Бащата на ролерите
Бляскавият маскарад е във вихъра си. В пищния основен салон на „Карлайл Хаус“ на площад „Сохо“ в Лондон се е събрал хайлайфът на британското общество от 70-те години на XVIII век. Шампанското се лее, настроението е фриволно, а костюмите – колкото модерни, толкова и скандални. Нещо обаче сякаш липсва. Когато изведнъж в залата нахлува строен чаровен мъж, присъстващите могат да си отдъхнат – на празненството не му е достигало именно неговото присъствие. Всички познават новодошлия. Веселият му нрав, духовитият му език със симпатичен френски акцент и ексцентричното му, но по същество безобидно поведение го правят предпочитан гост на всички социални събития в столицата.
Но този път той наистина е надминал себе си. И не защото облеклото му, както обикновено, е най-екстравагантното. Не и защото от момента на появата си свири на цигулка. А защото, докато го прави, се носи из салона на кънки за лед, които обаче вместо острие имат колелца, поставени едно зад друго. Удивеното множество не подозира, че по-късно те ще станат известни като ролери или инлайн ролкови кънки, а първият в историята патент за чудатото приспособление е собственост именно на шантавия музикант-кънкьор. Това ще се окаже най-прочутото, но далеч не е единственото изобретение на този забележително нестандартен мъж, чието въображение не признава никакви граници.
В лондонското общество той е известен като Джон Джоузеф Мърлин, но истинското му име е Жан-Жозеф Мерлен, защото е роден в намиращия се близо до Лиеж град Юи в региона Валония – преобладаващо френскоговорещата част на днешна Белгия. Датата е 6 септември 1735 г., а още същия ден Жан-Жозеф е кръстен в местната църква. Той е третото от шестте деца в семейството на ковача Максимилиан Жозеф Мерлен и Мари Ан Левасьор, дъщеря на майстор ключар и занаятчия.
Гордият татко много държи Жан-Жозеф да наследи неговия занаят и още когато малкият е на четири години, го записва в местната гилдия на ковачите. Бързо обаче става ясно, че интересите на момчето са други, много по-разностранни и, така да се каже, космополитни. Той прави впечатление на необикновено дете с неизчерпаемо любопитство, което не само постоянно ражда нови идеи, но и много държи да ги сподели с околния свят. Средата, в която расте обаче, не е от най-благоприятните за развитието му. Детството на Мерлен е трудно. Семейството страда от финансови затруднения и често се налага да сменя дома си. Майката на Жозеф умира, когато той е едва осемгодишен. Баща му веднага си намира нова съпруга, но и тя почива три години по-късно.
Младият валонец постепенно усеща, че талантът му се нуждае от по-голяма сцена, за да се разгърне. Родният му град далеч не е идеалното място за това. Юи все още не се е превърнал в част от Индустриалната бразда – тясна ивица земя по поречието на няколко реки, пресичаща цялата територия на съвременна Белгия, която по-късно ще стане първата изцяло индустриализирана зона в континентална Европа и ще концентрира цялото промишлено производство на страната. В юношеските години на Мерлен обаче нито индустрията, нито дори самата Белгия все още съществуват (държавата е официално създадена в сегашния си вид едва на 21 юли 1831 г.).
Така през 1754 г. 19-годишният Жан-Жозеф успява да замине за Париж, където в следващите шест години подхранва и задълбочава интересите си в областта на механиката, докато се обучава в местната Академия на науките. Във френската столица контактният Мерлен завързва важни познанства, които, заедно с уменията му в механиката и езиковите му познания, водят до предложението да замине за Лондон като технически съветник на новия испански извънреден посланик Хуан Хоакин Анастасио Пинятели де Арагон и Монкайо, петнайсети граф на Фуентес.
