенберг от 1881 г. Според аукционната къща творбата е излязла изпод четката на художника Карл Дилиц, но неясно защо експертите у нас отбелязват, че е дело на Конрад Вилхелм Дилиц. Днес картината е част от изложбата „Дворецът за изкуството“, която може да бъде разгледана в Националната галерия в София. Платното с размери 157 x 100 см е поставено в позлатена резбована дървена рамка, украсена с корона, скиптър и императорско кълбо.

Портретът, съвсем естествено, се оказа в центъра на множество публикации и предизвика доста реакции в професионалните среди. Повод за това се оказа фактът, че вариант на картината, дело на известния полски художник Антони Пьотровски, вече се съхранява в колекцията на Националната галерия. Въпреки създалото се напрежение експертите все още пазят мълчание по въпроса кой от двата портрета е оригинален и кой копие. И колкото и странно да звучи, отговорът е в ръцете не толкова на историците на изкуството, а в тези на реставраторите в галерията, които в ХХІ век разполагат с богат инструментариум от технологични средства, за да достигнат до истината. Друг е въпросът, дали изобщо искаме да я научим. Но рано или късно, както в случая с американските пуйки на Фай и Малскат, истината се изправя срещу нас и е добре да сме подготвени за нея.