Уилям Хърст – великият комуникатор

Историята на един от създателите на „жълтата преса“ и индустрията за сензационни новини

„Достатъчно голямото заглавие прави всяка новина голяма.“

Уилям Рандолф Хърст

Уилям Хърст е един от бащите на „жълтата преса“ и създател на индустрията за скандални и сензационни новини. Неговите медии са способни да разпалват войни, да издигат и свалят политици и да формират мисленето на обикновените хора. Хърст е първият, който се вписва в съвременното понятие медиен магнат. Той остава в историята като една от най-противоречивите, нестандартни и скандални личности на XX век, оказали голямо влияние върху събитията, случили се през това столетие.

Медийният магнат Уилям Рандолф Хърст, 25 март 1924 г.
Getty Images

Годината е 1919-а. Близо до малкото градче Сан Симеон в Калифорния започва строителството на огромен и меко казано нестандартен замък. Работите по него се ръководят от Джулия Морган, най-елитарния и скъпоплатен архитект в Америка по онова време. Заради осъществяването на проекта из цяла Европа по всевъзможни аукциони се изкупуват безразборно и в огромни количества антични колони и статуи, мозайки, средновековни камини, гоблени, картини и старинни килими. В продължение на седем години ежедневно с кораби и товарни влакове в Сан Симеон се доставят фрагменти от дворци на египетски фараони и римски императори. Джулия Морган непрекъснато преправя проекта си заради изискванията на собственика, като в крайна сметка се получава някаква странна, гротескна монументална мешавица – две кули с 36 камбани, фасада в стил испанска готика, зала за танци с висок 6 метра таван, гигантска всекидневна в църковен стил с резбовани масивни дъбови столове и огромна маса с размерите на детска площадка. Всичките 130 стаи на този фамозен замък и необятната му градина са запълнени с шокираща смесица от най-различни скъпи предмети. Те по всяко време биха могли да бъдат заменени с нови, защото гигантското хранилище на замъка е препълнено със сандъци, съдържащи безброй артефакти и ценности, голяма част от които собственикът на този дворец така и не успява да разопакова и прегледа. След като строителството и обзавеждането приключва, започва и организирането на зоологическата градина, която според амбициите на стопаните на този замък трябва да е най-голямата в САЩ. Доставят се слонове, камили, хиени, лъвове, крокодили, щрауси и коали. За да прекарат уикенда на това невероятно място, пристигат най-известните кинозвезди – Чарли Чаплин, Мери Пикфорд, Марлене Дитрих, Грета Гарбо, Кларк Гейбъл и много други. Покана да гостуват там никога не отказват и Уинстън Чърчил, който обича да се разхожда в околностите на имението, както и известният драматург Джордж Бърнард Шоу, който с наслаждение разказва най-различни истории и очарова отбраната публика. На никого от многобройните елитни гости на този замък и през ум не му минава да изпита неудобство или пък да дискутира факта, а мнозина и въобще не подозират, че техните щедри домакини – медийният магнат Уилям Хърст и актрисата Мериън Дейвис – не са женени официално, а някъде в Ню Йорк съвсем дискретно живее истинската съпруга на Хърст, която се грижи за синовете им. Това е само малка илюстрация на истината в думите на Хърст, че именно той е човекът, който определя и решава за какво да мислят и за какво да говорят американците. Казаното може да звучи пресилено, но не е много далеч от действителността. Медийната вестникарска империя на Хърст в онези години наистина е в състояние да създаде каквото обществено мнение пожелае, а нейният собственик е сред най-могъщите и богати хора в Америка.