Иберийският благородник е изпратен от своето правителство със задачата да събере информация за наскоро изобретен нов вид морски хронометър. Мерлен не се колебае нито за секунда. Британската столица по онова време е обхваната от дух на новаторство, интересът към нововъведенията във всички области е по-силен от всякога. Индустриалната революция вече чука на вратата, подхранвана от бурното развитие на търговията и въобще на бизнеса. Към средата на XVIII век Великобритания вече е водещата световна търговска държава, контролираща глобална империя с колонии в Северна Америка и Карибите, а вече заявява и амбициите си в Индия. Повечето революционни технологични иновации от онзи период се появяват именно на Острова, за да покорят впоследствие целия свят. Жан-Жозеф най-после е намерил своето място.
На 24 май 1760 г. той пристига в Лондон, за да остане там до края на живота си. От този момент той започва да се подписва с името Жозеф, може би защото за разлика от Жан то се изписва по еднакъв начин и на родния му френски, и на английски (Joseph). Мерлен е част от антуража на посланика в продължение на три години. Новата позиция наистина му помага да се потопи изцяло в атмосферата на своеобразния технологичен бум, разтърсващ Лондон, да обогати познанията си, да създаде много ценни контакти и да се отърка в елита на британското общество. Но неспокойният му дух не му позволява да се занимава твърде дълго само с едно нещо.
За Мерлен животът сякаш е игра, бяло платно, върху което непрекъснато трябва да нанасяш нови, невиждани и колкото е възможно по-шарени краски.
След като с цялото си уважение и благодарност подава оставка като съветник на испанския граф, той се хваща на всевъзможна работа, стига по някакъв начин да е свързана с механика.
Малко след края на „дипломатическата“ си мисия Мерлен довършва изработването на една голяма латерна, предназначена не за кого да е, а за принцесата на Уелс. Проектът е започнат от друг майстор, но музикалният инструмент вижда бял свят благодарение на сръчния валонец. По това време той работи за златар на име Сътън, който е доставчик на известния бижутер и предприемач Джеймс Кокс. Кокс вече е направил име като автор на изкусно изработени автоматични механизми и механични часовници, но вижда точно в лицето на Мерлен човека, който ще му помогне да се покрие с истинска слава, затова през 1765 г. му предлага да стане главен механик в неговото ателие. Жозеф се мести в съседната къща и в следващите години двамата създават заедно поредица от прочути творения като Барометричния часовник на Кокс и Сребърния лебед.
Кокс твърди, че часовникът представлява истински вечен двигател, но всъщност устройството е задвижвано от промените в атмосферното налягане посредством живачен барометър. Барометърът е с вместимост около 5 литра (това са 68 килограма живак) и се помещава в изящния корпус на часовника. Находчивият уред за измерване на времето не се нуждае от навиване и е замислен така, че да работи неограничено дълго. За съжаление, часовникът е деактивиран при преместването му в музея „Виктория и Албърт“ в Лондон, където може да бъде видян и днес.
Сребърният лебед от 1772 г. пък е автомат – самостоятелно работеща машина, направена така, че автоматично да следва предварително зададена последователност от операции. Автоматите стават особено популярни в онези времена и може да се разглеждат като един вид предшественици на роботите. Изобретението на Мерлен представлява 13-килограмов сребърен лебед (и по-точно женски представител на вида ням лебед) в естествена големина, който е задвижван от часовников механизъм и включва музикална кутия. Лебедът е кацнал насред „поточе“, изработено от стъклени пръчки, което е заобиколено от сребърни листа. В поточето „плуват“ сребърни рибки. Когато часовниковият механизъм бъде навит, музикалната кутия започва да свири шест различни мелодии, а стъклените пръчки се завъртат, създавайки илюзията за течаща вода. Лебедът извива шия наляво-надясно и „почиства“ перата си с клюн. После забелязва рибките и се навежда, за да улови и „изяде“ една. След това главата му се връща в изправено положение и така 34-секундното представление приключва.
Изработването на устройството отнема около година. В нормативен акт на Британския парламент от 1773 г. е посочено, че лебедът е висок 5,49 метра – доста повече от сегашния му вид. Разликата може би се обяснява с факта, че в оригиналния вариант зад птицата е имало водопад, който обаче е откраднат, докато устройството е на турне из страната. Сребърният лебед многократно сменя собственика си, а през 1867 г. е показан и на Световното изложение в Париж. Там го вижда Марк Твен, който по-късно пише, че лебедът „имаше жива грация в движенията и жива интелигентност в очите си“.
