Как плюшеното мече се превърна в тамагочи?
Откъс от статията „Как плюшеното мече се превърна в тамагочи“, която може да прочетете в брой 50 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.
Няма друг период от живота на човека, който да е обект на толкова голям интерес от страна на възрастните, колкото детството. Сякаш колкото повече се отдалечаваме от тези невинни години, толкова по-голяма потребност имаме да усетим поне за малко позабравения импулс към откривателство, несекващото любопитство, искреното удивление пред чудесата на света и бликащата радост от досега с природата.
Психолозите са разнищили до последния бод бродерията на първите ни години на този свят, търсейки в тях залог както за бъдещите успехи, така и за предстоящите провали. Но тъжната съдба на вундеркиндите опровергава голяма част от техните тези. Дори надарено с изключителен талант, детето не успява да реализира всички аспекти на личността си, ако му е отнета възможността да изследва чрез своите сетива действителността и чрез своите грешки и победи да трупа опита, който успешно ще го впише в социума.
Всяко едно поколение твърди, че неговото детство е било най-хубавото. Бабите помнят игрите на прескочикобила, техните деца – хвърчилата и стъклените топчета; ние – конструктора „Лего“ и кубчето на Рубик, а към какво ще се връщат тези след нас, може само да гадаем, но не бива да бърчим нос пред увлеченията на днешните порастващи, защото „играта е най-високата форма на изследване“, според Алберт Айнщайн.
До същото заключение са стигали винаги в своята история всички общества на планетата. Затова и детските играчки навсякъде по света си приличат и сякаш същността им остава незасегната от епохата, различните традиции или новите технологии.
И праисторическият човек, и модерният родител знаят, че първата играчка, към която посяга бебето, е дрънкалката. Това е и най-старата играчка, открита от антрополозите. Намерената при разкопки на селище от късния неолит дрънкалка представлява две оси, около които се въртят метални пластинки – досущ като играчките, които и днес висят над детските креватчета. С разликата, че в древността те са служили освен за забавление на бебето, и за прогонване на злите духове, застрашаващи младенеца.
Животните играчки пък се появяват за първи път в Долината на Нил в Египет към средата на третото хилядолетие пр.н.е. и представляват керамични фигурки на крави. Малко по-късно египтяните изобретяват и механичните играчки: лъвове, крокодили и други зверчета, чиято паст се отваря и затваря с помощта на промушено през главата въженце. През VI век от нашата ера в Япония се появява за първи път Нейно Величество Куклата. Тя е изработена от дърво и е от типа неваляшка, т.е. със сферична долна част. Любопитно е, че в нейния първообраз човекът за първи път използва съзнателно принципа на устойчивото равновесие. Центърът на масата на куклата се намира в по-тежката кълбовидна основа. При наклон височината на центъра на масата спрямо опората се увеличава, вследствие на което фигурката се стреми да заеме изходното си положение. Японците наричат тези кукли „дарума“.
Те олицетворяват Бодхидхарма – божеството, носещо щастие, изработват се от дърво или папиемаше в червен, зелен, жълт или бял цвят и нямат ръце и крака, тъй като според легендата след 9 години, прекарани в медитация, крайниците на Бодхидхарма атрофирали. Божеството има брада и мустаци, но очите му са без зеници – метафора за погледа му, обърнат навътре към себе си. През 1790 г. куклата дарума, напълно в духа на източните религии, се преражда във вида на руската матрьошка и до ден днешен се смята за част от руското народно изкуство. Неин първообраз става донесената от будисткия монах Фукурума от остров Хонсю дарума, в която има вложени една в друга още няколко кукли.
Ще подминем парцалените кукли (Британският музей има в колекцията си древноримска парцалена кукла, датираща от III век пр.н.е.), издялканите от дърво или изваяните от глина, за да стигнем до 1840 г., когато в САЩ куклата е патентована за първи път и започва серийно производство на играчката. Самият Томас Едисън е автор на идеята в нея да бъде монтиран фонограф, която през 1887 г. реализира Йохан Мезелм, изобретателят на говорещата кукла. След години ще се появи куклата Барби, ще се появи и куклата Риборн („Преродено“).
Мнозина чувствителни хора развиват истинска страхова фобия към това пластмасово бебе, тъй като го асоциират с мъртво дете. Куклите Риборн (както може да се досетим и от името им) са неотличими от истински деца. Кожата, косата, дори миглите на тези играчки имат текстура и цвят досущ като на жив човек. Тези изкуствени бебета струват много скъпо, но се купуват не само като подаръци за малчугани. Играчката е хит и сред бездетните жени на възраст, както и сред тези, чиито деца вече са пораснали. В САЩ, която е родината на Риборн, „майки“ с куклата на ръце може да се видят в супермаркетите и по улиците.
Цялата любопитна история на играчките може да прочетете в брой 50 на InGlobo.