Уилям Рандолф Хърст е роден през 1863 г. в Сан Франциско. Баща му Чарлз Хърст е милионер, собственик на компанията Hearst, Haggin, Tevis and Co., която притежава множество мини, включително и такива за добив на злато и сребро. Той е и един от най-големите собственици на земя в Калифорния. Естествено, желанието на господин Хърст е синът му Уили да поеме един ден семейния бизнес, но тази перспектива се оказва твърде безинтересна и скучна за неговия наследник. Уилям, макар и доста буен, се справя добре в училище и баща му го изпраща да учи в „Харвард“. Чарлз разчита на това, че там синът му ще срещне почтени млади хора от своята среда и ще завърже контакти с представители на влиятелни фамилии, което би било добре за бизнеса в бъдеще. Надеждите му обаче се оказват напразни. Уилям проявява интерес само към литературата и философията, а извън всекидневните бурни купони единственото, което го вълнува, е писането в студентския вестник, където е редактор и често се случва да публикува подигравателни памфлети за някои от преподавателите. Скоро нещата си идват по местата. Уилям е изгонен от „Харвард“ в края на трети курс. Причината не е лош успех, а грубо погазване на правилата и приличието. И по-точно – младият Хърст е подарил на преподавателите си по едно нощно гърне, от вътрешната страна на което всеки от тях може да види името си, изящно гравирано със златни букви. След изгонването от „Харвард“ Уилям отказва да се прибере вкъщи и отива в Ню Йорк. Той решава да продължи сам обучението си в областта, която го вълнува, и то на най-подходящото според него място – вестника на своя бъдещ заклет враг и конкурент Джоузеф Пулицър – „Ню Йорк Уърлд“. В продължение на две години Уилям е репортер – търсач на скандални новини. На Пулицър се приписва създаването на т.нар. жълта преса и на образа на типичния репортер от американски вестник – нахален млад човек без никакви задръжки, който се промъква навсякъде, узнава всичко и без каквото и да било притеснение описва събитията, наблягайки на най-пикантните подробности. Един от първите журналисти от новия тип става именно Хърст.

Карикатура представя Джоузеф Пулицър и Уилям Хърст като Жълтото момче – героя на едноименния комикс, който Хърст открадва от Пулицър и така налива допълнително масло в огъня на войната между тях.

