Затворник № 466664



„Не мога да забравя, но мога да простя.“

 

Нелсън Мандела


от Божан Петров


Нелсън Мандела. Вашингтон, 16 май 2005 г.
Gulliver/Getty Images

Нелсън Холилала Мандела е роден на 18 юли 1918 г. в Мвезо, малко селце недалеч от град Умтата в ЮАР. Семейството му произхожда от едно от разклоненията на династията, управлявала племето тембу. Благородният произход на Холилала и принадлежността му към династия африкански владетели обаче нямат абсолютно никакво значение. Той расте във време, когато в родината му по закон всеки човек с бяла кожа го превъзхожда. Макар и потомък на поколения местни вождове, заедно с всички свои сънародници той всъщност се оказва човешко същество второ качество. Дори името, дадено му по рождение, е разрешено да се използва само у дома.

Когато малкият Холилала тръгва на училище, той най-неочаквано за себе си научава, че оттук нататък вече ще се казва Нелсън. „На първия учебен ден моята учителка г-ца Мдингане даде на всички ни английски имена. По онова време това беше традиция. В този ден мис Мдингане ми каза, че новото ми име вече е Нелсън. Защо избра точно Нелсън, нямам никаква представа“ – спомня си Мандела. Рожденото му име Холилала в превод от родния му език означава „пакостник“.

Той е едно от тринайсетте деца на Гадла Хенри Мфаканисва и син на третата от неговите четири жени. Бащата на Холилала е управител на Мвезо и член на племенния съвет на племето тембу, но след като влиза в конфликт с колониалните власти, е свален от поста и изпратен в друго малко село в югоизточната част на ЮАР. Въпреки всички трудности той успява да даде на своя син добро образование, разбира се, доколкото това е възможно за чернокожо дете по онова време.

Холилала е първото от 13-те деца в семейството, което тръгва на училище. Когато е на девет години, баща му умира от туберкулоза. След смъртта му попечителството над Холилала е поето от един от знатните му роднини – Джонгинтаба Далинтебо, племенен вожд на тембу. Мандела зъвършва методистки колеж във Форт Бофор, където традиционно учат членовете на фамилията му. Там той прави впечатление на преподавателите си като будно, способно и ученолюбиво момче. Освен това се изявява и като доста добър боксьор в отбора на колежа. По-късно Холилала заема и полагащото му се по наследство място в племенния съвет.

Два дни след освобождаването си от затвора в Кейптаун Мандела заявява пред 100 000 свои последователи: „През последните 27 години очаквах деня, когато ще мога да се върна в района, който смятам за свой дом, да срещна братята, сестрите и внуците си“. Совето, 13 февруари 1990 г.

През 1939 г. Мандела започва да следва в универитета на Форт Хеър, където по това време учат предимно чернокожи граждани на ЮАР, а също и индуси и хора със смесен произход. В университета Нелсън се сприятелява с Кайзер Матанзима, който е негов племенник и един от синовете на настойника му Джонгинтаба. Родът на Матанзима управлява територията Транскей, регион, населяван от народности, говорещи езика банту. Такива са над четиристотин етнически групи, в това число и народността кхоса, към която принадлежи и племето на Мандела. Когато по-късно Кайзер става владетел, той поддържа политиката на белите власти за изолация на коренното население и влиза в конфликт с роднините си. Още през 1913 г. южноафриканското правителство започнало изграждане на резервати, наречени бантустани, за част от коренните жители на страната. През 1951 г. в рамките на политиката на апартейд териториите на тези резервати получават статут на „племенни родини“.

През 1970 г. на жителите на тези „племенни родини“ им се отнема южноафриканското гражданство и те получават само гражданство на племенната си родина. Общият брой на териториите с такъв статут е 10, като 6 от тях получават автономия, а четири – пълна независимост. Независимостта им обаче никога не е била реална или призната от друга държава с изключение на ЮАР. През 1987 г. Кайзер е свален от поста си, а Транскей влиза в състава на ЮАР като една от нейните провинции.

Както често се случва при младите хора със собствена позиция, Мандела се сблъсква за първи път с репресии от страна на властите в университета. Той става един от водачите на студентски протест срещу политиката на учебното заведение, заради което е изключен. След бурен скандал със своя настойник заради тази „безразсъдна и глупава постъпка“ Холилала разбира, че загриженият за неговото бъдеще вожд е решил да го ожени. Възраженията му по въпроса изобщо не са отчетени. Джонгинтаба избира невестата и започва подготовка за сватбата. В отговор на този иначе толкова мил роднински жест Мандела си събира багажа и духва от вкъщи. Озовава се в Йоханесбург, където започва работа като охрана в мина, добиваща злато. Скоро беглецът благородник е разпознат и управата, притеснена от реакцията на знатните родственици на Холилала, го уволнява, като същевременно ги уведомява къде се намира техният блуден син.

