Когато животът ти поднесе лимони… виж най-доброто от Унгария
Пръстите ми изиграват един последен кратък танц по клавиатурата и в най-горния край на страницата се появява заглавието на уводната ми статия към предишния, септемврийски брой на InGlobo: „За чара и смисъла на неизвестността“. Въздъхвам доволно. Съдържанието на броя вече е готово. Както обикновено, оставям уводната за накрая, когато вече всички останали текстове са преминали няколко пъти през мен и съм си изградил цялостна представа за усещането, което изданието носи. По същата причина почти винаги пиша и заглавието последно – за да улови то най-добре това, което се опитвам да предам чрез текста. А в тази уводна статия споделям наблюдението си, че светът е изненадващ и неочакван, но точно такъв го обичаме. И това, че да не знаеш какво те чака зад ъгъла, може да бъде плашещо, но може да носи и особен чар и вълнение. Защото ние избираме как да се отнасяме към присъщата за живота неизвестност. В този момент изобщо не подозирам, че само четири дни по-късно той, животът, ще ми уреди съвсем лична среща с прелестната неизвестност, може би за да провери как ще избера да се отнеса към нея.
Във въпросния следобед в края на август стоя до лентата с багажа на летището в Будапеща и все по-ясно осъзнавам, че раницата ми Fjällräven Keb 52 няма да пристигне. И пак въздъхвам, този път не толкова доволно. Нова ми е и съм я натъпкал прилежно, но и пестеливо с всичко онова, което ще ми е нужно за очакващия ме четиридневен пешеходен преход из хълмистия регион Мечек в Южна Унгария. Записал съм се за поредното издание на Fjällräven Vándortúra – събитието, насърчаващо живота на открито, по време на което участниците носят своя багаж на гърба си. Сега обаче, докато се потя на унгарското летище, научавам, че моят кротко си отлежава в Истанбул.
Изправен съм пред избор и за моя изненада приключенският ми дух и склонността ми към поемане на рискове този път отстъпват пред здравия разум. Изкушавам се да махна с ръка и просто да тръгна, разчитайки, че всичко в крайна сметка ще се нареди, но знам, че това, което ми предстои, не е обикновено пътуване или просто разходка в парка. Във всеки от четирите етапа на Fjällräven Vándortúra се ходи между 17 и 20 км (всъщност и доста повече, както ще разбера по-късно), в пресечен терен с доста изкачвания и спускания, приготвяш си повечето храна сам, а на всичко отгоре прогнозата сочи, че ни очакват и изпепеляваща жега, и проливни дъждове. А аз съм само с дрехите на гърба си и една пътническа възглавничка, която сега нелепо стискам. В турската столица са останали и щеките за ходене, и всички останали дрехи (включително непромокаемо облекло, резервни обувки и специални чорапи за трекинг, за да няма пришки), и котлонът и другите принадлежности за готвене и хранене от Primus, и бутилките за вода, и аптечката, в която най-важни са средствата за грижа за краката (нали прочетохте за километрите), и зарядните за телефон и часовник, и дори най-базовата козметика. Но ако трябва да съм честен, и интуицията ми подсказва, че е по-добре да остана да чакам багажа си в Будапеща, а аз обичам да я слушам, защото никога не ме подвежда.
И бързо разбирам, че и този път е така. Настанявам се в чудно хотелче в центъра на града, в което дори ми предоставят зарядно за ползване по време на престоя ми, правя бърз шопинг за най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности и се впускам в опознаване на града, прекрачил Дунава. През деня температурата ще достигне 35°, а влагата е постоянна и всепроникваща, но това изобщо не ми прави впечатление на фона на красотата, която ме заобикаля. Естествено, започвам с неоготическата сграда на унгарския парламент, която е особено приказна след залез, обляна в лъчите на артистичното осветление. На следващия ден се наслаждавам на панорамна гледка към нея и от другата страна на Дунав, от хълма, на който е разположена старата част на града – Буда. До нея стигам по величествения верижен мост „Сечени“, а там има много за разглеждане – изящните и богато орнаментирани форми на Рибарския бастион и църквата „Матиаш“, масивния замък на Буда, някога служил като дворцов комплекс на унгарските крале, а днес приютил Унгарската национална галерия и Историческия музей на Будапеща, малките павирани улички, които се провират между средновековни, барокови и неокласически сгради. Не пропускам да си направя и разходка с корабче по Дунав, която ме отвежда до потъналия в зеленина остров Маргарет, славещ се и като спортен оазис – тук се готвят унгарските олимпийци в плувните спортове и модерния петобой, а по крайбрежната алея е пълно с бягащи за здраве.