Уилям се задържа на тази работа почти две години. Той се връща в Сан Франциско, след като в резултат на дълги молби и уговорки успява да накара баща си да му повери управлението на малък местен вестник. Чарлз Хърст се сдобива със собствеността на вестника случайно, след като негов длъжник се разплаща вместо с пари с въпросното издание, наречено „Сан Франциско Екзаминър“. Чарлз Хърст, донякъде примирил се с трудния характер на сина си и неговите занимания, се надява, че като подари вестник на сина си, ще може да го държи под око, близо до себе си, с надеждата той да се провали във вестникарството и да прояви интерес към управлението на семейната корпорация. Нищо от това обаче не се случва. Първата работа на Уилям е да наеме най-добрите журналисти в града и да обяви малкия, невзрачен и скучноват до този момент „Екзаминър“ за „краля на всекидневниците“. Съвсем скоро това наистина се превръща в реалност. Вестникът става най-популярното издание в града, а тиражът му се увеличава няколко пъти. Уилям Хърст, наследник на магнат в миннодобивната промишленост, влиза в несвойствената за него роля на защитник на бедните, на обикновените работници и на всички онеправдани. На страниците на вестника се правят разобличения на всякакви богаташи и личния им живот, пише се за корупция и подкупи, взети от високопоставени чиновници, както и за различни измами и ощетяване на работниците от страна на собствениците на фабрики. Любмите теми на вестника също така задължително са свързани със секс, престъпления, спортни мероприятия и лични драми, разказани детайлно и разтърсващо. Един от основните методи на Хърст е не да търси сензациите, а сам да ги създава. За тази цел се използват всевъзможни слухове, клюки и случайни съвпадения. Журналистите от „Екзаминър“ са наясно, че основното им зъдължение е да създадат запомнящо се заглавие и прост, достъпен текст по тема, вълнуваща хората, дори ако самият материал по същество е някаква пълна глупост. Тиражът на вестника расте непрекъснато. Веднъж се случва серия от материали да засегнат пряко интересите и бизнеса на бащата на Уилям. Той се опитва да го убеди да спре да пише по тази тема, но синът му остава непреклонен. Тогава Чарлз Хърст му поставя улитиматум: „Или ще престанеш, или оставаш без наследство“. Уилям не се съобразява дори и след тази наистина сериозна заплаха. Скоро той остава без семейните пари, но все още притежава изданието, което в този момент е в своя разцвет и е в състояние да се самоиздържа. Вестникът на Уилям е най-популярният в града. За него пишат най-добрите журналисти в Сан Франциско, както и автори като Марк Твен и Джек Лондон. За съжаление, не те двамата са с основен принос за финансовия успех на вестника, а живите образи и описания на убийства и катастрофи, придружени с подходящи реалистични илюстрации. Ярките огромни заглавия, илюстрациите, сатирата и скандалите, най-вече политическите, са запазена марка на Джоузеф Пулицър и неговия „Ню Йорк Уърлд“. Известният издател използва този подход още когато при него работи младият Хърст. Разликата между двамата е в това, че Пулицър се стреми да бъде обективен и не си измисля факти, докато неговият конкурент Хърст прави сензации от всякакви слухове и клюки. През 1891 г. неговият баща Чарлз умира. Той спазва обещанието си и не оставя лично на него нищо от капитала и имуществото си. Наследството от 25 милиона долара получава майката на Уилям – Фийби Аперсън. Те двамата обаче са в чудесни отношение и Уилям все пак получава достъп до семейните милиони. През 1895 г. той взема назаем пари от майка си, влага и собствени средства и купува още един вестник – „Ню Йорк Морнинг Джърнъл“. Намерението му е да разшири бизнеса си и да премери сили със своя учител Пулицър. Още от първия ден в редакцията на „Джърнъл“ Хърст започва да прилага добре отработените и изпитани свои методи при списването на вестник. Освен това веднага забелязва потенциална аудитория, към която никой от конкурентите му няма интерес – работниците, бедните и имигрантите. За да направи вестника достъпен, той снижава цената му до символичините 5 цента. В същото време веднага предлага на всички известни автори от изданието на Пулицър двойни заплати – както се казва, това е предложение, на което те не могат да устоят. Хърст подхожда към конкуренцията без излишно джентълменство и прави всичко възможно да съсипе бизнеса на своя бивш работодател Пулицър. Тяхната вестникарска война е пословична. Случаят с комикса „Уличката на Хоган“ с автор Ричард Аутколт е един от най-емблематичните за тази свирепа и изтощителна битка. Хърст успява да привлече художника на най-популярния комикс на „Уърлд“ на работа при себе си. Пулицър завежда дело срещу своя конкурент заради това, че използва същото име на рубриката – „Уличката на Хоган“. Съдът се произнася в негова полза. Така комиксът по принуда е преименуван на „Жълтото момче“. Скоро целият вестник на Хърст започва да бъде наричан „новините от жълтото момче“, а по късно „жълт“ става нарицателно за всички вестници от този тип. Въпреки всичко в крайна сметка Хърст успява да спечели.

Жълтото момче дава името на сензационната и клюкарска преса.

Неговото издание не само че достига популярността на „Уърлд“, но и го надминава по тиражи. Пулицър всячески се опитва все пак да запази някакво по-прилично ниво на своите издания и да спазва определени рамки, докато Хърст няма подобни задръжки и действа, без да си налага ограничения. Освен това има зад гърба си милионите от наследството на баща си. Въпреки че концепцията на „жълтата преса“ е заложена от Джоузеф Пулицър, именно Хърст има основната заслуга за нейното развитие и огромно влияние върху хората от всички прослойки. Всъщност с чиста съвест Уилям Хърст може да бъде наречен истински „баща на жълтата преса“. В хода на безмилостната вестникарска война между него и Пулицър все повече американци започват да се интересуват от събитията, които се случват в страната им и по света, защото вестниците на двамата издатели са написани на достъпен език и се продават на ниска цена. Може да се каже, че „жълтата преса“ в онези години в Америка има и образователна функция за големи обществени прослойки. Освен това се ражда и още един нов метод за поднасяне на информацията.