Освен че създава такива разкошни машинарии, Мерлен поема и функциите на управител и куратор на Бижутерийния музей на Кокс, който се превръща в любимо място за срещи на висшето лондонско общество. Някои от най-известните британски писатели от епохата също са почитатели на музея и пишат за него в творбите си. Самюъл Джонсън отбелязва след посещението си там:
„Понякога може да се случи така, че най-големите усилия на изобретателността са били вложени в маловажни неща; но същите принципи и способи може да бъдат приложени и за по-значими цели, а движенията, които привеждат в действие машини без друга полза, освен да засилят учудването на невежите, може да бъдат използвани за отводняване на мочурища, производство на метали, в помощ на архитекта или за да предпазят моряка“.
Хорас Уолпол нарича творенията на Кокс и Мерлен „научни играчки“, а героите в първия и най-успешен роман на Франсис (Фани) Бърни „Евелина“ посещават музея и обсъждат значението на изложените там изобретения. Всъщност писателката е близка приятелка на Жозеф, но поводът за запознанството им е едно друго негово амплоа.
Верен на природата си, след седем години работа с Кокс, след множество измайсторени автомати и часовникови механизми Мерлен решава, че е дошъл моментът да потърси ново предизвикателство. Той обаче никога не гори мостовете зад гърба си. Двамата с Кокс се разделят като приятели и дори поддържат бизнес отношения поне през следващите няколко години. След като напуска ателието на бижутера и докато измисли с какво точно му се занимава, Жозеф известно време се изявява като акордьор на клавесини и пиана.
Именно така се среща с прочутия музиковед, композитор и музикант д-р Чарлз Бърни, който пък го запознава с дъщеря си – писателката Фани. Тя пише за него: „Той е голям любимец в нашия дом… Разговорите с него са много занимателни. Маниерите му се отличават с необикновена простота. Той изразява мнението си по всички въпроси и за всички хора с неприкрита свобода. Въпреки че е чужденец, не търси думите, но ги подрежда и произнася много комично. Той е смирено благодарен за всички любезности, които получава, но горещо и искрено негодува и срещу най-малката обида“.
Не след дълго Мерлен решава, че може не само да акордира музикални инструменти, но и сам да ги произвежда. Е, типично в негов стил междувременно измисля нов вид тенджера с пружинен крик за завъртане на месото. Заявката за патентоване на това устройство е подадена на 29 януари 1773 г. и тази дата може да се смята за момента, в който валонецът официално започва кариерата си на независим изобретател, производител и бизнесмен.
Това, което истински го влече обаче (поне в този период от живота му), са клавишните инструменти. През същата тази 1773 г. той започва активно да се занимава с тяхното проектиране и производство, а още на следващата година, и по-точно на 12 септември, патентова специален механизъм от пиано, който може да бъде монтиран на клавесин. Този по същество комбиниран клавесин пиано позволява на свирещия да извлича от него с помощта на една клавиатура различните звуци, характерни за двата инструмента. С това свое гениално решение Мерлен отговаря на повея на времето. Клавесинът вече е започнал да излиза от мода, защото тембърът му е донякъде остър и сух, звукът заглъхва твърде бързо и като цяло инструментът не притежава технически възможности за динамични нюанси, поради което се налага да се изработват клавесини с две и дори три клавиатури, всяка – пригодена за различна динамика.
През втората половина на XVIII век композиторите и музикантите вече започват да предпочитат по-дълбокия, продължителен звук и възможността за регулиране на музикалната динамика, предлагани от пианото. Новият продукт на находчивия изобретател се оказва изключително успешен и печели популярност из цяла Европа. Един от неговите комбинирани клавесини пиана става собственост на руската императрица Екатерина Велика. Друг, датиращ от 1779 г., днес е в колекцията на Музея на изящните изкуства в Бостън, а произведен година по-късно образец се намира в Техническия музей в Мюнхен.
