Оханами – за любовта към вишневия цвят
„Вишневи цветове, вишневи цветове. Сред полета, планини и села, додето поглед стига – лека мъгла ли, или облаци? Ухание по изгрев. Вишневи цветове, вишневи цветове в пълен разцвет”. Сърцето на всеки японец трепва, щом чуе мелодията на най-популярната песен „Сакура, сакура”, една от многото, възпяващи красотата на цъфналите вишни. Цъфналият вишнев цвят е толкова представителен за японската култура, че мнозина се изненадват, когато научат, че националното цвете на Япония е всъщност не сакура, а хризантемата – символ на императорската власт.
Изкуството да се любуваш на вишневите цветове
Оханами – любуване на цъфналите вишни, е задължително през пролетта и се практикува по цял свят от японци и почитатели на японската култура. За съвременния японец пикник със семейството и приятели под цъфнало вишнево дърво е нещо съвсем обичайно и разбираемо, но дали винаги е било така? Историята на произхода на оханами и развитието на преклонението към цъфналия вишнев цвят ни връща към времената на управление на японската аристокрация, минава през самурайското съсловие и ни запознава с обичаите през Шогуната и трудните времена през периода Мейджи.
Скритата духовност в японската вишна
Изначално изповядващи шинтоизма, японците вярват, че всичко в заобикалящия ги свят има душа, и това формира вкорененото им и до днес преклонение към природата. В онези далечни времена сакура – японската вишна, се възприемала като дом на бога на оризовите полета. Оттам и етимологията на тази дума: „са” е ками (бог) на планината, който през пролетта слиза сред оризовите полета, а „курà” означава обител. В основата си оханами произлиза от обичая хората да отиват в планината по време на цъфтежа на вишневите дървета, за да принесат в дар храна и саке (оризово вино) и да отпразнуват завръщането на бога на оризовите поля. Според начина, по който се развива цъфтежа, се предсказвало каква ще бъде реколтата през предстоящата година.
Корените на хилядолетната традиция
Благодарение на литературни източници научаваме, че оханами се практикува в благородническите среди още от VIII в. Тогава под хана (цвете) се има предвид сливовият цвят, който е много ароматен и до днес се възприема за предвестник на пролетта. Но през IX век (периода Хейан) император Сага, любител на цвета на сакура, започва да организира пиршества под цъфналите вишневи дървета в двора на Императорския дворец, които се превръщат в ежегодни събития. Освен в романи и укийо-е (японски гравюри от периода Едо) красотата на сакура се пресъздава и в поезия. Традиционните японски стихове вака и танка, до онзи момент възпяващи цветовете на сливовия цвят, вече са посветени на деликатните вишневи цветчета, като прокарват аналогия със самия живот: искрящ и красив, но същевременно тленен и краткотраен. Това възприятие на света е в синхрон с принципите на будизма, който също по онова време се разпространява активно и целенасочено в страната.
Практикуване на обичая оханами
Макар първоначално ограничен само зад стените на Императорския дворец, с времето обичаят оханами започва да се разпространява и сред самурайското съсловие. Хидейоши Тойотоми, освен като един от големите обединители на Япония, е останал записан в историята и като голям ценител на сакура и организатор на най-пищните празненства под цъфналите вишни. Гостите носят изтънчени одежди, като дамите сменят две или повече облекла, и всички, независимо от произход и обществен статус, се забавляват заедно по време на банкета и чайната церемония. Така се променя концепцията за оханами – от изтънчена сбирка с класическа музика и танци то се превръща в пищно и оживено събитие. По време на периода Едо този обичай се разпространява и сред обикновените хора, като в началото започва като посещение на будистки храм, в чийто двор обикновено е засадено вишнево дърво. След като в началото на XVIII в. шогунът Токугава Йошимуне разпорежда масово засаждане на вишневи дървета на достъпни места, за да могат повече хора да се насладят на красотата на цветовете и да организират пиршества, оханами се превръща в ежегоден обичай за всички.
Най-известните вишневи места
Едни от най-популярните места в Токио са били бреговете на реките Коганеи и Сумида, подходящи както за разходка, така и за пикник, разкриващи великолепната гледка към многобройни дървета в пълния им разцвет. За това как е изглеждало оханами научаваме от многобройните гравюри укийо-е от онова време, а там прави впечатление и наличието на ханами бенто – кутии за храна, приготвяна специално за повода. Изработени от дърво с възможност за прибиране на храната на няколко нива, тези кутии и храната в тях са били демонстрация на желанието да се отличиш и повод за гордост.
Риск от изчезване
Времената се променят през периода Мейджи. Като последица от няколкото войни, в които Япония участва, се налага градините и резиденциите на даймьо (едрите земевладелци) в Едо (днешно Токио) да бъдат разрушени, а вишневите дървета се превръщат в дърва за огрев. Много от сортовете, подобрени през периода Едо, са в риск от изчезване. Тогава токийският агроном Такаги Сонемон, притеснен от ситуацията, започва да пресажда вишневи дървета в градината си и по този начин спасява повече от 80 сорта.
Сомей-йошино и Ямазакура
Благодарение на неговите усилия и до днес се съхраняват и размножават различни видове сакура в различни изследователски институти в страната. Най-разпространеният от тях е Сомей-йошино – представлява около 80% от всички вишневи дървета в страната. Когато метеоролозите обявяват в прогнозите си кога се очаква пълният разцвет, обикновено имат предвид този сорт. Ямазакура (или планинска сакура) е другият известен вид. Тя може да се види в планината и, за разлика от сомей-йошино, не е селектирана. Районът на Йошино в Нара, където Хидейоши Тойотоми е организирал останалото в историята празненство през 1594 г., а днес – защитен обект на ЮНЕСКО, е едно от най-известните места с Ямазакура. Още един вид, който цъфти 2-3 седмици след Сомей-йошино, е Яезакура – радост за окото с многобройните си цветове на няколко пласта в различни окраски – от бяло до наситено розово.
Красотата на искрящите на слънцето бели или бледорозови листенца и днес ни кара да застинем в преклонение, пренасяйки се поне за кратко няколко века назад в опит да се докоснем до преживяването на благородниците от онова време. Дали и те са усещали същото вълнение, когато при следващ полъх на вятъра тези листенца деликатно се понасят из въздуха, танцувайки последния си танц, преди да достигнат земята, за да ни напомнят, че това е животът – низ от срещи и раздели, великолепен и ефимерен, също като тях самите?
Ако искате да прочетете повече истории от Япония, вижте профила на Лили Тацуми в Инстаграм.