Гладът за крещящи заглавия и бомбастични новини е твърде познато явление и днес.

Едно и също събитие се проследява всеки ден, като се добавят нови и нови сюжетни линии. Нещо като съвременен сериал, от който аудиторията не може да откъсне вниманието си и следи всекидневно. За редовия американец в онова време сутрешните издания на „Уърлд“ и „Джърнъл“ са единственият достъпен и любим източник на информация. Едно от първите значими исторически събития, в които се намесва влиянието на „жълтата преса“, е Испано-американската война от 1898 г. През същата година в Куба избухва въстание срещу колониалните испански власти. За читателите на Хърст и на Пулицър геройствата на въстаниците и зверствата на испанците стават част от всекидневието. Конкуриращите се вестници създават в публиката впечатлението, че на острова се водят непрекъснати сражения, докато в действителност там не се случва нищо особено. Още в началото на събитията в Куба Хърст изпраща в Хавана свои репортер и художник, които на място да се сдобият с разтърсващ материал. След известно време той получава телеграма от своите сътрудници: „Тук всичко е тихо. Нищо не се случва. Никаква война не се очертава. Искаме да се върнем“. Хърст им телеграфира в отговор: „Останете там. Важното е да осигурите история и картинки. Войната ви я гарантирам аз“. След месец чакане късметът най-после спохожда Хърст. Репортерите на вестника разбират, че при качването си на кораб, отплаващ от Куба, на щателен обиск са подложени няколко пасажери, сред които и млада американка. Използвайки това, Хърст провокира грандиозен скандал. На първата страница на вестника излиза огромно заглавие, призоваващо Америка да защити своите жени, а като допълнение има илюстрация с ръзсъблечена по бельо млада дама и претърсващи я груби испански войници. Един от най-известните удари на Хърст от онзи период е публикуването на испанско дипломатическо писмо, с което той се сдобива по незнайни пътища. В писмото президентът на САЩ Уилям Маккинли е обрисуван по най-обиден начин. Всички тези усилия в крайна сметка се увенчават с успех и наистина водят до избухването на реална война. Повод за нея става взривяването на броненосеца „Мейн“ на пристанището в Хавана. Дали това е дело на испанците, които обстрелват кораба с торпедо, или взривът е следствие на пожар в трюма, и до ден днешен не е изяснено. Издателят на „Джърнъл“ обаче ентусиазирано реагира на това събитие. Той се озовава до бреговете на Куба заедно със своите репортери още преди Военноморският флот на САЩ да стигне дотам. След това неговата яхта постоянно се намира в непосредствена близост до бойните действия и напоително осведомява читателите си за всичко, което се случва. След приключването на тази кратка война вестниците на Хърст тържествено обявяват американската победа.