В колежа Нелсън е обещаващ боксьор.
Gulliver/Getty Images

На Мандела не му остава нищо друго, освен да се завърне у дома с наведена пред своя настойник глава. В крайна сметка той бързо му прощава и му дава пари, за да продължи образованието си. Първоначално Холилала учи в Южноафриканския университет, където получава бакалавърска степен по изкуства, а след това следва право в университета „Витватерсранд“. Там се запознава с бъдещите си близки сподвижници в борбата срещу апартейд Джо Слово и Хари Шварц. (Двамата са министри в правителството, когато Мандела става президент на ЮАР.) Нелсън започва работа като младши авдокат в една от канторите на Йоханесбург. По това време се запознава и с бъдещата си съпруга и съратник Уини Мандела, която тогава е социален работник и активист в борбата за граждански права.

Когато споменаваме апартейда, е редно да припомним как изглежда животът в ЮАР по времето, когато Мандела е студент. Южноафриканският съюз и наследилата го Южноафриканска република започват официално да провеждат политика на апартейд (на езика африканс думата означава „разделение“) през 1948 г. Това е годината, в която Мандела напуска последния университет, в който учи, защото вече е започнал своята активна политическа дейност. Така нареченото „разделение“ на гражданите на ЮАР е на първо място по расов признак. Освен това белите са провъзгласени за пълноценни граждани, а чернокожите – на практика за хора второ качество. На тях им е забранено да живеят в градовете на белите, да учат в „бели“ университети и да пътуват в обществен транспорт, предназначен за бели. Те са заселвани в бантустани и им е забранено да участват в избори.

На думи колониалната власт твърди, че отделя места за живот на чернокожите в отделни държави, където те са напълно свободни и независими. На практика обаче това се превръща в лишаването на целия народ банту от гражданство в ЮАР, расова дискриминация и нарушаване на всички основни човешки права. Тази политика е законово регламентирана и подкрепяна от всички възможни държавни институции. В първите години на апартейд нещата все още не ескалират до крайности, каквито се случват впоследствие. Дори Африканският национален конгрес (АНК), в който Мандела членува от 1944 г., в началото е съвсем легална политическа партия на местното население. На събиранията на организацията той среща първата си съпруга Евелин Мейс, братовчедка на Уолтър Сисулу, сподвижник на Мандела от Младежката лига на АНК. Мандела и Евелин имат четири деца.

Мандела в традиционни одежди по времето, когато се укрива от полицията, 1961 г.
Gulliver/Getty Images

През 1955 г. младежката организация, която Мандела ръководи, провежда Конгрес на народа, на който се приема Хартата на свободата за равенство, права и борба срещу апартейда. В онези години Мандела е страстен привърженик на концепцията на Махатма Ганди за съпротива с ненасилие. На следващата година 150 участници в конгреса, между които и Мандела, са арестувани. Обвиненията към него са две – комунистическа пропаганда и подготовка на държавен преврат. Съдебният процес продължава 5 години. Всички обвиняеми са оправдани.

В следващите години убеждението на Мандела, че политическа промяна може да бъда постигната със съпротива без насилие, претърпява пълен обрат. Довчерашният гандист вече е на мнение, че нещата не могат да се случат единствено с харти, петиции и мирни протести. Така се стига до решението му да създаде въоръжено крило на АНК, наречено „Копието на нацията“ („Умконто Свизве“). Партизанската война е новият път, който Мандела избира в борбата против правителството и апартейда. Бойците на „Копието на нацията“ се подготвят в различни тренировъчни лагери. От тях излизат стотици бъдещи полеви командири. Един от тях казва следното: „От 16 декември 1961 г. ние трябваше да взривяваме символните места за апартейда – паспортните служби, местните съдилища, пощенските станции и правителствените учреждения. Всичко това обаче трябваше да се прави така, че никой да не пострада и да не бъде убит“. Трудна работа.