Чувствам се прекрасно с неочаквано подарената ми ваканция в този фантастичен град, в който всяко кътче излъчва усещане за богата история, но и за жив, пулсиращ дух. Пленява ме с неповторимата си атмосфера, с достолепната архитектура, с богатството от минерални извори и стилни ресторанти, предлагащи вкусна местна кухня и отлично обслужване, с блясъка в очите на хората си. Усещам, че започвам да се влюбвам и че мога да остана тук още дълго, но на втория ден багажът ми пристига и знам, че е време да потегля натам, закъдето първоначално бях тръгнал. Vándortúra!
Мятам се на влака за Печ – най-големия град в близост до маршрута на пешеходния преход, а оттам с кола ме взема вечно усмихнатата Санела Крисат, заместник главен оперативен директор и ръководител на маркетинговите дейности в поделението за развиващи се пазари на Fenix Outdoor – компанията майка на Fjällräven и още няколко марки за аутдор екипировка. Веднага след като ме разпитва как съм прекарал в Будапеща и дали всичко с багажа ми е наред, тя ми предлага да си взема бира от първата бензиностанция, докато тя купува лед за напитките на останалите от нашата т.нар. VIP група, съставена от около 30 журналисти от различни страни. Както се казва, „работи (в случая – ходи) здраво, забавлявай се здраво“. Добро начало на моето Vándortúra приключение.
Докато пътуваме към мястото, където бивакуват участниците, Санела ми разказва историята на събитието. Вдъхновено е от класическия пешеходен преход в шведската пустош Fjällräven Classic и първото му издание е през 2014 година. Името Vándortúra в буквален превод означава „Пешеходна обиколка“ или „Пътешественическа обиколка“ и е взаимствано от подобно събитие в Унгария през 70-те и 80-те, затова и днес може да се видят немалко побелели участници, които с носталгия си спомнят за младежките си преходи. Секции от Vándortúra пък са част от едно от разклоненията на най-стария пешеходен маршрут на дълги разстояния в Европа – Националната синя пътека, установена през 1938 г. и пресичаща цяла Унгария от запад на изток. Така че Vándortúra е и много история, и съвременни нововъведения. В наши дни е взето решението всяка година преходът да се редува в един от три региона – тази година е в „планините“ Мечек (кавичките са, защото най-високият им връх е с надморска височина 682 м), догодина ще е в по-високите планини Бюк в Североизточна Унгария, а през 2025 г. отново ще се завърне край езерото Балатон. Всеки следобед организаторите от Fjällräven и множеството доброволци разпъват лагера, в който ще отседнат изморените пешеходци, а на другата сутрин го събират и поемат към следващата точка.
Когато пристигаме в поредния такъв лагер, веднага усещам, че не само хората от нашата група, но и всички тези около 300 участници в събитието вече са успели да оформят едно голямо семейство, в което всеки е готов да помогне на другия и да отпразнуват заедно победите си по пътя. Малко се притеснявам дали ще успея и аз да се впиша в тази атмосфера, защото съм закъснял с два дни, в които те заедно са преодолявали трудности, но всички в групата ме приемат много топло, а някои от тях ми доверяват, че вече съм станал прочут, защото перипетиите на багажа ми били станали основна тема на разговор.