Хърст и семейството му през двайсетте години на миналия век.
Getty Images

Магнатът е инициатор на празнична заря, не спира да пуска статии в прослава на армията и основава фонд в подкрепа на вдовиците на жертвите от войната. Тиражите на неговите издания растат главоломно и надхвърлят 5 милиона, а правителството все повече си дава сметка за това с каква лекота Хърст може да влияе на общественото мнение. Самият той след края на войната казва, че случилото се е една от великите победи на пресата. С цялото си поведение Хърст показва, че ролята на фактор, който оказва влияние върху живота на много хора чрез медиите, му допада и има намерение да продължи да го прави. Той не просто регистрира и отразява събитията, а се стреми да бъде непросредствен участник в най-важните от тях. Освен това пръв от своите колеги в медийния бизнес залага на радиото, виждайки неговия огромен потенциал. Хърст е и създател на жанра на кинопрегледите с новини, а в края на живота си става един от пионерите в телевизионния бизнес. През 1903 г. той създава първото си списание „Мотър“, после следват „Гуд Хаускийпинг“, „Космополитън“ и „Харпърс Базар“. В средата на 30-те години на XX век „Хърст Корпорейшън“ издава около 50 популярни вестници и списания. Журналистите тогава пресмятат, че по онова време всеки четвърти американец е редовен читател на медиите на Хърст. Съсредоточавайки цялата тази мощ и способност за влияние, съвсем естествено скоро Уилям Хърст решава да влезе и в политиката. Още повече че статиите, които пише и поръчва, са характерни с „отявлена популистка реторика“, както казват сега. Той е абсолютно наясно какво иска да чуе публиката и е готов да ѝ го предложи. В изказванията си защитава синдикатите и подкрепя стремежа на обикновените американски граждани към истинска демокрация, в която те няма да бъдат принуждавани да обслужват интересите на привилегировани малцинства. Хърст изобщо не изпитва никакво притеснение от факта, че самият той и неговото семейство са типичните представители на същото това „привилегировано малцинство“. Той се оказва в парадоксалната, но печеливша роля на капиталист, отправящ към публиката социалистически послания. За щастие или не, Уилям Хърст се проваля в това начинание. През 1902 и 1904 г. той печели изборите за Камарата на представителите в Конгреса, но по-нататък нещата не потръгват. През 1905 и 1907 г. той похарчва няколко милиона долара и активно включва в кампанията цялата мощ на вестникарската си империя, но губи изборите и за кмет на Ню Йорк, и за губернатор на едноименния щат. Оказва се, че хората от Ню Йорк с удоволствие четат вестниците на Хърст, но не го искат за свой управник. Причините за това са нъпълно разбираеми – за цялото време, в което Уилям е конгресмен, той няма нито една инициатива и всъщност дори не посещава заседанията, а е посветен изцяло на издателския си бизнес и на бурни и бляскави светски изяви. Въпреки огромното си желание Хърст не успява да стане и кандидат за президент на САЩ от Демократическата партия. След всички тези тежки провали той се отказва от кариерата на политик, но не и от своите убеждения и тези. Едва през 30-те години, когато вече е на солидна възраст, той преосмисля симпатиите си към социалистическите идеи и яростно заклеймява режима на Сталин. Преди това обаче нещата стоят по съвсем друг начин. През ноември 1917 г. от страниците на своите вестници Хърст радостно поздравява всички читатели с революцията в Русия. Според него с това събитие истинската демокрация побеждава в най-голямата страна на планетата и следователно не е далеч моментът, когато това ще се случи по целия свят. В продължение на няколко седмици от първите страници на неговите вестници се възхваляват болшевиките и им се предвещава най-бляскаво бъдеще. През следващите 16 години СССР има най-ревностния и влиятелен поддръжник в Америка в лицето на Хърст. Той посвещава много време и хвърля доста усилия, за да бъдат установени дипломатически отношения между САЩ и Съветска Русия. В периода на Първата световна война Хърст е един от най-отявлените противници на включването на своята страна в нея. Чрез изданията си той се опитва да предотврати изпращането на американски войници в Европа. Когато САЩ все пак се намесват в конфликта, Хърст продължава да бъде против, но в резултат на това тиражите на вестниците му започват да падат и тогава той обръща коренно политиката си.