Купувачите не са отблъснати дори от сериозната цена на инструментите на Мерлен, защото са наясно колко труд и новаторски идеи са вложени в тях. През 1793 г. Чарлз Бърни пише: „Той току-що завърши едно малко пиано, което е толкова звучно, сладко и красиво, че мога да седя изцяло погълнат от инструмента в продължение на 24 часа, без да се храня. Майко мила, цената му е… 40 паунда!“.
В историята на музиката масово се приема, че шотландецът Джон Броудуд е първият, който успява да направи пиано с регистър от повече от пет октави. През 1790 г. неговата фирма създава роял с диапазон пет и половина октави. Малко известен факт обаче е, че 15 години по-рано Мерлен вече е конструирал пиано с шест октави.
Музикалните инструменти по дизайн на Жозеф се изработват от 1773-та поне до началото на 1782 г. в негова собствена работилница под ръководството на старши майстора Луи Лавин Верел. В този период Мерлен експериментира и с дизайна на цигулки, виоли и чела. Измисля например „нови ключове и струнници, които предпазват струните от изплъзване“ (описанието е негово). Самоувереният изобретател се хвали, че може значително да подобри звука на старите цигулки и виоли. Той създава и латерна клавесин, която изпълнява 19 различни мелодии.
Работата на Мерлен по инструментите му дава възможност да се движи във все по-отбрани кръгове на британското общество. Близкият му приятел Чарлз Бърни поръчва няколко пиана от него. Живеещият в Лондон най-малък син на Бах – композиторът и музикант Йохан Кристиан Бах, който оказва голямо влияние върху стила на Моцарт, свири пред публика на инструментите на Мерлен. Един портрет, излязъл изпод четката на художника Томас Гейнзбъро, смятан за един от основоположниците на английската национална школа, пък показва известния композитор и обоист Йохан Кристиян Фишер, застанал до клавесин с марка „Мерлен“.
Освен гениален изобретател обаче, Жозеф се оказва и корифей в областта на пиара. На личния пиар. Той си дава сметка, че за да има успех един чужденец като него, още повече в такава нетрадиционна сфера на дейност, трябва не само да е добър в това, което прави, но и някак да привлече вниманието на лондонското общество към себе си. Затова започва внимателно да изгражда публичния си образ на колоритен шоумен. Той се появява на балове и социални сбирки във все по-ексцентрични одежди, като огласява на всеослушание последните си изобретения, използва всяка възможност да рекламира бизнеса си и обсипва с комплименти дамите.
Именно на едно такова събитие Мерлен прави и своята историческа демонстрация на ролерите. Всъщност подобно приспособление вече веднъж се е появило в публичното пространство. Още през 1743 г. кънки с колела, но поставени в два реда, а не едно зад друго, както при валонеца, са използвани в очевидно авангардна за времето си театрална постановка в Лондон. Авторът им явно не е имал нито пиар нюха на Мерлен, нито досетливостта му да ги патентова. Не можем обаче да обвиняваме главния герой на този разказ в плагиатство, защото през 1743 г. той е още дете в родния си Юи, далеч по-заето да се справя с реалността на живота без току-що починалата си майка.
Събитието, на което Мерлен решава да покаже по толкова главозамайващ начин новото си изобретение, е един от традиционните маскаради, организирани от бившата оперна певица, любовница на Казанова и куртизанка, а към онзи момент успешна бизнес дама и импресарио Тереза Корнелис, спечелила си прякора Виенската авантюристка. Нейните пищни и скандално неблагоприлични балове са истински хит в британската столица. Провеждат се в наетата от нея сграда Карлайл Хаус на площада в квартал „Сохо“.
Сред гостите на тези соарета са членове на кралското семейство, принцът на Монако, кралят на Дания със своя антураж и половината британска аристокрация. През февруари 1770 г. дори Парламентът приключва заседанието си по-рано, за да могат членовете му да присъстват на един от маскарадите. В една своя статия Дикенс пише, че „светът си умира да влезе в списъка с гости на г-жа Корнелис“. За своите тържества тя наема само най-добрите и прочути музиканти и пръска огромни суми, за да превърне Карлайл Хаус в най-великолепното място за публични забавления в Европа.