Въпреки миролюбивите изявления ръцете на бойците на АНК се покриват с кръв, загиват много невинни. САЩ изключват „Копието на нацията“ от списъка на терористичните организации едва през 2008 г., когато Мандела е на 90 години. Самият той дотогава не може да влиза на територията на Щатите без специалното разрешение на държавния секретар. След години Мандела признава, че АНК и „Копието на нацията“ в своята борба против режима грубо са нарушавали човешките права. Първият чернокож президент на ЮАР е категорично против премълчаването на тези факти.

Нелсън Мандела се жени за Уини Мадикизела. Пондоленд, юни 1958 г.
Gulliver/Getty Images

През 1958 г. Нелсън Мандела се развежда с Евелин и се жени за Уини Мандела. Техните две дъщери се раждат през 1960 и 1961 г. На следващата година, скоро след началото на въоръжената съпротива, Мандела отново е арестуван. За задържането му съществен принос има ЦРУ, което дава на властите информация за местонахождението му. Първоначално той е обвинен само в организиране на стачки и незаконно преминаване на държавната граница. Присъдата е сравнително малка – пет години лишаване от свобода. През 1963 г. обаче властите задържат в поредната си военна акция няколко от лидерите на АНК. В хода на разследването срещу тях и на Мандела са повдигнати обвинения в държавна измяна и тероризъм.

Подсъдимите ги грози смъртна присъда. Обяснявайки пред съда причините за създаването на „Копието на нацията“, арестуваните заявяват, че провеждането на нелегитимен референдум, в резултат на който е създадена ЮАР, въвеждането в страната на извънредно положение и забраната на Африканския национален конгрес са убедили всичките му членове, че единственият възможен начин за постигането на целите им е чрез саботажи и въоръжена борба. Нелсън Мандела казва в заключителната си реч пред съда: „През целия си живот аз напълно се посветих на борбата за африканското население. Борих се както срещу господството на белите, така и срещу господството на чернокожите. Отстоявах идеала си за демократично и свободно общество, в което всички граждани да живеят в разбирателство и да имат равни възможности. Това е идеалът, към който се стремя и за който съм готов да живея. Ако е необходимо, заради него съм готов и да умра“.

Мандела се отправя заедно със свои съратници към съда, където ще се гледа делото, по което те са обвинени в подготовка на държавен преврат, 1956 г.
Gulliver/Getty Images

Съдът сякаш откликва на тези думи и осъжда Нелсън на смърт. Малко след това обаче издадената присъда е заменена с доживотна. Мандела попада в затвора на остров Робен. Затворническият му номер е 466664. Условията са жестоки. Дажбите с храна на чернокожите затворници са по-малки от тези на белите. Не се разрешава повече от едно свиждане за половин година и е забранена всякаква кореспонденция. Ежедневието на осъдените преминава в къртовски труд във варовиковите кариери на острова. В същото време привържениците на Мандела продължават борбата. Уини става основен говорител на съпруга си и противник на бялото правителство в продължение на всичките години, през които Нелсън е в затвора. На нея ѝ е разрешено един-единствен път да посети Мандела, докато той е на остров Робен.

През 1969 г. самата тя е арестувана и прекарва година и половина в единична килия в затвор в Претория. Заради героичната си съпротива и всеотдайност към каузата на мъжа си тя получава прозвището „майката на нацията“. Борбата с апартейда придобива други измерения след жестокото и кърваво потушаване на въстанието в Совето, едно от предградията на Йоханесбург, през 1976 г. Няколко хиляди чернокожи ученици излизат да протестират срещу плановете на правителството да наложи африканс като единствен език в училищата. Полицията стреля по протестиращите деца и убива близо 600 души, сред които над 100 младежи. В цял свят става популярна снимката, направена от Сам Нзима, на която 18-годишният Мбуиса Макубо носи на ръце умиращо дете на име Хектор Питерсон.

Хектор загива едва 12-годишен и става един от символите на борбата срещу апартейд. Заради тези събития по-късно на режима в ЮАР са наложени международни санкции. В тях се включват дори спортистите. Представители на ЮАР престават да бъдат канени на международни спортни събития включително и на олимпиади. Когато националният отбор по ръгби на Нова Зеландия участва в приятелски мач с отбора на ЮАР, избухва огромен скандал. Двадесет и шест африкански страни излизат с протестна декларация.
През 1982 г. Мандела е преместен в затвора в Кейптаун. Там режимът е доста по-лек от този на остров Робен. Нелсън води свободно кореспонденция и дори завършва дистанционно Лондонския университет.