През 1917 г. медийният магнат е на 54 години, женен е и има петима синове. Хърст е собственик на 30 вестника, 8 радиостанции, 5 кинокомпании, 5 мини, 2 консервни завода, магазини, над 80 000 хектара земя и цели квартали в различни градове. За него работят повече от 30 000 души. По това време той се запознава със своята голяма любов – изгряващата звезда на популярното шоу „Зигфелд Фолис“ Мериън Дейвис. Отношенията им се развиват бързо и бурно. Следват разходки, вечери, партита, казина и театри. Двадесет и една годишната красавица е очарована от своя богат и влиятелен ухажор. Нещата стават още по-сериозни, когато някакъв продуцент предлага на Мериън участие в негов филм, хонорар от 500 долара на седмица и шикозен апартамент в Ню Йорк. Тя уж между другото решава да сподели с Хърст за това и му иска съвет дали да приеме предложението. Уилям избухва от гняв и моментално заявява: „Искам да се оженя за теб. Ще ти купя киностудио и ще направя от теб звезда“. Разбира се, и двете неща са напълно приемливи и устройват младата дама. Възниква обаче една съществена пречка пред тази бурна любов. Жената на Хърст, Милисент Уилсън, с която имат петима синове, отказва да му даде развод. Най-успешният и влиятелен човек в Америка за първи път в живота си се чувства безсилен и отчаян. Мериън обаче спасява нещата, като отбелязва съвсем на място: „На мен си ми нужен ти, а не глупавите формалности“. Така започва 34-годишният им съвместен живот.

Мериън Дейвис позира за промоционална снимка за „Метро-Голдуин-Майер“
със списание в ръце – добра метафора, 7 ноември 1932 г
Getty Images

През 1919 г. умира майката на Уилям. Освен десетките милиони долари той наследява и имението на своите родители. Двамата с неговата Мериън отиват да живеят там. Мястото е ремонтирано няколко пъти и се превръща в истински дворец, който хората наричат Замъкът на Хърст. Уилям изобщо не жали средства в процеса по превръщането на Мериън в кинозвезда. Той харчи милиони, за да финансира филмите с нея. Когато всеки следващ се появява на екран, Хърст дава съответната команда и медиите му в един общ хор започват да се прехласват по величествения талант на госпожица Дейвис. Вестниците слагат снимката ѝ на първа страница, рецензиите я възхваляват, по радиото без никакъв свян водещите твърдят, че тя е гениална и четат в ефир изфабрикувани писма на слушатели, покосени от чара на великата актриса. Говори се за опити за самоубийства на момичета, които искат да приличат на нея, но не могат, и на влюбени младежи, копнеещи за нея и готови на отчаяни постъпки. В средата на 20-те системата вече работи безотказно. Въпреки скромния си талант Мериън Дейвис е истинска звезда и любимка на цяла Америка. Хърст много добре знае какво прави и разполага със средствата да го направи. За едно обаче не се оказва прав. Той упорито кара своята любима да приема единствено драматични роли. Мериън през цялото време се чувства нещастна, защото чувства, че изглежда като пълна глупачка на екрана, и смята, че похабява таланта си на комедийна актриса. В голяма степен се оказва напълно права. Тя непрекъснато вдига по този повод скандали на Уилям, но той е непреклонен. С течение на времето Мериън започва да пие все повече и дори да взема наркотици. През втората половина от живота си, без да изоставя медийния бизнес, Хърст се посвещава на това да сбъдне своята представа за рая на земята. Тези негови представи се оказват доста „американски“ – огромна скъпа къща, любовница кинозвезда, всевъзможни ценни предмети на изкуството, изкупувани безразборно из цяла Европа, собствен зоопарк и много забавления в елитна компания. Страстта му по колекционирането на артефакти е пословична. В продължение на години при всяко свое пътуване той купува изкуство. Дори успява да се сдобие с цял манастир и да го пренесе на части от Испания в Калифорния.

Уилям Хърст така и не успява да се порадва на огромна част от богатствата, събрани в имението му, защото те си остават неразопаковани.
Getty Images

Няколко години сградата стои в транспортната си опаковка, защото Уилям не знае къде да я сложи. Замъкът „Сан Симеон“ и неговите приказни богатства и разкош стават истински рай за любителите на партита и удоволствия. Със своите прочути пищни купони Хърст задава модата в Холивуд за дълги години напред, а заедно с това създава разгулната среда на звездите и богаташите, която става непресъхващ източник на всевъзможни скандални слухове и клюки.