На мен тези неволи ми се виждат незначителни на фона на това, което те вече са преживели – два дни на изтощителни преходи в жегата и нощ със силна гръмотевична буря, в която са се молили някоя светкавица да не падне върху палатките им. Следите от бурята си личат ясно на следващия ден – в гората има повалени дървета, включително и обгорели, вероятно от мълния, а на места пътеката потъва в дълбока кал. За щастие обаче, обувките ми Hanwag Tatra Light GTX са високи и непромокаеми, така че краката ми остават сухи, а до края на приключението – и без нито един мехур, въпреки шестдневното непрестанно носене в жега и дъжд, по градски асфалт и каменисти пътеки.
Пейзажът е предимно горски, тук-там разнообразяван от някое езеро или малък водопад. Обикновено се придвижваме на групи от по няколко човека, разнообразявайки ходенето с разменени истории, шеги и закачки. И споделяме удоволствието от гледките и от това да сме заедно. През немалка част от този първи мой (и общо трети) ден на прехода компания ни прави и малко коте, което сякаш никой не знае откъде се е появило, но упорито ни следва в продължение на километри. Приблизително по средата на всеки етап има и контролен пункт, където получаваш печат, че си го достигнал (такъв се слага в специалната индивидуална книжка и в края на етапа), можеш да си налееш вода, а и е подходящо място за обяд в приятна компания. Както и на закуска, храната е лиофилизирана, което ще рече дехидратирана чрез замразяване, и поставена в пакети. За да я приведеш в годен за ядене вид, трябва да свариш на газовия котлон вода, с която да я закиснеш за десетина минути. Не е като в ресторант с три звезди „Мишлен“, но когато си прегладнял, върши идеална работа, и най-важното – не тежи в раницата.
Според първоначалната информация стандартната дължина на този трети етап е 19,8 км, но за ентусиастите се предлага отклонение, което води до втория по височина връх в района и добавя още 4 км ходене и 200 м денивелация. Нашата групичка, разбира се, спада към въпросните ентусиасти, а изкачването си заслужава. Финалът му е по стълбите на наблюдателна кула, кацнала на самия връх, от която се разкриват шеметни 360-градусови гледки към зеленото море, наметнатите с горския губер хълмове и долините, приютили езера, а на юг – къщите на Печ.
За награда след дългото ходене в лагерите ни очаква топла, приготвена на място храна, а всяка вечер програмата включва и интересни презентации, дори и един куиз. Втората ми нощ по маршрута е озвучена от барабаненето на дъжда по палатката, на сутринта той се чуди дали пък да не вземе да спре, преди окончателно да реши да рукне с пълна сила. И така, с променлива сила – до обяд. Джапаме по калните пътеки в гората, изкачваме се все по-нагоре, а на места пътят ни подарява гледки от скални издатини към „натиснатата“ от оловносивото небе равнина. След една от тях идва и най-трудният пасаж – сравнително кратко, но много стръмно изкачване, при което пулсът ми играе на прескочикобила, а аз благодаря, че не съм оставил щеките вкъщи.
Обядваме на контролния пункт в този последен ден, а после май на никого не му се тръгва. И защото краката са уморени, но може би и защото скоро приключението ще свърши. На мен обаче ми се ходи, все пак съм изминал по-малко разстояние от всички други. А и най-после грейва чудно слънце, което приятно гали през клоните на дърветата, докато се спускам към езерото Печ, където е и последният ни лагер от прехода. Пристигам още към 3 следобед, преди мен са дошли само двама човека, може би тръгнали по-рано сутринта. Организаторите и доброволците ме посрещат като суперзвезда – с музика, ръкопляскания и шумни поздравления. И после това се повтаря с всеки един от новопристигналите, независимо по кое време на деня. Защото всички заслужават да отпразнуват момента, в който вече са постигнали целта си и може би са преодолели поне малко себе си.
А вечерта е време за парти с много танци и дълги разговори, в които новите приятелства разцъфват. Ще се видим пак, защо не още догодина! Или, както метафорично казва основателят на Fjällräven Оке Нордин за философията на марката и живота на открито:
„Вече повече от петдесет години сме на този поход. Да се надяваме, че никога няма да пристигнем“.
