От „Държавата“ на Платон до „Матрицата“ на Холивуд
„Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос. Как да избегнем окончателното им осъществяване? Утопиите са осъществими. Животът крачи към утопиите. И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно.“
С този цитат на Николай Бердяев започва романът „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, един роман антиутопия, пророческо виждане за мястото на естествения човек, поставен в неестествен свят, в който всичко е доминирано от технологията, свят, в който свободната воля е умъртвена по генетичен път, а дотогавашните човешки разбирания за нравственост – забравени.
Тезите, заложени в трудовете на руския философ, обхващат тенденциите, които тревожат Бердяев в зората на болшевишкото общество, но касаят екзистенциалните въпроси на човечеството за границата на свободата и личността. „Адът е нужен не за това злите да получат възмездие, а за това, че човек не бива да бъде насилван от доброто и принудително въведен в рая“, казва той. „Най-лошият враг на свободата е ситият и доволен роб“, смята Бердяев. И допълва: „Съществува свобода, от която човек няма право да се отказва, ако иска да запази своето човешко достойнство – такава е свободата на съвестта, също и свободата на духа. Отчуждаването на съвестта не може да бъде търпяно под никакъв предлог. На нея – съвестта – принадлежи първенството“.
Тези и подобни постулати подлагат на критика изображението на онзи съвършен свят, наричан утопия (на гръцки: οὐ – „не“ и τόπος – „място“, т.е. „не място“ или „място, което не съществува“), който рисува още Платон в „Държавата“ и за който бленуват Томас Мор в „Утопия“ и Томазо Кампанела в „Градът на слънцето“. В тяхното идеално общество не съществуват господство и подчинение, а оттам и неравенство. Насилието, войната и принудата хората да вършат нещо против волята си са изключени и съвместният хармоничен живот се постига чрез личностно усъвършенстване.
Но ето че някои умове се изправят с предупреждението, че пътят към ада е постлан с добри намерения, и във визиите си предлагат съвсем друга картина. „Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги“, четем в романа „1984“. „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други“, продължава Джордж Оруел във „Фермата на животните“. „Защото телевизията – това е „действителността“ – предвижда друга опасност Рей Бредбъри в „451 градуса по Фаренхайт“. – Тя има непосредствен контакт с тебе, тя има измерения. Казва ти какво да мислиш и го набива в главата ти с гръм и трясък. Тя не може да не бъде права. Това, което тя ти казва, изглежда така правдоподобно! Тя толкова бързо те кара да възприемаш нейните собствени заключения, че твоят разум дори няма време да протестира и да каже: Що за глупост!“
Утопия и антиутопия не са литературни жанрове, както често биват определяни, а визии за бъдещето. Литературата охотно ги използва като канава, върху която бродира различни сюжети, но в същността си двата модела се родеят повече с философията и социологията.
Въвеждането в речта на термина антиутопия (дистопия) се приписва на Джон Стюарт Мил, английски политик, икономист и философ, който употребява думата в парламентарна реч през 1868 г., атакувайки британското правителство за неговата политика спрямо ирландските земи. Първите разпознаваеми литературни антиутопии се появяват в края на XIX и началото на XX век, в това число и приеманите за антиутопичен „канон“ произведения „Ние“ на Евгений Замятин, „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли и „1984“ на Джордж Оруел. Следва лавина от четива – някои от тях признати за класика, а други събиращи библиотечна прах – които онагледяват най-големите страхове на човечеството относно неговото бъдеще. Проследявайки основните теми в привлеклите вниманието на публиката антиутопии, може да бъдат дефинирани ясно главните опасения, които измъчват различните поколения. Точно това превръща литературната антиутопия във феномен, спечелил толкова много почитатели. Хората са неудържимо привлечени именно от нещата, които ги плашат. Това съсредоточаване показва, че изкуството е един обяснителен разговор между човека и света. Доказателство са образците на първобитното изкуство. В началото за първобитния човек светът е абсолютен хаос. Страхът от неизвестността определя неговото творчество, чрез което се опитва да даде образ на плашещото го, като по този начин го сведе до измерения, поддаващи се на контрол. Той рационализира света, прави го антропоморфен, подобен на себе си. На същия принцип антиутопията визуализира най-дълбоките ни тревоги: фашизмът властва над земята, атомната бомба е избухнала, машините са поробили човека, зли извънземни са обсебили планетата… И най-страшното: първоначалният стремеж към идеално съществуване е довел в крайна сметка до пагубен за човешката личност обществен модел.