Уилям Хърст, облечен като президента Джеймс Мадисън, по време на партито за 75-ия си рожден ден,
организирано от Мериън Дейвис, 29 април 1938 г.
Getty Images.

През 1924 г. едно от тези разгулни партита завършва с трагедия. За рождения си ден Хърст кани на своята яхта прочути писатели, известни актьори и всякакви други видни представители на американския бомонд. Компанията си прекарва доста добре, обилно консумирайки алкохол, който впрочем по това време е забранен заради Сухия режим. Дотук споменахме сигурните факти. Оттам нататък започват слуховете и неизяснените обстоятелства. Според мълвата на пияна глава Хърст решава, че Чарли Чаплин се опитва да целуне неговата Мериън, вади пистолет и стреляйки по Чаплин, неволно уцелва известния продуцент на уестърни Томас Инс. Не след дълго Инс умира. Сутрешните заглавия в конкурентните на Хърст издания гърмят, че на яхтата на магната е убит кинопродуцент. Във вечерните издания тази информация вече не присъства, а на другия ден се съобщава, че Томас Инс е починал от сърдечен пристъп. Всички присъствали на партито потвърждават официалната версия, но дълги години слуховете мълвят, че Хърст е успял да потули случая, а останалите от страх никога не разказват истината. След като Америка преминава през Голямата депресия, която сериозно се отразява на процъфтяващото до този момент финансово положение на Хърст, икономическите аргументи в неговата пропаганда започват все повече да изместват идеологията. Сега дейността на профсъюзите и проповедите на социалистите не го запленяват така, както на младини. През 1933 г. Франклин Делано Рузвелт е избран за президент на САЩ. Медийната империя на Хърст изиграва съществена роля за неговото избиране, осигурявайки му своята подкрепа. Рузвелт сбъдва старата мечта на Хърст и признава правителството на Съветите. В този момент обаче Уилям вече е на крайнодесни позиции, вестниците му рисуват карикатури на Сталин като кървав диктатор, а в следващите години той възлага всички надежди за това светът да стане по-справедлив на новия лидер на Германия Адолф Хитлер. В края на 30-те медийният магнат е принуден не само да продаде доста от собствеността си, за да покрие дълговете си, но и рязко да промени луксозния си начин на живот. За човек, вече на възраст, това се оказва стресиращо и драматично събитие. Всички – и приятели, и врагове – си мислят, че в този момент Мериън ще го изостави, защото тогава те са в обтегнати отношения, но се оказва, че бъркат. За да докаже колко зле са я преценили, Мери дори продава всички свои бижута, подарени ѝ от Уилям, и му дава 1 милион долара. След което заявява пред репортерите: „Нашите разногласия сега не са важни, винаги съм твърдяла и ще продължа да твърдя, че съм му задължена“. Хърст е принуден да продаде 6 вестника и 7 радиостанции. Въпреки временните затруднения „Хърст Корпорейшън“ успява да се изправи отново на крака и да удържи позициите си на мадийния пазар. През 1934 г. Хърст пътува до Германия, където е радушно приет от Хитлер като скъп приятел. Читателите обаче не приемат симпатиите му към националсоциалистите в Германия. Хърст веднага усеща това по тиражите и отново рязко сменя позицията си, като този път остро осъжда нацисткия режим след събитията от Кристалната нощ през 1938 г. Медиите на Хърст сменят курса и по отношение на президента Рузвелт и започват да го критикуват за всичко. Отново противопоставяйки се на президента, изданията на магната поддържат политиката за ненамеса на САЩ във Втората световна война. Събитията от „Пърл Харбър“ обаче рязко променят ситуацията. След като Америка влиза във войната, вестниците на Хърст всеки ден с патос съобщават за военните успехи в Тихия океан и Африка. Заедно с това неговите издания и радиостанции, както обикновено, не пропускат да привлекат публика с различни слухове, като от време на време „убиват“ ту Сталин, ту Чърчил или Хитлер. По време на войната империята на Хърст отново започва да набира сила и популярност. През 1941 г. се случва едно събитие, което силно разстройва медийния магнат. По екраните излиза филмът „Гражданинът Кейн“ на младия гений на Холивуд Орсън Уелс. Главният герой във филма, изигран от Уелс, е абсолютно копие на Хърст. Сценаристите Уелс и Херман Манкевич пресъздават на екрана почти реалната биография на Хърст, включвайки в сценарния диалог дори негови автентични реплики. Хърст преживява болезнено факта, че благодарение на често гостуващия преди време в неговия дом Манкевич достояние на публиката стават твърде много подробности от личния му живот с Мериън Дейвис. При това според него интимните им отношения са грубо окарикатурени и опошлени. Хърст наистина е бесен и се чувства опозорен. Разбирайки за този филм, много от приятелите на Хърст дори се опитват да спрат снимките. Сред тях е и Луис Майер – един от основателите на филмовото студио „Метро-Голдуин-Майер“, който пробва да откупи филма преди премиерата, но неуспешно. След излизането на екран на „Гражданинът Кейн“ финансовият провал на филма е гарантиран благодарение на действията на Хърст. Показват го само някои киносалони в големите градове. Останалите се страхуват, че ще си навлекат гнева на медийния магнат. За сметка на това филмът получава многобройни престижни награди, включително „Оскар“ за най-добър сценарий, и е обявен от критиката за шедьовър. Изданията на Хърст не написват и дума за „Гражданинът Кейн“.