Рисунката „Прозорецът“, част от колекцията „Моят остров Робен“, създадена от Нелсън Мандела, показва гледката към планината Тейбъл в Кейптаун от затворническата килия на бъдещия Нобелов лауреат. Художествена галерия „Белгравия“, Лондон, 2002 г.
Gulliver/Getty Images

Докато лежи в затвора, той става все по-популярен както сред своите последователи в страната, така и сред световния политически елит. Името му се превръща в символ на борбата за човешки права. Той води кореспонденция от затвора с най-различни световни организации и политически лидери. Международната изолация на режима на апартейд в ЮАР все повече се засилва. Ситуацията съвсем се влошава за властите в страната, когато Джордж Буш-старши обявява идването на „новия световен ред“ и започва борба за демокрация по цял свят. Тогава на тях им става ясно, че може да се стигне до доста драстични варианти на външна намеса, и решават, че е по-добре да започнат преговори. По това време бунтът на чернокожите не утихва, а тъкмо напротив. Африканският национален конгрес, който е организация извън закона, продължава отчаяно да се сражава и да се бори за равноправие.

Първото предложение за преговори от страна на президента на Южноафриканската република Питър Бота към Мандела идва през 1985 г. Той му предлага амнистия, ако публично заяви, че се отказва от въоръжената борба. Мандела отговаря на Бота така: „Само свободните хора могат да преговарят. Затворникът не може да сключва договори“. В следващите три години са направени нови опити за преговори с него, но те отново са безуспешни. През 1988 г. Мандела е преместен в друг затвор, вече на съвсем лек режим. Властите са в паника и това се потвърждава и от интересния факт, че на фона на всички доскорошни репресии привържениците на Мандела най-неочаквано и за самите тях успяват да спечелят дело в съда и получават право на свободен достъп и срещи с него в затвора.

На следващата година Питър Бота е сменен на поста от Фредерик де Клерк. Времето на истинските преговори започва. Първата работа на новия държавен глава е без каквито и да е условия да легализира Африканския национален конгрес. Втората голяма стъпка, която предприема през 1990 г., е да освободи Мандела от затвора. На 72-годишна възраст той излиза отново на свобода след 27 години зад решетките. Събитието става водеща световна новина. Три години по-късно Нелсън Мандела получава Нобеловата награда за мир. Заедно с него е награден и Фредерик де Клерк.

Оказва се обаче, че освобождаването на лидера на АНК, започналите преговори, че дори и Нобеловата награда не са в състояние да спрат насилието. Вече на свобода Мандела заявява, че борбата продължава и че всички средства са допустими. „Нашият призив към въоръжена борба през 1960 г., когато беше създадено въоръженото крило на АНК „Копието на нацията“, беше чисто защитна реакция срещу насилието от страна на режима на апартейд.

Всички фактори, които направиха въоръжената борба необходима, съществуват и досега. Ние нямаме друг избор, освен да завършим започнатото. Надяваме се, че скоро ще бъдат създадени условия, благоприятни за решаването на проблемите в рамките на преговорите, за да няма вече нужда от въоръжена борба.“ Двамата лидери, Мандела и Де Клерк, водят тежки преговори в обстановка, нажежена до краен предел. Междувременно през 1992 г. бойци от организацията на зулусите, наречена „Инката“, убиват при бездействието на полицията 46 души от АНК, с който са в постоянна вражда. Привържениците на Мандела искат мъст и веднага настояват да им бъде разрешено да грабнат отново оръжията.

Самият той обявява прекратяване на преговорите с правителството. Африканският национален конгрес дава на президента Де Клерк ултиматум, състоящ се от множество точки. Навсякъде започват протести. На фона на всичко това в Бишо войници откриват стрелба по демонстрантите. Десетки са убити, а ранените са стотици. Според всички след тази трагедия гражданската война е неизбежна. И тук Мандела проявява мъдрост и самообладание, характерни за великите лидери. Вместо да ескалира конфликта, той прави жест към правителството и свежда дългия списък с условия от ултиматума само до няколко точки. Президентът Де Клерк веднага предлага преговорите да продължат. Един от очевидците на тези събития след години сравнява двамата лидери с отчаяни пияници: „Те може да се заплашват един друг, да си крещят, размахвайки показалец, но същевременно нямат друг избор, освен да се подпират един друг, за да запазят равновесие и да не паднат“.