Именно тази бляскава обстановка е най-подходящата сцена за изпълнението на Жозеф с ролковите кънки. То се оказва зашеметяващо за публиката, но още повече за него самия. В буквален смисъл. Даваме думата на английския композитор, музикант и писател Томас Бъзби, който очевидно е присъствал на случката, защото в своята книга „Анекдоти от концертната зала и оркестъра за музиката и музикантите, старинни и съвременни“ разказва следното:
„Една от изобретателните новости на Мърлин беше чифт кънки, измислени така, че да се пързалят на малки метални колела. Снабден с тях и с цигулка, той се смеси с тълпата на един от прочутите маскаради на г-жа Корнелис в Карлайл Хаус на площад „Сохо“, като едновременно се пързаляше и свиреше. Но тъй като не беше предвидил начин за забавяне на скоростта си или за управление на посоката на движение, той се блъсна в едно огледало на стойност над 500 паунда, като го разби на атоми, счупи инструмента си на парчета и се нарани много тежко“.
Тази публична изява на Мерлен може и да приключва злополучно, но нищо не олицетворява по-добре неговия дух на изобретателност и свобода „от това буквално да се плъзне през ешелоните на обществото, да съчетае използването на едно от своите изобретения – чифт ролкови кънки, с изпълнение на цигулка и да разбие огледало – този символ на суетата“, както казва музиковедът Майкъл Лачъм.
Според някои други източници злополучният шоумен напуска сцената на своето представление със счупен крак. Мерлен няма как да е чувал за родения повече от век след него Елбърт Хабърд, но очевидно е привърженик на идеята, че когато съдбата ти поднесе лимони, трябва да отвориш сергия за лимонада, спомената за първи път в един некролог, чийто текст е дело на американския писател анархосоциалист. Първата публична демонстрация пред лондонска публика на ролковите кънки на Жозеф едва не завършва фатално за автора им, но пък по-късно го вдъхновява да създаде една от първите в историята самоходни инвалидни колички. Според някои изследователи тя дори е най-ранната от този тип.
За да презентира официално това свое откритие пред света, Мерлен отново избира любимия си начин – не чрез някоя скучна научна публикация, дори не и по време на изложение, а на пищен бал с маски в лондонския Пантеон. Вестник „Морнинг Поуст енд Дейли Адвъртайзър“ обявява в броя си от 4 март 1778 г. „механика г-н Мърлин“ за най-впечатляващия образ сред 900-те гости на бала. В статията се казва, че той се появил „като страдащ от подагра господин в конструиран от самия него стол, който въртеше около оста му благодарение на две напречно разположени лебедки, и с голяма лекота се придвижваше до всяка част на залата“.
По-късно Мерлен измисля нов дизайн за количката, като я оборудва с по-големи колела и външни обръчи, с чиято помощ седящият да се забутва. Този вариант намира широко приложение в следващите векове и се смята за истинския предшественик на съвременната инвалидна количка.
Неуморимият Мерлен изобретява още (според различни описания) „самостоятелно плющящ камшик за двуколки“, „механичен самовар, който налива чай в 12 чаши“, поставени на въртяща се с педал масичка, протезно устройство за „човек, роден без ръце“, карти за игра на вист, предназначени за слепи хора, комуникационна система от звънци за привикване на слугите, помпа за отстраняване на „зловонен въздух“, механична колесница с ранна форма на километражен брояч и „джобна везна за претегляне на златни монети“ (за да се удостовери, „че никаква част от ценния метал не е била премахната”). Именно с тази везна в ръка Мерлен позира през 1781 г. за най-известния си портрет, дело на вече споменатия Томас Гейнзбъро, считан за един от двамата най-важни британски портретисти от втората половина на XVIII век.
