Когато психологията се меси в човешките съдби
Откъс от статията „Когато психологията се меси в човешките съдби“, която може да прочетете в брой 68 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Забелязали ли сте, че филмите, базирани на истински истории, обикновено са най-въздействащите? Това е така, защото животът е най-добрият сценарист. И понякога съчинява сюжети, на които е почти невъзможно да повярваме. Но всяка дума от тях е истина. Такава е и историята, която ще ви разкажем в следващите редове.
Може да се каже, че началото ѝ е преди 61 години, на 12 юли 1961 г., когато в Ню Йорк се ражда Робърт Шафран, но започва истински 19 години по-късно с влизането му в колежа на окръг Съливан. Учебното заведение, разположено на около 180 километра от родното му място, изобщо не е сред престижните в страната и не може да се похвали с дълголетна история. Самият Робърт е нервен, това е първият му ден на новото място и той не познава никого там. Младежът въобще не е бил един от популярните ученици в гимназията и очаква това да бъде така и в колежа. Още с пристигането му обаче усещането е изненадващо различно. Докато обикаля из общежитието в търсене на стаята си, до него постоянно се приближават хора, които го поздравяват с радостни въпроси: „Здрасти, как си?“, „Как беше лятото ти?“. Всички се държат изключително приятелски с него, потупват го по гърба, прегръщат го и очевидно са много щастливи да го видят. Робърт няма никаква представа с какво той – неизвестният първокурсник, е заслужил цялото това внимание, но определено е поласкан. Започва да се усъмнява, че нещо не наред, чак когато едно момиче се хвърля на шията му, дарява го със страстна целувка и прошепва: „Толкова се радвам, че отново си тук!“.
Подозренията му се потвърждават, когато някой извиква точно зад гърба му: „Добре дошъл обратно, Еди!“. Робърт се опитва да обясни, че не е никакъв Еди и не знае кой е той, но събеседникът му отвръща: „Да бе, много смешно!“.
Накрая ошашавеният първокурсник намира стаята си и се затваря вътре, за да осмисли случващото се. Само след минута обаче на вратата се чука. Робърт предполага, че поредният почитател на мистериозния Еди е дошъл да го поздрави. Когато отваря вратата, срещу него стои човек, който е не по-малко изненадан да види лицето му.
Майкъл Домниц е бивш състудент на въпросния Еди, който знае със сигурност, че той няма да се върне в колежа за новата учебна година. Сега обаче вижда срещу себе си негово пълно копие. Непознатият не просто изглежда досущ като Еди, но се усмихва по същия начин, има същите изражения на лицето. Домниц успява само да промълви: „Ти осиновен ли си?“. Отговорът на Робърт е положителен. Следващият въпрос е дали рожденият му ден е на 12 юли. Както вече разбрахме, и това е така. И тук Домниц „застрелва“ Робърт с най-шокиращото разкритие, поне в дотогавашния му живот: „Няма да повярваш, но имаш близнак!“.
След това буквално го завлича до телефонната будка в двора на колежа, където трескаво набира номера на Еди и дава слушалката на Робърт. От другата страна той чува… собствения си глас. Или по-точно – гласа на брат си, за чието съществуване до този момент не е подозирал.
Разбираемо, сега няма търпение да го срещне на живо. Двамата с Майкъл се мятат на старото волво на Робърт и след бясно каране, „възнаградено“ и с глоба за превишена скорост от пътната полиция, късно през нощта пристигат пред дома на Еди. Робърт застава на прага на къщата, в този момент вратата се отваря и двамата близнаци се виждат за първи път, 19 години след като са били разделени при раждането си.
Историята им се разчува и ежедневникът „Нюздей“ публикува статия за близнаците Робърт Шафран и Едуард Галанд с тяхна обща снимка. А оттам нататък събитията ще поемат в още по-невероятна посока. Нюйоркчанката Елън Сервоун си спомня, че една вечер е заспала в стаята си, когато майка ѝ я буди и ѝ показва вестника. Първата реакция на момичето, след като вижда снимката, е: „Това Дейвид ли е?“. Защото младежите, които се усмихват от страниците на вестника, са „одрали кожата“ на нейния добър приятел Дейвид Келман. Дори имат същите големи месести ръце като него.
Той самият е в училище, когато попада на статия за двамата в друг вестник и остава също толкова шокиран от приликата им с него. Дейвид открива домашния номер на Еди благодарение на услугата за телефонни справки и успява да се свърже с майка му. А когато обяснява кой е, тя буквално изпуска слушалката. Жената доскоро е смятала, че осиновеният ѝ син е единствено дете, а сега разбира, че той има цели двама близнаци. Да, Дейвид е третият. И също като другите двама не е подозирал за съществуването им.
Историята постепенно се разплита… или поне началото ѝ. Робърт, Едуард и Дейвид са родени в еврейска болница в Ню Йорк. Когато са само на шест месеца, тримата са разделени и осиновени от три различни семейства. Нито едно от тях обаче не знае, че детето, което приема в дома си, има двама братя. Агенцията по осиновяване „Луиз Уайз“ умишлено е скрила тази информация от тях. А семействата са много различни. Това на Дейвид е работническо и съставено от имигранти, собственици на малко магазинче, за които английският не е първи език. Едуард е осиновен от семейство на учител от средната класа. А Робърт има късмета да попадне в богатото домакинство на лекар и адвокатка. Освен това и тримата израстват с по една вече осиновена сестра в семейството, като и трите са с две години по-големи от тях. И както ще разберем по-нататък, това може би не е случайно…
Боби, Еди и Дейвид се срещат за първи път след 19 години в дома на лелята на Дейвид. И усещането е сякаш са се познавали цял живот. Момчетата се смеят, боричкат се на пода, щастливи, че вече са заедно. А после започват да сравняват живота и предпочитанията си. Оказва се, че и тримата имат еднакъв вкус за храни, напитки, цигари, жени, музика, коли. И тримата са тренирали борба.
А сега бързо се превръщат в знаменитости. Винаги жадни за сензации, големите телевизии надушват любопитната история и се редят на опашка да ги канят. Тримата участват във всички най-популярни предавания, където забавляват зрителите с еднаквите си жестове и поведение, с това как довършват изреченията един на друг или отговарят едновременно по един и същ начин на зададените им въпроси. Медийният цирк дори включва изяви пред пълни зали. Разбира се, чаровните им усмивки греят и от кориците на водещите списания… всъщност на всички списания – от „Пийпъл“ и „Тайм“ до „Добро домакинство“.
Цялата статия може да прочетете в брой 68 на InGlobo.