Поредната кризисна ситуация, която застрашава продължаването на преговорите между правителството и Африканския национален конгрес, е убийството на един от лидерите му Крис Хани през 1993 г. „За Хани – хиляда бури!“ (бурите са потомците на нидерландските колонизатори), „Ще водим преговори само с АК 47!“, „Не се готвим да умрем за свободата, а да убиваме за нея!“ – такива са лозунгите, които мнозина от последователите на Мандела издигат в отговор. Той обаче и този път не позволява да се пролее кръв и успокоява страстите, като прави обръщение към нацията, в което призовава към помирение. През 1994 г. в ЮАР се провеждат първите свободни и равноправни избори. Африканският национален конгрес ги печели с 62 процента от гласовете, а Мандела става първият чернокож президент на страната.

След като излиза от затвора, в личния живот на Мандела настъпват сътресения. Към съпругата му Уини са отправени обвинения за участие в умишлено убийство. Предисторията е следната. През 80-те като виден активист на АНК и „майка на нацията“ Уини организира футболен клуб за бедните чернокожи деца от гетото на Йоханесбург. По-късно става ясно, че част младежите, набирани за отбора, всъщност са обучени биячи, които са нещо като ударна бригада или улична банда, охраняваща Уини и изпълняваща различни поръчки. През 1989 г. гръмва новината, че съпругата на Мандела е съпричастна към убийството на 14-годишния активист на освободителното движение Стомпи Моекетси, наказан жестоко от съратниците си заради подозрения в предателство. Вината за убийството поема един от телохранителите на Уини. Въпреки че престъплението е извършено в дома ѝ, тя се измъква само с парична глоба. Уини заявява, че в деня на убийството не е била в града.

Мангосуту Гатша Бутелези от организацията на зулусите „Инката“, южноафриканският президент Фредерик де Клерк и Нелсън Мандела от АНК по време на пресконференция преди първите демократични избори в Южна Африка, април 1994 г.
Gulliver/Getty Images

Въпреки това през 1997 г. в Англия са публикувани показанията на още един от охранителите, който заявява, че Уини не само е присъствала на убийството на младежа, но и собственоръчно му е нанесла два удара с нож. Година по-рано Нелсън и Уини са се развели. Формалната причина са нейните изневери, докато той е в затвора. Голямото разочарование на Нелсън всъщност са методите, които съпругата му използва по време на борбата срещу апартейда. На 24 април 2003 г. Уини Мандела е призната за виновна по друго дело – за финансови измами и кражба в големи размери от един от благотворителните фондове, с които се занимава. Присъдата е 5 години затвор. Веднага след делото тя подава оставка от всички ръководни длъжности в Африканския национален конгрес. През юли 2004 г. Върховният съд в Претория постановява, че „престъпленията не са извършени с користни цели“, и присъдата е смекчена до условна.

След като Мандела става президент, той не си отмъщава на никого. Неговият основен съперник Де Клерк става първи вицепрезидент. Президентът Мандела започва да осъщестява революционни промени в държавата, за да бъдат заличени неравенството и расовата дискриминация. Приета е нова демократична конституция. Една от големите каузи на Мандела става борбата с разпространението на СПИН. Приносът му за развитието на новата демократична държава е огромен. За времето на своето управление той осъществява важни социално-икономически реформи, насочени към преодоляването на неравенствата и подобряване на живота на всички граждани на страната без значение от цвета на кожата им. Водеща роля имат промените в образованието, които той смята за първостепенни.

Предизборен билборд на АНК призовава хората да гласуват за работни места, мир и свобода, т.е. за Мандела.
Gulliver/Getty Images

През 1999 г. Нелсън Мандела решава да се оттегли от активната политика и не се кандидатира за втори мандат. Тогава той е на 81 години. Година по-рано, на 80-годишния си юбилей, Мандела се жени за трети път, а новата му избраница е Граса Машел. Тя е активист по защита правата на жените и децата и вдовица на президента на Мозамбик Самора Машел. Граса е единствената жена в историята, която е била първа дама на две различни държави. Машел е и ректор на Университета на Кейптаун от 1999 г. досега.

Мандела винаги е слушан с интерес, 14 октомври 1990 г.
Gulliver/Getty Images

След оттеглянето си от голямата политика Мандела подкрепя различни правозащитни каузи и организации по цял свят. Продължава активно да участва в борбата срещу СПИН. Той открито изразява възмущението си от действията на САЩ по време на бомбардировките на Сърбия и нахлуването им в Ирак.

Нелсън Мандела умира на 5 декември 2013 г. на 95-годишна възраст. Той остава в историята като един от най-влиятелните световни лидери на своето време. Мандела е от малцината политици, които наистина успяват да променят света към по-добро.

Нелсън Мандела пред операта в Сидни, 24 октомври 1990 г.
Gulliver/Getty Images