Хърст през 1905 г., когато неуспешно се кандидатира за кмет на Ню Йорк.
Getty Images

След края на войната Хърст още три години взема активно участие в управлението на своята корпорация. По това време той създава и първия си телевизионен канал. През 1947 г. обаче вече има сериозни проблеми със сърцето. Лекарите му препоръчват да напусне своя замък, за да бъде близо до голяма болница, в случай че се наложи да му се окаже спешна помощ. Според свидетели в деня на своето заминаване от замъка той се разплаква. Уилям Хърст умира през 1951 г. на 88-годишна възраст. Веднага след кончината му неговото семейство транспортира тялото до Сан Франциско, за да се организира погребението. Мериън Дейвис не е поканена. Съпругата на Уилям, Милисент Уилсън, отговаря на въпросите на репортерите защо госпожица Дейвис не присъства, че за първи път чува името ѝ. Според завещанието на Уилям акциите от „Хърст Корпорейшън“ са разделени между петимата му синове, като част от тях получава и Мериън Дейвис. Медийната империя на Хърст тогава притежава 60 издания и повече от 10 радиостанции. Завещанието предвижда също недвижимата собственост на Хърст да бъде използвана за развитието на корпорацията и за благотворителност. Замъкът на Хърст е дарен на властите на щата Калифорния. Днес той е превърнат в музей.

Подкрепете независимата българска журналистика, като се абонирате за съдържанието ни в Patreon

ПОДКРЕПИ INGLOBO

ПОЛУЧАВАЙ НАЙ-НОВОТО ОТ INGLOBO НА МЕЙЛА СИ. ЗАПИШИ СЕ ТУК:

cartmagnifierchevron-down

Ние използваме бисквитки, за да ви предоставим най-доброто онлайн изживяване. Като се съгласявате, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитки.

Настройките за поверителност са запазени!
Настройки

Когато посещавате който и да е уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация във вашия браузър, най-вече под формата на бисквитки. Контролирайте вашите лични услуги за бисквитки тук.



Позволява ни да ви показваме по-подхоящо за вас съдържание, сбързано с InGlobo, във Facebook.

Откажете всички
Приемете всички Услуги