Жозеф се интересува и от създаването на „трансформиращи се мебели“, както сам ги нарича. Едно такова любопитно негово устройство е т.нар. музикален шкаф за квартети. В него са поставени флейти, цигулки и партитури. При завъртането на ключ пружина издига или снижава своеобразното бюро в зависимост от това дали музикантите са седнали или прави. Впоследствие Мерлен усъвършенства приспособлението, за да може да бъде използвано от осем музиканти едновременно. То става известно като „масата на Мърлин“, а един от собствениците му е Чарлз Бърни. С други думи, човек, запознат с работата на Жозеф, може само да се чуди дали има нещо на този свят, което той да не се е опитал да подобри. А лондончани са толкова влюбени в неговите произведения, че му лепват прякора Изобретателния механик.
Чужденецът може и да е фриволен шоумен, но когато става дума за защитата на патентните права върху неговите изобретения, е готов да прегази всичко по пътя си. В архива на Върховния съд са запазени документи за делото, което Мерлен води в продължение на две години срещу бившия си служител Ефраим Селсън, който без разрешение започва да произвежда клавесина пиано в нарушение на въпросните права. Но даже и в този случай Жозеф показва усета си за добро представление. За по-убедително и нагледно представяне на доказателствения материал по делото призованият като свидетел Чарлз Бърни дори свири на спорния инструмент насред съдебната зала.
Мерлен не вижда никакъв смисъл в това да измайсториш нещо невиждано, ако не го покажеш на широк кръг хора, при това по най-яркия и запомнящ се начин. Затова решава да си направи собствен музей, в който да излага плодовете на оригиналния си ум. Механичният музей на Мърлин отваря врати през април 1783 г. Изложбеното пространство на улица „Принсес“ бързо привлича шарена тълпа, която се диви на проектите и невероятните изобретения на валонеца, кои полезни, кои – с чисто декоративна функция. Посетителите могат да се любуват на автомати, часовници, мебели и всякакви щури приспособления.
Рекламите на музея информират, че „на дамите и господата, които удостоят г-н Мърлин със своята компания, може да бъде осигурен чай или кафе срещу един шилинг на човек“. Входът между 11 и 15 ч. струва 2 шилинга и 6 пенса, а за вечерната сесия (19–21 ч.) е на цена 3 шилинга. Първоначално вечерното работно време е предназначено само за частни партита, но по-късно на тези соарета вече се допуска и масова публика.
Човек би предположил, че толкова харесван мъж, който се движи в отбраните лондонски кръгове, едва ли би решил да се обвърже само с една жена, но ето че на 17 септември 1783 г. Мерлен изненадва всички, като минава под венчило. Неговата избраница Ан Гулдинг му ражда две деца, от които оцелява само дъщеря им Ан Джохана. Жозеф грижливо пази семейния си живот далеч от светлината на общественото внимание. Той до такава степен се опитва да разграничи брака си от своите публични изяви, че в една своя обява за даване на апартамент под наем се представя като „неженен мъж“. Нещо повече, дискретността му стига дотам, че дори в завещанието си той посочва дъщеря си Ан Мърлин за своя племенница…
Само 10 години след сватбата съпругата му умира. Покрусен, той се оттегля задълго от публичния живот. Свикналата със съобщенията за новите му изобретения лондонска публика трябва да чака едва до април 1795 г. за следващото. Оттам нататък появите му в обществото и новините за работата му се редуват със зачестили сведения за влошеното му здраве. Последната публична изява със запазената марка на Мерлен е през януари 1803 г., когато той прави обиколка на Хайд парк във файтон без коне, задвижван с помощта на лебедка.
Жан-Жозеф Мерлен си отива от този свят на 8 май 1803 г. Неговата колекция от изобретения е продадена на някой си Томас Уийкс. След смъртта на Уийкс през 1834 г. творенията на Мерлен са изложени на търг. На него един от автоматите му – танцьор с автоматично движеща се птица, е продаден на Чарлз Бабидж за 35 паунда. Бъдещият автор на идеята за първия механичен компютър с общо предназначение е виждал автомата като дете в Механичния музей на Мерлен. Постепенно много от изобретенията на Жозеф потъват в забвение. Като се има предвид колко усилия влага той за популяризирането им, това със сигурност не би му се харесало, но пък остава утехата, че някои от наглед най-лудите му творения се използват от милиона хора и днес.
